От Сава Василев

ЗЛАТНИЯТ ОРКЕСТЪР

разказ от Пламен П. в литературен алманах “Горосвет”

 

Цветята сложихме отпред, Мартинката заповяда:

– Двеста и три!

Свирихме кратко.

Сухи, устните ни се слепваха, преди да е свършил куп­ле­та. Тогава още не подозирах колко дървото е обречено. И ми­гът бе по-тържествен от всякога.

Спряхме. Гледаха ни от прозорците. От прозорец светът е пле­­бейски нареден.

Дървото се опита да размаха клони – не го забелязаха.

– Остави ги – успокои ме Мартинката. – Те са в нашите стъ­п­ки. Нищо че никога няма да ни настигнат.

Беше посребрял.

Казват, русокосите съхранявали младостта. С него не бе­­ше се случило. Сега имаше вратовръзка и шофьор, но преди да му завидим, до един се бяхме учудили.

– Добре дошъл! – приветствах го кратко. Сигурен бях, че през тревите, коренчетата и буболечките Маестрото ни наб­лю­да­­ва и претегля. Само че Мартинката закъсня. Не по своя ви­на, разбира се, но закъсня. А закъснелите изкупват вината с мъл­чание. Тя, вината, е такова нещо, че се помни от онези, ко­­ито могат да се възползват от нея.

При Маестрото не останахме дълго. Пръстта над него се бе­­ше слегнала, а цветята стърчаха увяхнали. Свежите на­ре­дих­ме неловко. „Пръстта е комка за памет, трън в очите на спо­ме­­на по слепия път през живота.“ Така каза Маестрото, като дъл­баехме плитко за крехкия корен на полезното дело. Какво че се правеше да не вижда плюем ли върху розовите мехурчета на ръцете ни.

– Няма добро намерение без аргумент и мазол – сети се за нещо Мартинката и ми показа двете си длани. Не бяха глад­ки и меки като моите, та да ги крие в джобовете!

Тук замълчах.

Имах нежни, музикантски ръце, а те потвърждаваха тази не­с­праведлива теория. Сигурно пак така, с ръце в джобовете, щях­­ме да прелетим през прага на поредната си възраст, ако не се беше намерил някой да ни направи забележка с най-чисти по­­мисли и добри намерения. Дори добродушната Папе отмина с мъл­чание хъшлашкото ни самочувствие – в тази възраст то ни пра­­веше уязвими… Колко много грижи, добри намерения и тъж­ни спомени за дома на незабравимите.

В колата мълчим. Огледалото за обратно виждане следи опасността, готова да ни изненада в гръб.

 

Есен е.

Навън. Край пътя. В очите на Ана-Мария. На плажа, осеян с ръждясалите скелети на чадърите. Всяка есен – до­като си оти­ва – помъква по нещо със себе си. Като циганка, вмък­нала се незабелязано в двора на доверието.

Колата се носи към летището. Вятърът внезапно обръща по­­со­ката си, опитва се да ни предразположи и заблуди. От ле­ти­­­ще­то започват небесните пътища напук на всички библейски ле­­­ген­ди и сказания. В някаква книга прочетох за библейското чу­­­до, обаче си рекох: всяко чудо за три дни. А не излезе тъй и чу­дото се оказа според закона за чудесиите. Нямото чудо – врем­е­то – хич не ни обръща внимание. Само думите могат да се пре­­­­борят с него, ако не си останат думи, ами се превърнат в се­­­­мен­ца за делата ни. Иначе пророчествата на Еклесиаста, си­на Давидов, как ще се сбъднат: краят на една работа е по-до­бър от началото и търпеливият е по-мъдър от високомерния. На­­трапва се въпросът как да ги разгранича, щом всяко начало в та­­зи опасна спирала е край, и всеки край е начало, което след­ва същата посока, но не я повтаря.

– Те са в нашите стъпки, нищо че никога няма да ни нас­тиг­нат!

Без да знае, Мартинката бе потвърдил Еклисиаст. И тъ­р­пе­нието май беше го възнаградило. Иначе Мартинката пак за­­­къс­­ня. Не по своя вина, разбира се, но закъсня. А уж за­къс­не­­­лите изкупвали вината с мълчание…

Колкото повече приближавахме летището, толкова есента ста­ваше по-мека и по-търпелива. Като че ли не летяхме на­пред, а размотавахме невидима нишка назад – към лятото и про­летта, към онази възраст, през която всичко около нас не­у­дър­жимо се въртеше и променяше.

Точно тогава Маестрото бе уволнен от флотската музика с не­­добор от години за пенсия. Някои казваха, че не разбирал от ноти; според други – била замесена жена. Все едно. Заедно с него дойде и решението: в нашето училище да се сформира ду­­хова музика. Той и решението пристигнаха едновременно – по трън­лив и дори стръмен път – но с парадни нашивки и неу­с­тра­ши­­ма усмивка. (И какви ти тук думи, обикновен въздух под на­ля­­гане, както веднага се отзоваха компетентните.) Минали са по моста, който свързваше нашата ученическа държава с ши­ро­кия свят. Запомнихме ги добре, защото около нас всичко се вър­теше и променяше – от дневния режим до номера на обув­ки­те, избрани от поколението, в което започвахме да се съм­ня­ва­­ме.

Та ето, решението пристигна цяло, опипа възелчето на фор­мената си вратовръзка и обеси пладнешкия промъкващият се страх. Заедно с него от покрива се плъзнаха стрелите на но­во­­то слънце. Блеснала, ламарината на улуците кършеше вър­хо­ве­­те им и ги пилееше из снежната вода на тротоарите. Пре­га­зил снежната вода, пред нас застана Мартинката. Ли­чеше, че е по-голям от нас. С преметнат през рамо шушлеков сак, той ед­ва докосна ръцете ни, за да ни каже, че та­ко­ва запознанство е без значение и преди да спечелим при­я­тел­ството му, ще бъдем проверени по друг начин.

Компетентните, тази странна категория хора, се оказаха пра­ви – ако човекът е лош, за това е виновна само би­о­гра­фи­я­та му и никой друг. Но не те ни довериха, че Мартинката е бил в тевеу. Така се случи, а и редно беше да го узнаем от на­шата учителка по пеене – ре­не­сансова жена с добродушно от­кри­та пазва, която ни впе­чат­ля­ваше и укротяваше, защото за­е­д­но с гръдната обиколка на съ­ученичките ни растеше и тре­во­га­та ни за този свят. Па­рас­ке­ва Пенчева, всеизвестната Папе, пе­еше солфежите с особено окръгление на гласните и оставяше ос­нователни съм­не­ния за недоразвит талант. Преди да ни раз­ка­же биографията на Мартинката, тя ни представи Маестрото. (Си­гурно сме му се видели дребни и незначителни, защото при нас не об­ра хлабината на вратовръзката, а само се изкашля и съ­крати ус­мивката си с три четвърти – салонния такт за це­ре­мо­ниални раздели, който някой ден щяхме да изтанцуваме.)

Че Маестрото и Папе не бяха от компетентните, личеше вед­нага. Чудно, и те присъстваха на педагогически съвети, и за тях имаше царствени столове с високи облегалки – инкрус­та­­ции по поръчка, тапицирани с червен плюш като за елитно учи­лище в амбициозна държава. Ала едва ли щях да запомня не­що тогава – придошлата вода, в която каналът давеше котки и плъ­­хо­ве, отривистият такт на флотските маршове под про­зор­ци­те, – ако Ана-Мария не ме беше издебнала в гръб, за да ме уда­ри с чантата си по главата:

– Повече няма да ме изпращаш! Мама каза, че който чете са­­мо пряката реч, е глупак и клюкар.

Ана-Мария уж беше моето момиче, аз й носех чантата и не си струваше да я загубя заради едната пряка реч. Още повече, че тогава не четях кой знае колко. Отначало наистина мис­лех, че най-важните неща в книгата са заключени в пряката реч. После се зачетох в описанията, дойде ред на биоргафиите, до­­като накрая се научих да чета между редовете. О, мила Па­пе, колко неща открих между редовете на великите кни­ги, но бе­ше толкова късно, едва когато си бяхте отишли от залата с цар­ствените столове, а аз поразен и примирен заех вашето мяс­­то, като вас се опитвах да се различа и все не можех, за­що­­то има една сила свише, която ни облагородява и предпазва от грешките.

Ето как у мен всичко започна да се върти и променя, по-вяр­но – да се обърква – затова сега се сражавам с думите за Мар­тинката, Маестрото и Папе, за канала с разлюления мост и ед­но вечно зелено дърво в задния двор на моята школска дър­жа­ва.

Про­слушването започна веднага след часовете. Опитвахме дъл­го с флигорните, ала устните ми се оказаха под­хо­дящи за чов­ката на кларнета.

– Имаш добра захапка – каза Маестрото и подпъхна с пръст долната ми устна по-навътре. Свирката изпищя, Ма­ес­тро­то отмина нататък, забравил пръста си там, между зъбите ми и мунд­­щука. Трябваше дълго да намествам устни, преди да опитам от­­ново. Все още под тръпчивия вкус на перото от абаносово дър­во, което облизах свещенодействено (тази думичка научих от ба­­ща си, когато ми разказваше за ритуала на първото при­час­­тие), аз изтръгнах няколко неясни, но затрогващи тона от инструмента с циганска слава и универсален глас.

Май че пораствах, спохождан от звуци, арпежи и мъжки стра­хове, а Ана-Мария измисляше детското недоверие помежду ни. Такова недоверие си е чисто предизвикателство, лукаво и ис­­тинско. И докато аз се суетях с кларнета да произведа най-чисто „до“, достойно за деликатното ухо на Маестрото, еди­ният край на червено-бялото й шалче свирна край носа ми:

– Освен това ти никнат мустаци и ставаш опасен!

Думите й, объркани и невероятни, бързаха да изхвърчат от главата ми, но нещо ми подсказваше, че скоро няма да се ос­­вободя от тях, че дълго ще ме преследват и тревожат. Не раз­брах как стигнах зеления мост, но докато прехвърлях гра­ни­­­цата на школската ни държава, се усетих на ничия земя, стран­но лек и пречистен. Под мен, в тинята на ка­на­ла, се вър­галяха телата на котки и плъхове, помирени от об­щия враг – водата. Дали така се е чувствал и баща ми след ри­туала на пър­вото причастие и какво значение имаше това се­га? Странно, от ничие място видях Маестрото да върви към мо­ре­то, на ничие мяс­то открих, че в мен живеят всички възрасти, по­бедени от об­щия враг – времето. Дори тази, през която све­тът така не­у­дър­жимо се върти и променя.

Маестрото ни подготвяше за парад. Парадът е специална ра­­­бота, за него трябват тържественост и отрада, а ни на­пад­на­­ха още дъждове. Многобройни и разточителни, тези дъждове бя­ха спо­собни да удавят не една вражда и приятелство. Ка­на­лът за­бу­ча. Дървеното мостче трепереше под краката ни като лис­тата на дървото. Ловяхме се на бас ще преминем ли оттатък със зат­во­рени очи, нищо че страхът ни потупва иронично по ра­мо­то. Уче­ническите ни балтончета попиваха търпеливо вода­та, гър­бо­ве­те ни натежаваха. Натежаваха телата ни, разоча­ро­ва­нията, гри­жите. Ана-Мария искаше да нарисува мокрото на дъж­да и все не можеше да си намери учител, който да я под­гот­ви за ху­до­жес­твената гимназия. Компетентните, тази стран­на категория хо­ра, как да й помогнат! Единствена Папе я при­тис­на в пре­гръдките си, ала й каза нещо по-скоро женс­ко, от­кол­кото уте­шително…

Ана-Мария избърсва с кърпичка четките, прибира блокчето и молива, но са я обградили плътно и не я пускат да си тръг­не.

– Покажи какво си нарисувала!

– Можеш ли да нарисуваш вълк, който да не кара ве­ло­си­пед и да брои до десет?

– Тя е фукла, защото баща й пътува в чужбина и й раз­ре­ша­­ва да гледа до късно телевизия – стрелва я пълно момиченце с рибя устичка и големи глезени панделки.

– И рисува забранени неща, защото е шпионка. Шпионка, шпи­онка, страхлива шпионка!

– Оставете я, всички момичета са ексцентрични! – казва ед­­но голямо момче, навярно иска да й направи впечатление. Труд­ната дума обаче прозвучава грозно, дори обидно, децата ве­­че са сигурни, че тя означава нещо много лошо, защото под­ска­­чат на един крак и крещят:

– Ексцертична, есцерична, ти си просто експертична!

Като не знаеш някоя дума, по-добре да премълчиш, ала по­­някога мълчанието значи и друго. Докато аз се суетя, от­ня­къ­­де изскача Мартинката и хваща голямото момче за яката. Всич­ко можеше да се случи, ако внезапно не се беше появил Ма­­естрото; момчето се изскубна и хукна да догони другите. Вмес­то към Мартинката, Маестрото се обръща към мен:

– Ти защо остана – не се биеш, и да бягаш ли те е страх?

Кимнах с глава. Това можеше да означава и „да“, и „не“, а можеше и двете едновременно. После признах:

– Ами че аз не знам думата.

Разбрах, че ми повярва, но в очите му нещо прогърмя и ме от­ми­на – така понякога отминават дъждовете.

Край и на пролетта. Първо оредяха дъждовете, сетне Ма­ес­­трото взе да ни гледа още по-изпитателно. Дните ставаха все по-дълги – някой ги разтегляше ли, или започнахме да съ­­жаляваме за ранния полумрак из махленските дворове. По ули­ците плъзнаха тромави валяци. През маранята на разтопения ас­­фалт прозираха оранжевите чудовища на машините. След тях ули­ците лягаха чисти и гладки. Ана-Мария си купи обувки с ви­­соки токчета и мина по нашата улица – токчетата пробиха ме­­кия асфалт, после асфалтът се спече, ала следите останаха. Ос­­тана и предупреждението, че всяка възраст си има тайни оръ­­жия – тази ни правеше още по-уязвими. Компетентните, тази стран­на категория хора, бдяха нащрек.

– Краят на една работа е по-добър от началото и тър­пе­ли­­вият е по-мъдър от високомерния! – каза Мартинката и от­ми­на пред смаяните ни погледи с ръце в джобовете. Свихме ра­ме­не: вече не можехме да го познаем. Само Маестрото се усмихна за­­гадъчно и даде знак:

– Двеста и три!

Сухи, устните ни се слепваха преди да е свършил куп­ле­тът. Мигът бе по-тържествен от всякога и дървото още не беше об­­речено. Обградено с варосани колчета, почиствано от плевел и бурен, това дърво щеше да расте в саксия от непрестанни гри­жи. Компетентните пристигнаха веднага.

– Отлично! – каза директорът, макар да нямахме час по за­­саждане на дървета. – Отлично, юнаци! Дървото е прясна ди­ря по слепия път през живота!

И си отиде.

Това вече беше много.

Огледахме се ядосано и наобиколихме дървото – нали беше плод на свободата, добра за едни и лоша за други. Какво че под­пираше здраво небето над нашата школска държава.

– Свободата, Санчо, е на върха на това копие – из­ре­ци­ти­­ра някой, навирил средния си пръст. Това можеше да се брои и за закана, но първом смехът ни изду. Пък и го нямаше Ма­ес­тро­­то да скастри умника. Нещо трябваше да се случи – за доб­ро или за зло – ала трябваше. Ако не се случеше, защо беше дър­­вото и слепият път през живота?

…Свечеряваше се. Компетентните навярно вече при­топ­ля­ха вечерята и четяха биографии за ве­ли­ки хора, защото из­вед­нъж ни обхвана страх и се по­чув­ствах­ме гладни. Сред ти­ши­на­та, която бавно превземаше града, из­плу­ва самотният грохот на морето. Дали самото море не се бе­ше задавило от думите, из­речени за него, и сега не се опит­ва­ше да ги изплюе обратно на брега? Скоро всички си отидоха. Вя­тър зашумя в клоните на дър­вото – отначало кротко и до­вер­чи­во, после по-смело, както пра­ви с истинските дървета в го­ра­та. Мислех, че съм останал съв­сем сам, когато ме изненада гла­сът на Ана-Мария. Сякаш из­губен в тъмното, по-за­га­дъ­чен от всякога, този глас ми до­ве­ри:

– Всяка обща работа е опасна. Мама каза, че преди да по­­раснат, мъжете трябва да бъдат проверени.

В задния двор на кооперацията заседна водно колело. Ко­га точно – не зная, – но и сега вдигам коляно, сякаш още вър­­тя педалите. Старо и ръждясало, това вод­но ко­лело често би­­ваше повод за сериозни свади. Преди ид­ва­нето на Мартинката Ана-Мария сядаше на пей­ка­та до мен.

– Към брега или към хоризонта? – питах, колкото да се на­­меря на приказка, опиянен от въртенето и шоколадените ко­лен­ца под късата поличка. Натискахме здраво, до от­маляване. С руля налучквах посоката – неясна и далечна, ала нали ни бе­ше съучастник в мечтите. Къде отивахме, откъде се връщах­ме, нямаше никакво значение. Въртенето ни ос­во­бож­да­ваше от стра­ха за нещо опасно и хубаво, което вече скъ­ся­ва­ше раз­сто­я­нието помежду ни. Зад гърба си имахме стотици морс­ки мили, ка­тастрофи и приключения, бяхме натрупали общи тай­ни, слу­чай­ни докосвания и непознати думи, които пос­те­пен­но за­поч­вах­ме да разбираме. Виках си – от това по-хубаво на­къ­де? И – да­вай върху педалите. Е, случваше се от въртенето да ми се за­вие свят, да забравя къде съм и какво точно правя. Случ­ва­ло се е да забравя и за самата Ана-Мария даже. Това е осо­­бе­но чувство на самота – споделената и невидима самота от мъл­­ча­ли­вото присъствие на другия. Въртенето ме ос­во­бож­да­ва­ше от земното притегляне на страховете за толкова много не­ща… Да­ли Ана-Мария разбираше моите отсъствия в безкрайните по­лета на самотата? Дали така се е чувствала полезна и нужна – не зная. По-вероятно е и тя да е пътувала по свой начин, в свои светове. Но пред себе си бях готов да се закълна, че ако не беше до мен, педалите на водното колело щяха да ме от­­не­сат в посока без надежда за връщане…

Сега се питам: аз ли твърде дълго останах в плен на тази игра, или животът започна с уроците. Ана-Мария замени ко­­лелото със сладкарница, после задълго се заседя в току-що от­крития снек-бар. Срещу нея свойски се разположи Мартинката с цигара между пръстите. Трябваше да се примиря. Ще рече – да порасна повече от тях взети заедно. И докато се чудех как да стане това, купих си въдица, заклечах по железостълбните кей­чета. Рибата щедро раздавах на дребосъците в махалата. Ви­ках си: самотният човек по-бързо расте. Дръжки, че и нещо от­горе! Натрупах злоба колкото тава с малиново сладко и тай­но се заоблизвах за отмъщение. Външно обаче се броях сго­вор­чив. Пък и компетентните, тази странна категория хора, имаха лек за всичко – репетиции, солфеж, кръжок по химия, об­щест­ве­но полезен труд и даже лека атлетика вместо утринна ги­м­нас­тика. Ситият е по-гладен на сутринта, помилва ме за пръв път Маестрото по главата. Това тутакси го прочу. След мене зас­традаха и други…

Последен от всички дойде Мартинката, пък амбажура и гръд­ния кош уж му уредиха първа флигорна. Получи сти­пен­дия, общежитие и наставник. Папе му рисуваше нотите, Ма­е­с­тро­то го заведе на мач. Научихме още как Ана-Мария му сва­ля­ла с въглен натурата и не скъпяла чаршафа на кадастронния лист. Мартинката, да не остане назад, всеки път услужливо раз­­крачвал чатала на триножника-щъркел. През останалото вре­ме гледал предано и го носел на гръб. И всичко това – заради ед­ната незавидна биография. Обаче нас кой ни пита като се шля­ем наоколо и чакаме да ни забележат… Никой.

Мартинката превзе целия училищен двор, махалата, раз­по­ло­жи се удобно и зачака по-добрия край от началото. Рекох си: животът си има и друга, кукувича страна. Изтеглил съм жо­кер – „най-неутешителни знания“. Нали трябваше да печелим при­ятелството му, а той въобще не се канеше да ни проверява. Ка­то никой друг Мартинката намираше онзи, който му трябва. Ком­петентните, тази странна категория хора, също се хванаха. Ще излезе световно момче, казаха в хор, и ходатайстваха да ле­тува в международния лагер. Не зная какво точно стана след ла­гера – почна се разпус на випуска и на всички наивни души. Са­мо че преди това друг реши вместо нас…

Тъкмо заляха последната улица (асфалтова мараня из­па­ря­ва­ше оределите локвички от надежди), обявиха съревнование за вто­рични суровини. Махали, градинки, запустели дворища – олек­на с цели тонове земята по нашия град. Какво точно но­сех­ме, няма значение. Сетне разбрахме, че сума народ се за­па­сил с ценни неща (гимнастически гирички, чугунена плоча от печка за варене на дворни компоти, обаче хартията счупи с ре­корд даже желязото). Сновяхме като скакалци и раз­гло­бя­вах­ме, изнасяхме, опосквахме всичко в пътя си. Най-спорни се ока­­заха домашните библиотеки и събраните съчинения с томове от десет нагоре. Неудобен и тежък – първи в битката сдаде на рус­ки килограмите Достоевски. Но където го имаше. Където не – товареха Вазов…

Колелето в задния двор си оцеля до последния ден. На дру­гия вече го нямаше. Срока удължиха нарочно, та Мартинката спе­чели и тук. Отчетоха го даже в съревнованието за хи­ги­е­ни­за­ране на междублоковите пространства. Само аз много плаках и взех да препикавам дървото на полезното дело, дето крепеше не­бето над нашата школска държава. Първата вечер след изчезването на водното колело, без да зная как, там се намерих. После ходех нарочно.

Гледаха ме подозрително.

И аз ги гледах така. Въобще колкото по-подозрително на­вся­къде – толкоз по-зле за дървото. (Удряха крак нотите по ас­фалта, аз тайно следях за първите жълти листенца.)

– Двеста и едно, двеста и две, двеста и три – ко­ман­д­ва­ше строго Маестрото, защото знаехме цели три марша. Траурен бе­ше последният. За всеки случай, обясни ни директорът, има пан­­теони и стари герои, все ще потрябва. Потрябва ужасно. Пър­­во без време ме пипнаха да препикавам дървото, порицаха ме публично, та в ушите ми свири траурен марш. После – гръм от ясно небе – като морално разложена уволниха Папе. Ком­пе­тент­ните, тази странна категория хора, зажужаха доволно – не е краят на една работа по-добър от началото, щом имаш валута и чакаш ред за екскурзия в небратска държава. Не мина и тук без гнили места в биографията.

– Мама каза, че дружи с чужденци и има роднини в Ав­стра­лия – осведоми ни Ана-Мария, преди да попитаме. (Уж каз­ват: преди да пораснат, всички жени били добри и чувс­т­ви­тел­ни. С нея не беше се случило.)  Маестрото махна:

– Двеста и три!

Свирихме дълго, та чак ни се сцепиха устните. Ана-Мария бе­ше забравила думите и всички женски неща, на които я учеше Па­пе. Беше забравила мен, колелото, морето, даже самото заб­ра­­вяне със стотиците мили беше забравила. (Някой трошеше пар­че по парче здра­вата школска държава…)

Не видяхме вече да се усмихва Маестрото. Репетирахме ряд­­ко, без жар. Бяхме научили малко, многото се оказа из­лиш­но. Пак рекоха – диригентът не разбира от ноти, обаче сто­про­центово има пръст и жена. Злите езици какво не го­во­рят! Да остане на мен, бих повярвал само на второто. (Всички оби­чах­ме Папе, а и какви ти тук ноти пред романтичната вина на жените…). Без любимата учителка по музика Маестрото се на­мери още по-сам. А както обичаше да казва баща ми, са­мот­ни, мъжете лесно за­върз­­ват приятелства. Най-вече – с еротичния торс на бутилката. Май такова приятелство пипна Маестрото, за­щото взе да не ни обръща много внимание и ни лиши от ре­дов­ните уроци по всичко. Компе­тен­т­ни­те забелязаха късно. Ко­га­то се опитаха да го разжалват по всички правила на елит­но­то наше училище, вече нямаше как – униформата с парадни на­шив­ки Маестрото бе подарил на театъра. Цивилен ни се видя съв­сем дребен и, о, чудо, изпод ризата даже с наболо ко­рем­че…

До парада оставаше малко. Марширувахме всички, сякаш ни гот­веха за война. Слънцето топеше асфалта, жежеше медните ин­струменти с чинелите и нотите пареха пръстите. Никаква тър­жественост и прохлада! Краят на една работа уж по е добър от началото, ала Маестрото отчаяно махна с ръка – с това тем­по не ставате и за кавалерийски парад. Скоро съвсем се про­пи.

– Двеста и три! – даде знак Мартинката, че да се свърши с ритуала докрай.

Щом си отиде Маестрото, отведнъж пораснахме всички. Са­ми си давахме тон, сами репетирахме – все едно за къде и за­що, – та ни оставиха на мира и даже съвсем ни забравиха. Нашата пър­ва флигорна, Мартинката, пое диригентсвото в свои ръ­це. Пър­во изкопахме дървото на полезното дело и на негово мяс­то по­садихме плашило. Плашилото – еднокрак пират в уче­ни­чес­ка уни­форма – сбра цялата школска държава. Компетентните, та­зи стран­на категория хора, се заеха да търсят виновника.

– Непристойно, юнаци! – обвини ни пред строя ди­рек­то­рът, макар да нямахме час по обноски; сетне изгледа под веж­ди оркестъра. – Непристойно е тъй без дърво и с плашило по сле­пия път през живота!

И си отиде.

Това беше достатъчно.

Огледахме се доволни и наобиколихме плашилото – нали вместо полезното дело сега то крепеше нашата школска държава. Как­во че наред с гордостта и страхът ни потупва здраво по рамото.

Преди да пораснат съвсем – припомних си кой знае защо – мъ­жете трябва да бъдат проверени. Двеста и три!

Парадът приключи набързо. Уж всичко вървеше по ноти, а ни разформироваха надлежно по заповед с номер; Маестрото при­зоваха нарочно, че да има на кого да сдадем инвентара. Тъй рече директорът и разбрахме, че сме имали не диригент, а ма­териално отговорно лице. Музиката – и тя – инвентарно е сви­рила, понеже каква ти тук музика, нищо и никакъв въздух под налягане, решиха компетентните в хор. Не ни оставаше дру­го – след Достоевски и Вазов ще сдаваме ноти на килограм. Ма­естрото пак ще тегли везната, ще проверява машинки, клапи, пе­ра и мундщуци. Обаче и тук по реда си.

– Просвири инструмента – заповяда Маестрото и ни строи пред плашилото. Раздаде парцали и пуцинг (на тубиста по­ма­гах­ме всички), оркестърът светна, излъскан по най-парадните пра­вила на флотската музика. Сетне даде знак и команда:

– Двеста и едно! В колона по един!

Минахме моста: от нашата школска държава към широкия свят. (Каналът беше пресъхнал; непомирени, буренак и авто­мо­бил­ни отпадъци пълнеха сега каменното му корито.)  Пак стро­и­хме редиците, замарширувахме по главната улица към площада.

– Двеста и едно, двеста и две! – командваше без почивка Ма­естрото. Вълшебно излъскан, медният инвентар ведно с коп­че­тата на униформите парчетосваше слънцето на стотици, на хи­ляди малки слънца. Гледаха ни удивени от прозорците; на тро­тоарите спираха, даже по навик ни махаха с ръка. Мигът бе по-тържествен от всякога. И дървото вече го нямаше. Пиратско пла­шило бдеше сега над нашата школска държава. Марширувахме дъл­го. На площада свирихме траурен марш, пред кметството – съ­що. (Отговорни лица се разправяха май с календара… Някой пус­нал слуха за смъртта на държавен глава, та мигом застанаха всич­ки сериозни.) Отникъде – нищо.  Без телеграми, без ком­ю­ни­кета, обаче с траурен марш под прозорците…

Стана опасно. Специална кола отцепи района, та се ока­зах­ме обградени отвсякъде. Тълпа любопитни минувачи и под­ра­ни­ли летовници ни сочеше с пръст. Балкона на кметството оки­чи­ха с траурна лента. Отвсякъде чакаха знак.

– Двеста и три! Двеста и три! – дирижираше до премала Ма­естрото. По протокол ни доставиха оранжада и чай. Пихме на­бързо и преброихме редиците – не липсваше никой, освен пър­ва флигорна, Мартинката. Беше ни изпреварил. Само този път, но по чия ли вина? Маестрото кимна с глава. Това можеше да означава „отлично“ и „слаб“, а можеше и двете едновре­мен­но. Накрая призна:

– Забравил е нотите, цялата партия. Случва се рядко и отведнъж, ала се случва. Двеста и три!

Разбра, че не му повярвахме, та в очите му нещо се сто­пи и ни отмина – така понякога изчезват снеговете.

Скоро нещата си дойдоха на мястото. Маестрото аре­сту­ва­ха в едно с инвентара и списък с имената на всеки от зло­по­луч­­­ния негов оркестър. Не успях да попитам тогава кои но­ти заб­рави Мартинката, но научих как се свири без партия и първа фли­горна. Компетентните, тази странна категория хора, по­ри­ца­ха всеки от списъка. (Най-сетне бях човек с биография, ще ре­че – ученик без поведение.) Най-разумен – тъй рече ди­рек­то­рът – се оказа Мартинката. Какво че останалите до един се почувствахме сами и пре­дадени…

– Той е в нашите стъпки, все някой ден ще се върне – ус­­­­покои ни Маестрото, преди да го вземат. – Нататък без мен.

Казват, сираците имали втора душа: една за добри и ед­­­на за лошите дни. С Мартинката тъй се е случило. Ето го тук след първата среща на випуска, но той ли е, или е друг? С коя своя душа е дошъл – как да науча… И още: как беше ста­­нал по-зает (и по-важен) от всички, и какво (и защо) се е слу­­чило с нас… Мария и Ана се омъжиха бързо – през есента на новата учебна година, която за тях въобще не започна. Бър­­­зо родиха деца и бързо забравиха. Познахме ги всички – не се обличаха вече еднакво, еднакви не бяха даже де­ца­та им. И се­­га не зная коя от тях съм обичал, коя е пъ­те­шест­вала с мен по зеления гръб на вълните, и коя ме смени с това странно мо­м­­че, за което се грижеха всички. Питам се още как двете та­ка са рисували мокрото на дъжда, по-мокър от сълзите, ко­и­то избърсваше Папе… (Блока с триножника успях да открадна. И ето причината: днес всичко разделям поравно, ала образа – не!) Ами чанта­та, ами мъдрите думи на майка й за мъжете и кни­гите – тях кой ми ги каза? След конспирацията с на­ци­о­нал­ния траурен марш до една си ги спомних. Тогава обаче Мартинката заяви най-спокойно:

– Като човек с биография – проверен съм отвсякъде! Ня­кой ден ще се вър­на, за да видите всич­ки!

И се върна. Видяхме го. Дори Маестрото май го видя през пръст­та и тревата. Само Папе я нямаше. (Дали беше стиг­на­ла най-сетне другия край на земята? И кого утешаваше там, щом ту­ка сама не намери утеха и щастие?) Все едно, Мартин­ка­та пак си отиваше. Като държавен човек, с вратовръзка, слу­жеб­на ко­ла и шофьор той отлиташе далече от нас в неиз­вест­на по­сока по неизвестни дела. И преди да му завидим – до един се бяхме учудили.

– Така става само в приказките и в живота – въздъхва до мен на седалката Ана-Мария. – Преди да умре, мама ка­за, че ис­­тинските мъже все си отиват.

Ами ние неистинските, които оставаме и ви обичаме тай­но? Някой ден ще намеря кураж да попитам за нас, оби­к­но­ве­­ни­те, дето строят къщи и отглеждат деца. Ще попитам: без нас ще Ви има ли? И въздишките по онези, истинските, ще ги има ли, защото, ако ние не сме, ще ги различите ли някак?… Да попитам, но не зная коя е – та­зи единствена, двуименна моя любов, склонила по детски гла­­ва на дясното ми рамо. А и по-важно е, че отново сме за­ед­­но: аз, тя и момчето, ко­ето закъсня, ала дойде и пак си оти­ва.  Че отново е есен и нещо в нас се върти и променя…

Пъ­тят към летището свършва. Ана-Мария избърсва мокрото от очите си и ни прегръща.

– Двеста и едно! – заповядва Мартинката.

Свирим дълго. И мигът е по-тържествен от всякога. Краят на една работа е по-добър от началото и търпеливият…, иска ми се да ги успокоя и разсмея, но не мога. Едва сега раз­би­рам наистина колко дървото било е обре­чено. (Дали всяко на­ча­ло в тази опасна спирала живота е край, и всеки край е на­ча­ло, което следва същата посока, без да я повтаря?)

Самолетът бавно поема по небесните пътища. Есенното слън­це озлатява обшивката, преди да я разтвори съвсем върху си­­­ньото платно на небето. Златният оркестър на детството пре­к­­­рач­ва отвъд хоризонта. Нямото чудо, времето, свива три­нож­ни­ка на илюзиите.

– Към брега или към хоризонта? – питам по навик и търся ръ­­ката й. Най-после пак сме сами. Аз, невзрачният, най-обик­но­вен учител по музика, диригент без оркестър в не­елитното вече училище, и тя, нашата детска любов с безброй име­на, които така не научихме. А, да, и много зелени дър­ве­та, садени от други по слепия път през живота…