От Диан Василев

Здравей, Стефане!

 

Да, запознат съм, макар и не детайлно като историк, но мисля за него винаги като израз на натрупаната духовна деградация на Империята през вековете, която след това (1905 г.) върви само надолу и надолу.

Гледах и един стар американски филм за него, който макар и наивен, имаше някои художествени достойнства. Не си спомням кой играеше, но имаше точно този орлов втренчен поглед.

После, разбира се, също от съветско време, „Агония“ също го представяше в известна степен и беше един добре направен филм. Много по-късно, вече в Щатите, се запознах е една дама по фейсбук – красавица и много начетена. И понеже тя сподели, че мъжът й, с 19 години по-стар от нея, почнал много да я тормози с настъпването на старостта, написах специално за нея един разказ – „Пътуване към Питер и… Ана“, където участва и този религиозен гений, като съпруг на главната героиня. Мацката много хареса разказа, още повече, че в него се сбъдваше нейната неизпълнима засега мечта да отиде в Петербург с любовника си, който, колкото и да е странно, беше малко по-млад от мъжа й!

Можеш да прочетеш този текст по-долу, в него със отразил някои мои виждания за Русия, защото аз харесвам много неща там до 1905 година, макар че винаги е оставала с имперските си амбиции. Играл съм като дете всеки ден в Скобелевия парк в Плевен, защото живеехме на 15 минути оттам и цялото ми детство в Плевен мина сред щикове и топове. Като бях гимназист вече, тупнаха този космически кораб – Панорамата, в разрез с цялото изящество на всичко направено през 19. век. Приятно четене

 

Пътуване до Питер и… Ана

 

Отново сте деца. Доведе го тук, за да му покажеш местата, където си играла като малка. И не само.

Вие сте Рея и Жорж. Бягате. Играете на войници. Гоните се по слънчевата пътека от твоето детство. Поглеждаш надолу и се виждаш като малка – тънките ти краченца, обути в бели три-четвърти чорапи и черни лачени обувки припкат по алеята, настлана с кръгли речни камъни с различни цветове, като наредени великденски яйца. С крайчеца на окото зърваш своя преследвач; неговите обувки чаткат по камъните, стъпват в твоите следи в мокрия мартенски сняг. Как харесваш тези черни обувки, как хубаво е да те следват, да те гонят по същата тази алея, по която толкова пъти си бягала като дете. Алеята в руския военен парк – малко бижу, сътворено от признателните българи след Освобождението, носещо името на този изящен руски генерал, красиво и различно от всички по-късни грандомански проекти… Косите ти се развяват от вятъра, палтото ти се е разтворило като крило, летите покрай огради от пушки и щикове, топове и снаряди. По нататък от храстите се подават изящни скулптури на загинали офицери – генерали, полковници, майори и обикновени поручици, мъже с прилепнали по бедрата униформени панталони и дълги куртки, издялани от бял камък, изправени до оръдия или възкачени на коне, други с пушки в ръце. И колко много паметници, параклиси, колко свети гробове са разпиляни наоколо…

Алеята внезапно свършва пред желязна врата в основата на малък хълм. Спирате изведнъж и ето те отново голяма, зряла, запъхтяна, догонена, влюбена – устните му докосват червената ти буза, Жорж те сграбчва за рамото – „Пленена си, предай се!“ – и ти наистина си запленена от този дълъг уикенд в твоя роден град, далеч от тегобите на делника, далеч от проблемите, и колко е хубаво, че ти си пленената в тази битка на половете, че си догонена от своя герой в този зимен парк, но за разлика от героите наоколо, твоят е реален и истински, а неговите джинси са също толкова изящно впити в стройните му крака, както на офицерите в картините на тази война отпреди два века. „А това е костницата, тук сме се крили като деца“ – обясняваш му ти и си мислиш, че всъщност вие двамата и сега се криете в този красив тридневен свят, в тази измислена от теб вселена, в която се опитваш да го отвлечеш, да го скриеш и макар за малко, да го имаш само за себе си; да ходите по улиците уловени за ръце, с вдигнати глави, да се гоните в парка, да заспите прегърнати, утре да се събудиш на гърдите му…

„Костница? А има ли кости?“ – отвръща той в своя иронично-артистичен стил, виждаш как очите му се присвиват весело, а бръчиците от постоянната му усмивка се разтеглят на крайчеца на очите му – любимите ти очи; боже, как може толкова много да го обичаш, и защо сега, защо чак сега, когато всичко е вече толкова сложно; защо не

тогава, когато тичаше с черните лачени обувки по тези алеи…

„Да, разбира се, нали затова се казва костница! Имало е толкова загинали в тази битка, изравяли са кости години след това от околните хълмове, където са редутите. Преди имаше екскурзоводи, но вече няма. Искаш ли да влезем, да разгледаме?“ „А не те ли е страх?“ – опитва се да се шегува отново той. Да се шегува с теб?! „Кой, мен да ме страх? Бъркаш ме с някой, драги! Знаеш ли колко пушки имам вкъщи? Повече от тези, изложени тука… Ходила съм дори на лов за мечки“ – през смях бъбриш ти, а после малко съжаляваш за това „вкъщи“, което за миг ви напомни кои сте и мина като сянка по челата ви.

„Тука наистина има кости, но май черепите са повече“ – гласът му звучи различно когато вече сте вътре, в тази малка пещера в скалите, и отвсякъде ви „гледат“ десетки празни очи на наредените по стените черепи. В него говори творецът: „Празни дупки сега, а някога тези очи са гледали весело, тъжно, щастливо, таели са надежда, хвърляли са влюбени погледи, намигали са на светските дами! А понякога са били също толкова празни, особено след някой офицерски банкет с много водка и сельодка… Как искам отново да се върна в този град! Само че не днес, а преди няколко века, в годините на тези събития, да видя света, създал тези хора, да стана част от техния живот преди да тръгнат и загинат в далечната страна… Искам един ден на направя филм за всичко това…“ – реди Жорж, вдъхновен от мястото, от костите, от полумрака, от своята екскурзоводка. И ти се виждаш там, в Питер от края на деветнадесети век, вървиш до неговото рамо, с дълга рокля от кринолин, с изящна шапка; бързате за прием в Зимния, където ще бъде самият Негово Величество! Как искаш да направиш реалност тази негова, а също и твоя мечта; със същата лекота, с която подреди тази тридневна вселена за двама! Да му подариш това пътуване до неговия любим Питер!

„Виж какво има тук“ – гласът му ехти от другата страна на тази пещера, която си е всъщност една малка гробница, една ПИРАМИДА, вградена в скалите. Приближаваш, виждаш лицето му, осветено едвам от светлината в стъклената маса с изложени музейни експонати. „Погледни, Рея, тези къдрици тука, виж какво пише – намерени са в униформата на загинал млад благородник, поручик от пети кавалерийски полк, граф В.“ – чете Жорж вместо теб, защото знае, че текста е дребен за твоите очи, но знаеш, че той не очаква твоите очи да четат, а да любят, да се надвесват над неговите, да хвърлят искри, да горят, да го оставят да потъва в тях, все по-дълбоко, и по-дълбоко…

„Е, какво от това, имало е любов, после граф В. е убит в битката за Плевен, какво след това?“ – повече разсъждаваш на глас, отколкото питаш ти, и ето, че вече сте двама изследователи на руската история, а ти си хванала този професор под ръка, като прилежна асистентка; как искаш да го държиш винаги така, твоя граф Ж., твоя герой! Но не, не искаш да го пращаш на война, да режеш от къдриците си, да махаш след ешелона, да го бият куршуми; искаш да го стрелкат само очите ти, да го бият само косите ти, както в Кама Сутра!

„Искаш ли да отворим тази витрина и тайно да вземем малко от тези коси, а довечера в хотела да се опитаме да викнем духове с тях; знам от баба ми как се прави…“

„Забрави! – гласът ти кънти в полумрака на музея – Първо, това е незаконно, второ – това е неприлично!“ – и очните кухини по стените го извиват, повтарят и усилват – „Неприлична, неприлична, неприлична!“. Да, точно тази е думата за това, което правите двамата тук – забранено, неприлично! Но как бихте могли другояче?

„Тогава го приеми като едно неприлично предложение!“ – смее се Жорж и с това филмово заглавие в него заговорва Холивуд; пръстите му вече опипват прозрачния шкаф отстрани, търсейки скрита ключалка! И ето, нещо щраква и той за миг вдига прозрачния похлупак на това свято ковчеже, където между дневника на графа и неговия кинжал блести златният медальон, скътал лика на любимата жена и кичур от нейните коси. „Всъщност май повече ми харесва кинжала?“ – мълви Жорж, хващайки седефената дръжка на дългия нож с дясната си ръка, без да изпуска медальона от лявата.

Тогава в тебе се надига целият гняв на твоята кръщелница, богинята Рея; сграбчваш ръката му с медальона, той я дръпва рязко, изненадан, ухилен; верижката се премята, увивайки китките на двама ви, затягайки някаква невидима примка, и тогава в краката ти започва да се събира слабост, ръката ти изтръпва; в очните кухини по стените започват да греят десетки смарагдови пламъчета и да кънтят стотици гласове – „Ненеда, ненеда, ненада!“ После ти събираш цялата си останала сила, колкото я имаш все още, сграбчваш медальона и го дръпваш към себе си. Той остава в шепата ти, с част от верижката, увита около дланта ти, а Жорж стиска останалата и започва постепенно да се отдалечава в полумрака, стиснал кинжала в дясната си ръка; отдалечаваш се и самата ти; знаеш, чувстваш с някаква част от подсъзнанието, че се разделяте, че го губиш; той изчезва напълно, вече усещаш неговата празнота и празнотата в себе си. Така и губиш съзнание – в тъмнина, осеяна с безброй бледозелени пламъчета и този повтарящ се шепот – „Ненада, ненада, ненада…!“

 

* * *

 

Първото нещо, което виждаш е собствения ти дъх – гъст, бял и силен – дъхът на твоята младост. Ти си сама, летиш с глухия тропот на конски копита, леденият вятър брули лицето ти, залязващото слънце блести ослепително, отразено в реката отляво. Отдясно преминават белокаменни сгради, а слънцето е във всеки един от техните огненочервени прозорци. Около теб е мраз, а на теб ти е топло, колко топло и уютно, в дългото палто от норки; но не то е причината, а твоята младост, защото си много млада,

кръвта ти е силна, избила на румените бузи; нямаш огледало, но знаеш, че очите ти блестят, бузите горят и цялото ти тяло кипи, вдъхновено от силния млад метаболизъм, от неизкушените сензори и необременения ум. А отпред кочияшът вика, ли вика: „Ну, давай, давай, чорт, пабери!“ – и ти се навеждаш, за да зърнеш равномерно подскачащите задници на трите коня отпред, разветите опашки, да чуеш скриптенето на плазовете на шейната в ослепително белия сняг и вече се събуждаш напълно – това, в което се носиш към залеза е тройка, истинска руска тройка!

Ти нямаш никакви спомени, имаш само усещания – че си млада, че си само на двадесет и пет, че си хубава и не просто хубава, а изящна; ти знаеш своето име – Рея, своята титла – графиня Рея, знаеш, че си неомъжена, богата и известна. Всъщност знаеш още много неща, но за всяко от тях се сещаш едва когато го видиш. Ето тази река между сградите – Мойка – името идва като от самосебе си, когато я погледнеш; улицата – Набережная – също; сега завивате наляво по моста и вече сте на Гороховая, какво смешно име – там някъде напред се намира къщата, в която отиваш, за какво ли… а, разбира се, там има бал!

Не изпитваш никакъв страх като пред нещо неизвестно, ти си част от този зимен свят, от този град, от неговите канали, от неговите белокаменни сгради; ти си част от тези хора, които се покланят когато твоята шейна преминава край тях; те всички знаят коя си – знатна, обичана, благославяна, благословена! Украшението на Питер, душата на всеки един светски бал! Ти няма за какво да се тревожиш – имаш по рождение всичко, за което тези хора по улиците мечтаят цял живот. И не искаш нищо друго, освен да обичаш – да, как искаш това! Всяка фибра от тялото ти, от прекрасната ти кожа, от изящните ръце и крака иска любов, готова е за нея! Блестящите ти очи хвърлят поглед напред към приближаващите се дворци, където живее твоят още непознат принц, твоят гасудар – откъде изникна тази дума? Да, той ще бъде твоят господар, покровител, вдъхновител и .. баща, така го чувстваш този още непознат мъж, за който говорят всички, който те чака някъде там, сред гостите на този бал, арбитър елегантум на елита на това зимно общество.

Къщата е на няколко етажа, които сега са пълни с хора и когато влизаш царствено в предверието, към теб се спускат като кучета слугите, надпреварвайки се да поемат това, което бавно събличаш от себе си, за да останеш само по черната рокля от кринолин, откриваща изящните ти рамене и леко повдигнатите от корсета гърди. Ръцете белеят като две крила, пухкави и нежни, канещи за допир. Косата ти е подредена така, че да изглежда просто и естествено, но всяка дама тук знае колко струва тази простота и естественост. Ушетата са полуоткрити, а диамантените обици ги увенчават със своя блясък; отблизо на фона на свещите може да се види лекият мъх, който покрива бузите ти, шията, врата. Ти си невероятна! Сред гостите в предверието настава тишина, десетки мъжки погледи са вперени в теб; с нервни жестове възрастни господа наместват своите pence-nez, за да те огледат по-добре с плувнали в похот очи; едри дами присвиват дебели изкуствени мигли, за да те фиксират; и офицери, колко много офицери с всички видове униформи, застават мирно, прекъсват внезапно разговорите със своите дами и вдигат очи към теб, Рея. В техните погледи на млади жребци лесно прочиташ нездравия блясък на разглезените от езда на открито, добра храна и леснодостъпен секс кавалеристи, на огромните придворни гвардейци, охрана на самия Негово величество, неми свидетели на похотта и оргиите в дворците, артилерийските с дълги мустаци, коцкарски завити в невъобразими спирали; самата ти, дъщеря на военачалник, познаваш добре тези хора. До всеки офицер като невинен спътник стои красивата му млада жена, прекрасно създание, задигнато от някое малоимотно дворянско семейство, с единствената цел да украси леглото на застаряващия войскар, да го крепи когато се връща пиян от среднощни гуляи, да събува калните му ботуши след маневри, но преди всичко да показва колко голям мъжкар все още е той, старухата, да примамва погледите на бедното простолюдие – не жена, а постоянен капан за потенциални жертви в бъдещи дуели. Но ти си над всичко това, Рея, ти преминаваш покрай всички тези очи, които един ден ще гледат кухо, наредени по стените на някоя гробница, загинали в името на Негово величество, бащицата; навлизаш навътре в тези зали, пълни с все по-добре облечени и все по-развратени мъже и жени, музиката на виенския оркестър звучи все по-силно и по-силно и само от време на време за миг настава тишина, за да проехти изкривеното от крясъка име на следващия танц – „Мааааазуркааа!… Поооооолкааа!… Гоооооопаааак!…Ваааааалс!“ С нетърпящ отривист жест, който само ти можеш, бързо отблъскваш нахалниците по пътя си, поискали за няколко минути да притиснат твоето гъвкаво тяло и след това да се облекчават в спомена за него.

Ето че стигаш до централната зала, където вече кънтят стъпките и виковете на танцуващите. И тук виждаш всички тях, самия елит, каймака на сметаната, лустрото на густото, утайката на мътилката – ти познаваш всеки един, всяка една, и те също те знаят добре, защото се разтеглят десетки усмивки, някои фалшиви, други почти дружелюбни, и ето ги тези хора, твоите съграждани, твоето поколение – твоите приятели, ако можеш да ги наречеш така по инерция. Ето го Пиер Безухов, патриот и комплексар, бърше нервно своето pence-nez, за да го намести отново и да фиксира по-добре танцуващите; ето я и Кити, уханната млада брюнетка, твоя роднина, по-млада дори от теб, влюбена едновременно в двама, чудеща се на кого да даде първия танц и първата нощ. А това хей там е той – елегантния млад поручик, блестящият кавалер, крадецът на съпруги, граф Вронски, съчетал сила и воля, ум и аристократични добродетели с изкуството да не си ляга вечер сам. Той разговаря със своя създател – едър добродушен старец, с дълга бяла брада, когото всички наричат просто Лио, а фамилното му име отговаря на неговото едро телосложение. И колко още графини, князе, княжни; да ето там е старата Бетси Тверская, а до нея – майката на граф Вронски, а ето там Стьопа Обломов вече е почти пиян, което не му пречи да продължава да се налива пред отчаяния поглед на съпругата си Доли.

Макар че лицето ти е още покрито с девствен мъх, ти знаеш, че отдавна не си девствена, Рея, и затова ти напомнят влюбените погледи на мъжете, с които си била, не особено много на брой, но прецизно подбрани; разпръснати навред из множеството, ти ги усещаш всички едновременно като едно красиво и инертно цяло – всички те обърнали взор към теб, към спомена за преживяното щастие да те имат, макар и за кратко. Всеки от тях си обичала, всеки си правила щастлив през миналите дни. Те никога няма да те забравят, ти също, поне някои от тях, по-ярките в тази чувствена плеяда… Но сред всички тези хора ти не виждаш нито едно истински скъпо за теб лице, толкова скъпо, че да докосне най-нежните струни на твоята нежна душа, да я накара да се отвори и дарява с най-прекрасното, на което е способна… Само някъде там далече напред сред танцуващите, ти виждаш една черна рокля, подобна на твоята, една вдигната на кок черна коса над белите заоблени рамене на зряла жена. Ти знаеш, усещаш подсъзнателно, че тази жена е различна, че тази жена е важна за теб, тя е, или по-скоро ще бъде твоята орисница, тя ще ти помогне и ти ще помогнеш на нея. Улавяш още веднъж нейните черти, преди да я загубиш от погледа си, преди да се досетиш за нейното име – АНА.

Тогава музиката внезапно спира, сред кратки изблици на ръкопляскане и смях, а после прераства в недоволство и викове „Ещьо раз, ещьо раз!“, но ето, че постепенно всички разговори затихват, започвайки от по-вътрешните стаи, откъдето се появява Той, напускайки своите неприкосновени покои. Все по-близо и по-близо се възцарява мълчанието сред всички, покрай които Той преминава; пристигането му се посреща с наясен вопъл, със стон, с хълцане, с приглушени молитви. В мига, в който го виждат, мъжете коленичат, а жените направо падат на пода и протягат ръка да го докоснат. Много от тях са готови само при едно негово кимане да станат майки на децата му, да дадат цялото си състояние, за да докоснат крайчеца на червената му рубашка. А той върви бавно, оглежда множеството, хвърля своя орлов поглед и когато вече е достатъчно близо, забелязваш как неговият взор сякаш коси главите наоколо, които се свеждат само при досега с тези пламтящи очи; техният огън помита всичко по пътя си; хората остават като вцепенени, изкушени, блокирани, обяздени, възнаградени и после захвърлени, бездомни, оставени на хаоса, когато Той отмине напред… Ти знаеш името на този мъж, името, което мълвят всички наоколо, митът на днешен Питер, новият Государь в тези превратни времена – това е името ГРИГОРИЙ. Ти си Рея, и разбира се си в първата редица до пътеката, която множеството е отворило, за да премине Той. И ето че Григорий е вече досами теб, леко любопитна да го видиш толкова отблизо, но не и изгубила ума си, като тези наоколо. Леко привеждаш глава, за да поздравиш, но след това отново вдигаш очи, за да срещнеш тези два огъня, да го предизвикаш, да противопоставиш на тях, твоите, Рея, огньове и тези на твоята кръщелница – богинята.

Тогава се случва нещо страшно, неговите огньове започват да горят, за миг разбираш, че той е необикновено силен, необикновено висок и сякаш продължава още да расте. Той се приближава досами теб, ти се отдръпваш неволно, той надвисва над теб като скала и разперва огромните си като корабни мачти ръце, за да те сграбчи колкото внезапно, толкова и здраво – чак до изпукване на твоите кости, до подкосяване на краката – и тогава наоколо се разнася мощния тътен на неговия глас, като екот на църковна камбана: „Ну, палюбил я тебя, дарагая! Ну, палюбил я тебя!“ Ти политаш нагоре, опитваш се да се изплъзнеш, за да разбереш, че този великан те държи само с едната си ръка в желязна хватка, а другата вече е бръкнала дълбоко в пазвата ти и стиска младата ти гръд; няма такова движение, което не би ти донесло болка, няма път назад, ти си вече негова пленница, независимо от тичащите насам твои поклонници, опитващи се да се промъкнат през неговата лична охрана, за да те издърпат от ръцете му, да те отърват. Но напразно, те биват отблъснати от също толкова огромни мъже в червена униформа – неизвестно откъде знаеш как ги наричат – Бифитъри – същите като на етикета на известната марка джин, лична охрана на религиозни величия, в това число на самия Папа! Тълпата е паднала на колене, само главите са вдигнати нагоре, гледайки със страхопочитание и ужас как Гасударя носи на раменете си прекрасната графиня Рея, как ритат безпомощно нейните изящни крака, как се гъне като змия стройното й тяло в неговите алчни ръце… И тогава ти губиш за миг съзнание и последното нещо, което чуваш е шепотът сред тълпата, шепотът, който се извисява над първо леките, а после непрекъснато разрастващи се ръкопляскания, прерастващи в овации: „Маладец, Григорий!“, „Да здрастствует новая невеста Распутина! Да здравствует Распутин! Да здравствует!“ Гласовете на поклонниците кънтят в стените на мраморните зали, през които този Григорий те носи, обкръжен от своята охрана; тя пресича всеки опит на тълпата да докосне своя полубог и неговата невеста. А такива не липсват; от високото виждаш колко млади момичета и зрели жени се хвърлят срещу бифитърите с луди крясъци, само за да пипнат края на неговата червена рубашка. В очите им се чете любов и лудост, сласт и нега, вяра и безнадеждност! Постепенно крясъците затихват и остават да кънтят само стъпките на свитата. Навлизате във вътрешни празни стаи, лишени от показния разкош на външните; наоколо става все по-тъмно и студено; сещаш се за слуховете, които се носят над зимния град – Той живее на тъмно и студено, без излишен лукс… Внезапно в тъмнината се отваря голяма врата, от която те заслепява ярка жълта светлина и мирис на… трева, да това е точно мирис на прясно окосена трева! И ето, влизате вътре и ти си свалена изведнъж от раменете му, по-скоро хвърлена от високо в тази зелена трева! Колкото и да е гъста, тревата не успява да омекоти кой знае колко удара; добре че си пъргава и успяваш да паднеш добре, без да се удариш много! Веднага се повдигаш на лакти, за да хвърлиш поглед първо напред, където се откриват безкрайни зелени ливади, всъщност нарисувана върху стената панорамна алпийска гледка; после настрани, където съзираш събрани накуп мъже и жени с мазни черни коси, полегнали или седнали пред друга такава нарисувана стена, със същите планински ливади и борове; обръщаш се и на отсрещната стена виждаш същия пейзаж, но този път в неговата основа е струпано сено, в което са легнали няколко възрастни мъже, наметнати с вълчите си палта, под които белее тяхното долно бельо, опнато върху тлъстите им кореми и белезникавата старческа кожа. Между тези господа са седнали и няколко дами, които по облеклото си, или по-скоро по липсата на такова, не се различават от тези на платното „Закуска на тревата“ на Мане. И изведнъж всички тези хора, като по скрита команда скачат на крака и започват да вдигат невъобразим шум, смесвайки неистови крясъци, дрънкане на различни музикални инструменти, които чернокосите започват да вадят от тревата, ръкопляскания и дори подсвирквания по американска мода! И докато се чудиш какво е всичко това, този мизансцен, този разгул, на който ще бъдеш неволен свидетел и, не дай боже, участник, ето че звуците на оркестъра стават все по-по-стройни и мелодични, влизат в ритъма на позната циганска – да, тези хора са точно това – цигани, – песен, която бързо се подхваща от всички присъстващи – голи и облечени, стари и млади, мъже и жени, господари и слуги, а наоколо бързо се запровират сервитьори със стакани водка, за да напълнят бързо чашите на артистите. „Очи чьорные, очи страстные…“, зазвучава песента и заедно с гласовете на циганите се извисяват и нестройните гласове на пияните политици и банкери насреща, на куртизанките до тях, на слугите, и ето че сред всички пристъпва Той – великият Распутин, техният, а вече и твой гасудар! Над всички като ерихонова тръба прокънтява неговия бас: „Как люблю я вас, как боюсь я вас…“ И ти стоиш полулегнала, с наведена глава; не смееш да погледнеш нагоре, за да не видиш тези ужасни очи! Докато гледаш надолу, все още можеш да запазиш някакво самообладание, но срещнеш ли ги – знаеш, че си загубена, унизена, разпъната на кръст, обладана от разстояние! И когато мислиш, че можеш да изкараш поне още малко така, две ръце хващат като в клещи лицето ти и бавно го повдигат нагоре, така че единственото, което ти остава е да замижиш, заровената глава на щрауса, последна утеха пред бурята, последна спирка в света на нормалното, след което следва преизподнята. „Как палюбил я тебя, дарагая!“ – чуваш отново корабната сирена на раздиращия му глас и неволно отваряш очи, след което вече не можеш да ги затвориш;  посреща те неговият поглед, този поглед разкрива вратата към ада и рая едновременно; тези очи, които като два бездънни кладенеца дърпат ли дърпат надолу и надолу, към бездната, и през цялото време не можеш да се откъснеш от тях, не можеш да мигнеш, да извърнеш глава. Всеки път когато понечиш да направиш нещо свое, някакво движение, или да кажеш нещо, получаваш силен тласък от тези очи и един задгробен глас нашепва: „Ти си млада и неопитна. Не можеш без мен – твоя гасудар! Без мен си загубена!“ И единствено, което можеш да правиш, е да го следваш, да го следваш! И тогава, заедно с изпития алкохол, както е редно, идва ред на похотта… Отначало дамите от голия обяд започват да го правят с възрастните господа дори без да свалят палтата им. Виждаш как тлъстите им телеса се възкачват върху мъжете и подемат равномерни привични движения. После незаетите с музика цигани от оркестъра бързо се чифтосват едни други без непременно да спазват тет-а-тет-а, а както дойде – по двама, по трима, че и на едно място и четири певици с гостуваща звезда – красавец-циган, истински Джипси Аполон, първокласен екземпляр на този див народ… Оргията е в разгара си, когато Григорий довежда със светнали очи една красива чернокоса певица: „Ну, вот мая невестачка!“ – представя те той на джибутката, която без да се бави с усмивка на уста съблича с привичен жест певческата си носия, за да разбереш, че под гарваново-черните коси и ослепително белите зъби се крие разкошно млечно-бяло тяло и прекрасни крушовидни гърди, увенчани с изкусителни тъмнокафяви зърна. На врата на момичето има нашийник, за който е завързан кожен ремък, с който Григорий я води като свое вярно животно. С ужас разбираш, че също такъв има и на твоя врат и сега Той ви насъсква една срещу друга: „Вот тебя, кушай, кушай!“ и тази Настенка се спуска като вълчица върху теб, разкъсвайки кринолина на скъпата ти рокля, после и оскъдното долно бельо и ето, че двете сте вече голи-голенички пред погледите на всички тия хора; без да се суети циганката те задъвква по най-слабите и чувствителни места, засмуква всичко, което би могло да погълне огромната й червена уста! А ти не можеш да мръднеш, понечиш ли, тласъкът следва неминуемо и гласът нашепва право в ухото ти: „Ненада! Ненеда! Ненада!“ Каквото й да е, но Настенка е опитна в тези дела. Постепенно те увлича в една женска игра, която се играе векове без прекъсване и без умора. Над теб се отваря небето на Егея, безбрежното тихо море и белите камъни по плажовете на островите – Самотраки, Крит, Фалос, Лесбос! Челото ти е мокро, зърната ти стърчат олигавени от езика на джипсито, и ето, тя вече посяга надолу, надолу, все по-надолу! „Нет, не трогай! Ето майо дела!“ – избоботва ерихонската тръба и ето го кандидатът за долния етаж, този, който ще се погрижи за тебе от пъпа надолу, твоят Гасударь и покровител, твоят бащица пристъпва и с рязък жест изхвърля певицата настрани, за да те покрие с огромното си тяло, за да изпращят младите ти кости, да се усетиш полузадушена, полупогълната от този Октопод, всъщност Двупод, само с две ръце, но те шарят за осем по твоите бедра, стомах, ръце, лице, коси, по всичко това, което само допреди час беше твоя гордост, а сега е само твой срам, срам, срам! Усещаш мъжкото му достойнство още преди да забие устата си в твоята, усещаш го като дръжката на меч, като кръст, като сабя, като пипало на змиорка, което се увива все по-навътре в теб… Не знаеш, не можеш да усетиш докъде ще влезе Той в теб, докъде ще те обладае, докъде ще те унизи, докъде ще те подчини! Първо броиш напъните, после спираш да правиш и това, не можеш да правиш нищо нито с тялото си, нито с ума си; единството нещо, което усещаш е тласък и глас, тласък и глас, тласък и глас… Когато отваряш отново очи, Григорий вече не е върху теб, сменил го е неговият приятел, един от Голия обяд на отсрещната стена; почти не можеш да усетиш възрастния мъж, само коремът му се разлива върху слабините ти, а под него няма нищо… Но ето, че той става, за да даде път на младия мургав красавец от оркестъра – този с четирите приятелки, ето че си намери и пета, първо Ейша, а сега и Рейша – и това ще бъде специалният номер на вечерта, защото всички присъстващи се събират около вас, оркестърът задумква неистово, гласовете се извисяват в бесен вой, оргията е в апогея си, а ти в главната роля – гейшата Рейша – в обятията на този черноок гигант, събрал в слабините си цялата сила на това диво племе! „Ех раз, ищьо раз, Ищьо многа-многа раз…“ И това не е всичко, клатят те повече от час, когато се сещат, че не е достатъчно артистично, и тогава завързват едно дайре на голият ти гръб, друго ти дават да захапеш; така и ти ще можеш да участваш в оркестъра, няма да се цепиш от колектива, за да ти го нацепят здраво, ще проявиш своя музикален талант; обръщат те в поза партер и тогава заедно с тласъците на хубавеца отзад, започваш да музицираш с двете дайрета, чуваш техния весел пляс: „Ех пляс – ищьо ПЛЯС, Ищьо многа-многа ПЛЯС!“…

 

* * *

 

Когато след незнайно колко време отваряш очи, виждаш, че си пред огледало, а същата тdзи Настенка ти поставя изкусно грим и пудра; ти си облечена вече в друга, разкошна бяла рокля, явно те оправиха вече и сега те готвят за показ, за танц, за промоция, за представяне през изисканото зимно общество. Ето, че идва и Григорий, сменил олигавената си рубашка с по-официална, хваща те под ръка и ти отново си високопоставената невеста, графинята, мечтата, дамата. От дайретата няма и следа, но знаеш, че винаги могат да ти ги сложат пак!

И Той те повежда, излизате от неприкосновените покои, от „планинските“ стаи, вървите в отворената пътека между все повече и повече хора, които ви приветстват. И ето, че вече сте в главната зала за танци, където над всички ечи крясъкът с името на Неговия любим танц – „КааааааааЗаааааааЧоооооооооок!“ И без да чакаш втора покана – дайрето те е направило пъргава – политаш в ритъма на този бесен танц, непригоден за жени, но желан за беснеещите наоколо мъже! Единствена дама сред тях, приклякаш и подплясваш, смееш се до сълзи, но откъде са тези сълзи, откъде това щастие, и тогава разбираш, че всичко идва от него, от тласъците, които не спират, от тези очи, владеещи всичко и всички! Слава богу, преминавате към по-бавни и по-културни танци, танци, при които се разменят кавалери и партньори, и дори може да се озовеш при друга дама! Ах, полката ти е любима – колко далече можеш да отидеш от Него, да избягаш, да застанеш срещу други кавалери – ето ги Левин, Вронски, Пушкин, Лермонтов, Безухов, а също и срещу дамите – Кити, Бетси, Доли, и ето я накрая и нея – запъхтяна, румена, весела, блестяща – твоята Ана! „Ани также паступили са мной, милая!“ – чуваш, по-скоро незнайно как улавяш думите й във всеобщата тупурдия – „Ани атдали меня замужем за етава человека – Каренина!“ Отново я загубваш, следващата въртележка я приближава отново към теб, как я чакаш, как хитро въртиш партньорите, само за да я натъкмиш при себе си, как я искаш отново при теб, защото знаеш, че тя, тази жена, тази Ана, е твоето спасение, твоя по-нататъшен живот, твоя вертеп, твоя рай! „Но я не пожелала жит с него, ни мгнавения! Я не магла дъшит там! Он постарался заключит меня ребьонкой, но ета не астановило меня! Я хатела любить, любить, любить! И я палюбила!“  Румените бузи горят, черните очи искрят и викат: „Возми меня, возми меня!“ Въртележката те заппраща обратно в преизподнята: „Стой падалеко от етой женщине, люди не любят еьо! – наставлява те твоят Государ когато те сграбчва отново в ръчищата си: Стой падалеко!“ Но ти няма да стоиш падалеко, ти отново се устремяваш към нея през скачащите хора, през тълпата, през обществото, през мръсните усмивки, през подлизурките, през слуховете и клюките… „Памагите меня, Ана Аркадиевна, можете ли въй памоч на меня? Научите меня что делать чтобъй и я любила как вас!“ – питаш ти с мокро лице от пот и сълзи и знаеш, че тя ще ти помогне, макар че на нея няма кой да помогне, да я отърве, загубила себе си в своето бягство, в своя измислен свят! Ех, да можеше и ти да й помогнеш по някакъв начин!

И тогава ти разбираш, че всъщност вече си й помогнала! Скъсаният медальон сега виси недокоснат на гърдите ти, нейният кичур е там, но той няма да отиде в бойната раница на граф Вронски, който се кълчи в другия край на залата с младата Кити Шчербатская. Ти, Рея, си скъсала този медальон, скъсала си нишката на времето в онази плевенска костница. Вронски няма да иде на война, влакът няма да го откара в България, влакът няма да мине през Ана, графът ще остане тук, при женичките, при баловете, ще освободи тази прекрасна Ана и тя ще се превърне отново в независима жена, свободна за нови любови, за нови прекрасни дни! Нейното тяло ще радва отново и отново… „Сматри на фотографа, ну сматри, он делает фатаграфию на нас двайом!“ – чуваш звънливият глас на Ана и се обръщаш бързо в указаната посока, за да видиш изумена него, твоят преследвач и пленител, твоят крадец, твоят спътник в тридневната измислена вселена, Твоето Момче, твоят идол и любим. Той е превзел с присъствието си всичко наоколо, няма вече тласъци, няма вече гласове! Ти си свободна, той е тук, до теб! „Представляю вас известнава фотографа и режисера, мосю Жорж!“ – прогърмява глас над тълпата и всички се обръщат към него, за да поискат в надпревара от новите моментални портрети – хит на деня! А Жорж е леко усмихнат, не се интересува от никой друг, а само от двете дами срещу обектива му – графиня Рея и нейната приятелка – Ана! И снима ли снима, размахвайки пушещата светкавица! След това присядате тримата – Жорж, ти и Ана на една маса отрупана с какво ли не, за да хапнете нещо, Жорж идва от дълъг път, сигурно е гладен, и ето че идва самият главен готвач, за да попита какво ще обича. И прозвучава дългоочаквания отговор: „Дамата срещу мен, с бялата рокля, графиня Рея! Нея ще обичам, моля да ми я гарнирате!“ Но сред всеобщия смях една ръка сграбчва Жорж и го издърпва настрани, за да го застави да обърне камерата си и към самия Него – към домакина на това мръсно парти – главната звезда на този порно спектакъл – Гасударя Разпутин! Жорж бавно се засмива и оставя камерата настрани, елегантно оставя белите ръкавици в своя цилиндър и ги подава на слугата, след това бърка в джоба на тренчкота си, здраво хваща седефената дръжка – да това е същият кинжал от Костницата, и ето че тръгва право към Григорий! „Е, какво пък, докато ми я гарнират, да свършим малко работа!“

Така и ги запомняш – порнозвездата в очакване на своя портрет и режисьорът, който тръгва да му плати последния хонорар…

 

Карлсбад, юни 2011 г.