От Сава Василев
* * *
Реферат-чернова от Пламен П., предназначен за политическата учебна година на бригадирите. Без заглавие.
(Ръкописът е предвидливо иззет с протокол № 4 от оперативния работник М. Дочев)
Живеем в странно време. Тежестта на греховете ни отмерва желязната везна на верноподаничеството. Уж всички сме равни, а все има повече и по-малко заслужили. Карат ме да се чувствам виновен. Нищо, ще пораснеш, ще се научиш, често ме утешават. Важното е съзнанието. Излиза, че такова имат само една категория хора – за доказателство им издават и документ. Ами ние, простосмъртните? Докога ще се промъкваме като нередовни пътници в електричката на дръзновеното ни общество! Излиза, че сме гратис…
Уж сме срещу империите и самдръжците, а идеалът ни за герой е цезариански. Закичен с лавровия венец на победата, с ордените и медалите на държавно-юбилейната благодарност, днешният герой стъпва гордо и ни оглежда отвисоко. Слушаме го и го аплодираме, докато ръкомаха от трибуната и ей така, на шега, съкращава пусковите срокове наполовина. Радваме, като ескимоси на сладолед, когато заличава междудържавните граници и ни рисува световната карта на Империята, в която всички ще сме равни, ама наистина съвсем равни и доволни. Стените й от изток на запад се простират върху три континента; завоювала педя земя “в устата на вълка”, тя, освен кафе, банани и захар, взе да изнася и бойци на световната революция. Все бронзови хора с железни юмруци и стоманена съвест.
А онзи? Другия? С трънения венец? С поглед, сведен надолу? В когото бяха вперили очи убогите и жадните? Който, когато трябваше, говореше с притчи, а когато не трябваше, мълчеше и чакаше Часа? Който стори безброй чудеса, за да спечели доверието на учениците си и ненавистта на книжниците и фарисеите?
Той е анахронизъм. Лъжа, догма, “опиум за народите”.
Достойни времена в навечерието на Голгота. Нарекоха го лъжепророк, бунтовник, смутител на реда. Целунаха го и го предадоха. Защото му предстоеше да извърши нещо, поради което гузната им съвест никога нямаше да намери покой. Та кой е той, да ги лиши от собствените им грехове и вина. Да им прости предателствата и да понесе страданията им като свои. После да умре и да възкръсне – пак заради тях! Обезоръжаваща дързост. И когато разбраха, че са безсилни да се борят с него, просто го отрекоха.
Осиротяхме. Оголяхме. Обосяхме. Забравихме думичките. Нямахме вина, значи нямахме нищо. Станахме съвършени.
Остана ни само Световната революция! Под щедрата й дрешка имаше място за всички. И ето, че и тя отесня. Уж гениални кроячи я бяха кроили да ни е охолничко, та да наметнем с нея целия оголял свят, а то след по-малко от сто години по шевовете взе да дърпа и да се къса. Сега спорят дали шивачите са виновни, или нещо платът е имал фабричен дефект. А може и вътъкът да е бил калпав… Кой знае. Аз също не знам. И не искам да знам. Но и “не искам в хленчене и мъдрословия угодни/ напразно да се споменава името господне”, както е рекъл поетът. Толкова! Докато не се намери някой да стори пак същото. И този път не да го намразим и разпнем, а да го възлюбим и приласкаем. Тогава няма да има нужда от покаяние, защото любовта ще е изкупила всичко. И греховете, и вината, и сълзите, които сме извикали в очите на детето.
А дотогава?
Правете любов и не раждайте деца!
Пийте умерено и редовно!
Ходете само с прано и гладено бельо!
Употребата на презерватив преди и след безразборен секс е задължителна!
* * *
НИКОЛИНА
сега, в началото на края
Повече не мога да отлагам. По това време на деня Асен допушва последната си цигара, ненавижда се и става нетърпелив. Мухите от тръвната жужат над главите ни, но не правят гнездо. Въздухът бавно се напуква от горещината. Страх ме е, защото всичко пак се повтаря. Сега само с нас, без Пламен и Тони, без бай Киро багериста и вестникарите. И без онзи странен скулптор от въздушното тържище за кацане и отлитане на човеци. Преди да ни напусне, мама сложи длан на челото ми и ме дамгоса. И сега, заболи ли ме, върху челото ми избива червено петно. Прилича на онези родилни петна, които с времето избледняват, но не изчезват напълно. На такива хора баба Калина им викаше звездочели. Да не се сравняваш и да не страдаш, рече ми мама, преди да въздъхне завинаги. След това стана ужасно студено. Зимата трая четири дълги месеца. Измръзнаха дори стари, видяли какво ли не дървета. Много исках с някого да поговоря, а нямаше. Татко се връщаше за няколко часа, за няколко дни и бързаше да напусне неблагодарната суша с нейните неразбории. И с гроба на мама. Беше се прехвърлил в търговския флот. Пътуваше на късата линия между двадесетина държави и два континента. Вносните парцалки, с които ме затрупваше, трябваше да компенсират хорското съжаление (“Горкото сираче!”) и предългото му отсъствие. Така съжалението се превърна в завист. Завистта – в още по-голяма самота. Нямах приятелки, късно открих любовта и приятелството на мъжете. С Асен започна всичко първо в живота ми – първа любов, първи мъж, първи съпруг, първа изневяра, първи развод, първа раздяла. И пак с него за пръв път всичко се повтори. Всичко без онова, което никога не се случи…