От Сава Василев

„Някой зад прозореца” е дълго износвана, мислена и прекроявана книга. Отбелязвам го не защото искам да ви разкрия тайни от лабораторното битие на ръкописа, а за да ви уверя, че авторът Миролюб Влахов преди срещата си с читателя е водил много сериозен разговор със себе си. Неговият сравнително късен дебют се превърна в повод за равносметка. А това означава преосмисляне на първите публикации в периодиката от епохата на младостта – от студентските години до първите изпитания след напускането на великотърновската Алма Матер. За да дойде волята на нейно капризно височество журналистиката, на негово благородие издателят, да не говорим за по-късните години от биографията, понеже ще навлезем в територията на оцеляването, а в него, поради дебнещите отвсякъде опасности, както е известно, сантиметрите свободно място за високи каузи и надежди са преброени… Ето защо Миролюб се зае с отговорите на няколко колкото трудни, толкова и опасни въпроса. Първият: какво прави времето със страниците от книгата на собствения ни живот – кои съхранява и кои изтрива? В това число и от съвместния ни живот с литературата?… Вторият: трябва ли да загърбим в
миналото в името на едно друго, ново начало, в което опитът – индивидуален и колективен – ще диктува с понадебелял глас историите, родени от късните ни срещи със самите нас? Трето, но не и по значение: какво губим и какво печелим от закъснялата ускореност на без друго обреченото ни пътуване към Многото? Наистина тежки въпроси, изискващи достойни отговори. По всичко личи, че М. Влахов е отговарял на висок глас и с ръка на сърцето.
Иначе в разказите на моя състудент има място за всякакви герои. Струва ми се най-чести гости тук са малките (обикновените) хора с наранена памет. Резултатът: повествованието на „Някой зад прозореца” се оказва естествена (хранителната) среда за помъчените души. За страдащите, за болезнено преживяващите разочарованията човеци. На които е орисано да тикат преобърнатите коли на живота си, натоварили най-чупливия от всички земни товари – болката.
Авторът иска да ни внуши, че никой от героите не му е пряко подвластен. Че само свидетелства и записва. Но ние сме убедени, че в склонността му да се превъплъщава няма нищо случайно. Особено когато разказва от името на подопечните си. Заедно с това си даваме сметка (включително и в случаите на епистоларни превъплъщавания), че въвличането на читателя в играта по разпознаването на автора е най-трудната, а вероятно и най-излишната от всички процедури, съпътстващи общуването с текста. Но в случаи като този наистина е излишно („нерационално”) да изчисляваме относителното тегло на автора и неговата „водоизместимост” в „плавателната” среда на текста. Защото той винаги е Там. Навсякъде. Дори на местата, на които не желае да бъде. Поради тази и други забележителни причини от значение се оказват процедурите по сближаванията ни с героя. Ако се увенчаят с успех, ще отдъхнем успокоени, че всеки от редицата (автор, текст, читател) е получил (постигнал) своето и спокойно може да отиде на среща с Големия господар – времето.
Четейки разказите на М. Влахов – не само включените в този книга, но и публикуваните преди
7
нея – имаме усещането, че са писани от натура. От тук и убеждението, че писателят добре познава онова, за което разказва. В полза на същото усещане работят и случаите, при които сюжетът е окупирал географска територия в „реални граници” (обичайно територии от В. Търново, Г. Оряховица и околните селища). Не бих пренебрегнал и друг многозначителен факт: част от събитията ни спомнят за доволно познати приключения от живота на родната литература, когато тя флиртуваше до забрава с всевъзможни труженици, почти винаги недоразконспирирани романтици и работохолици, готови да съкрушат с думи и дела малцинството на прагматиците. По гърбината на последните, както си му е редът, се стоварваха безмилостните юмруци на критиката. Но да не забравяме – на градивната критика. Реакциите спрямо този период днес са общо взето две: абсолютно неглежиране от страна на читателя, и отмъстително последователен интерес у литературните историци. (Не са изключения случаите, при които научната безпристрастност се самообслужва с аргументите на отрицанията и присъдите, за да прикрие позивите на гузната съвест; защо не и да омилостиви все още свежата памет на съвременниците.) М. Влахов ни най-малко не се притеснил от едните и другите. Той е признал правото на живот и на такива герои. Първо, защото тях наистина ги има и не е трудно да ги открием, стига да пожелаем, и, второ, защото ги познава добре, а познанствата у чувствителните хора неминуемо провокират отношение. В „Някой зад прозореца” тези герои не просто напомнят за себе си. Те заемат местата си в редицата на обикновено-малките представители на народа, живеещи почти винаги на педя от щастието, мечтата, успеха. Като по правило животът (съдбата, обществото) не им позволява да преодолеят това наглед нищожно разстояние. Макар по принцип да не им се отказва правото на любов, споени, романтични пропадания в бездната на абсолютното време – онова, което прелива от съсъда на мечтите. Дори когато пътуват към миналото и онези, които го населяват (а това не е рядко), героите на М. Влахов го правят в името на настоящето. Последното не ги стандартизира, не ги
8
превръща в сухи, едноизмерни образи. Те просто живеят тук и сега. Част от брънката на годините, през които изтича светлината на душите…
С изненада установяваме, че сюжетите на много от разказите работят с импулса на младостта – на младежките преживявания, чувствените лутания и илюзии. Все едно авторът току що е напуснал студентската скамейка и се опитва да излезе от плетеницата от вчерашни и днешни срещи и раздели с жени. Сблъскваме се с любовни триъгълници и многоъгълници, внимателно опипваме здравината на връзките, които крепят хората, докато пръстите ни не усетят възлите. Това са възлите на премълчаното, на недоизказаното. Оказва се, че зад битовите ситуации и детайли са заложени немалко екзистенциални капани – и обратно, зад модерното повествование, зад привидно безсъбитийното поведение на текста дебнат проблемите на деня. На онова, което никога не ни е напускало. Ето защо не бива да ни учудва, че понякога героите на М. Влахов са въвлечени в криминални сюжети, друг път се спускат по тънката нишка на психологическото разследване/изследване, без да знаят, че пътуването към себе си понякога води до неизбежни бягства. Случва се и това да търсят по-радикални решения за промяна на статуквото.
„Някой зад прозореца” е книга с много гласове, но на един родител. Преследвайки образа си, книгата се променяше; променял се е, предполагам, и авторът. Сега тя звучи по-зряло от първоначалния си вариант. При това е готова да събеседва с различни читатели, любители на поне няколко типа проза. Надявам се, че това ще се окаже нейно качество, а не недостатък… Авторът М. Влахов измина за кратко време голямото разстояние на безмълвното време в себе си, на път е да се справи и с часовата разлика между литературното вчера и днес. Но за последното са необходими неимоверни усилия. Разбира се и талант. Не на последно място постоянство и преданост към словото. Засега можем спокойно да констатираме: да, зад прозореца наистина има някой! Прочетете едноименната книга – и ще го разпознаете.
Сава Василев