Есе от Ивайло Иванов

 

1. Обща теория на болестта

 

Ако човек не се сбъдва – и не се сбъдва цял живот – у него рано или късно ще се настанят злобата и завистта, отчаянието и перманентното омерзение от тоталната несбъднатост на живота. Или пък, други девиации на безизходното и на нероденото. Като такава, примерно, съм склонен да разглеждам логореята. Като последствие от неразбраното, от непризнатото и необикнатото у човека. Като реакция на негова творческа несбъднатост и накърненост откъм личностова пълноценност, вътрешен авторитет и чест. Тъй или иначе обаче, тази кухина у човека няма да остане без последствия. Какво да се прави, понякога именно празнотите в нас тежат най-много. Да го повторим пак, ако човек е непризнат и неразбран, ако е неизслушан, тогава той понякога „прихваща” логорея. Аз я разглеждам като невроза, като невротична реакция на душата – „по повод” на това, че никой в нас не се заслушва като във човешки личности . Че никой не ни е зачел по същество. Или пък – това зачитане, това почитане, е било бламирано поначало. Ако човек е сам или самотен, ако е необикнат – или необичан в миналото си, сиреч – травмиран,  той също би могъл да придобие логорея. Също, ако има сериозни комплекси, които също са форма и последица от необичане – защото преди да почнеш да се възприемаш и обичаш сам, трябва някой друг да те е възприел и утвърдил в абсолютната ти дълбочина и ценност на човек. И все пак, основното е реализацията, творческата реализация. Всички хора около мен, които имат логорея, са творци и, вижте това обстоятелство, те са несбъднати творци. Сиреч, обществото не ги е чуло, не се е вслушало във тях, не ги е възприело. Не като личности – а като творчески субекти те не са изслушани и поради именно това болезнено и перманентно обстоятелство говорят много. (На снимката: Ивайло Иванов в двора на къщата на Иван Хаджийски в Троян)

 

Такава някаква теория бих развил пред хората с каменни лица /примерно, от времето на сталинизма/, та белким почнат да се вслушват в ближния по-издълбоко и по-много. А пък на либералите от днешия ни ден какво да им река? „За логореята?… Възможни са и други обяснения за нейния произход, но нито едно от тях няма да бъде истинно или вярно. За всеки въпрос – истината е само една. И тя, за съжаление, тъкмо от вашите сърца отсъства.

Но нея досега, за съжаление, не я е налучкало нито едно от повсеместните лекета на либерализма…

 

2. Страх от човека. Бездна от неловкост

 

Съществуват хора, които са изгубили базисното си доверие към човека. Между тях и другия се настанява страх, между тях и другия съществува вече бездна от неудобство, от перманентна конфузия и неловкост, която просто няма как да бъде повече търпяна /със страха си – тя мъчи/ и постоянно бива запълвана с думи, с думи и думи – в нея, буквално, биват хвърляни купища и наръчи от думи, но тя остава все така раззината, но тя стои все така гладна и празна. Както е казал Ани  Илков, „Само Мостът стои. Мостът чака!…”. Ала това е вече Мостът към смъртта. Всички психологически отклонения са безизходица, тоест – привеждат човека в апофатически безмерна, безпределна мъка и му дават чувството за безизходица – и всички те артикулират девиации, които са в посока на демоничното. Нито едно от тях не е „обременено” със серафическа симптоматика. Ето, това е също факт и обстоятелство, над което си заслужа да се замислим. В заключение бих желал още веднъж убедено да потвърдя:

 

Той бе в пълна безизходица.

Ала клекна най-подир

и в шубраците изходи са,

тъй доби нетраен мир.

 

Той бе в пълна безизходица!…

Ала клекна – и добре,

че в шубраците изхода са…

Тъй успя да разбере,

 

в този свят че незаплетени

няма казуси у нас.

О, останки непреметени,

благодарен съм на вас!…

 

Той бе в пълна безизходица.

(„Ала най-подир изходи са…”)

 

Той бе в пълна безизходица…

( – Ала клекна най-подир!…)

 

…от който фрагмент става ясно, че логореята се лекува относително лесно. Как обаче точно – не зная… Може би, чрез „приклякане”, може би – чрез нагъзване или набичване на предварително добре избрания субект, така щото той отвътре и веднъж – завинаги чрез рупора на свойте устни да я изкрещи, или пък – чрез жертвена любов, като се оставиш сам да бъдеш разпънат на Кръста от безпределните слова на логорейника – или пък, като се отдръпнеш и оставиш онзи да си брътви, дрънка, плещи и дордори цял живот. В края на краищата, с повечето невротически симптоми съответните техни субекти живеят цял живот и – като птиците при Геров – би могло и за тях да се каже, че „не живеят твърде зле”. Тоест, логореята не им е попречила досега във нищо. Чудя се обаче, дали не са изгубили човешкия си ум и облик и да се отива вече към придобиване на окончателния образ на животно. Нека да чуем едноименното стихотворение на Геров. Нека да преценим сами!…

 

Те не орат, нито пък сеят,

а само махат със криле

и въпреки това живеят –

и не живеят твърде зле.

 

Тогава? Или ставай птица,

или накрая се смири:

Засявай сортова пшеница,

земята с трактори ори.

 

Напомня ми: „Ори-ори, ораторе: Какъв ще бъде тоз?”…  Но какво да се прави, Геров умее да бъде понякога и идиотски наивен, и скучен. Спомням си моето стихотворение за детския писател Иван Гавазов, което започваше така – „Логорея, логорея!… Логосите пак се реят. Ти, Иване, пак се бориш с легиона. Що да сториш?… Малей!… Бедно ти сърце! Рий до гроб в пръстта ръце…”.  Споменатият писател обаче, за съжаление, не бе болен от логорея. Той е „болен” от себедоказване, от мания и жажда по себедоказване,

при което тоя човек досега нито веднъж не е говорил с някого по нормален начин, а винаги е спорил, и спорил, и спорил, при което другият винаги и при всички обстоятелства се е оказвал неправ. „Аз говоря с другия така, все едно хвърлям камъни от връх „Шипка”…

 

3. Образът на страдалеца

 

Всъщност, от всички образи на логорееца, най ми е симпатичен образът и социалната роля на страдалеца. Тоест, човекът, който несъзнато стилизира себе си и живота си така, че винаги и при всяка ситуация той е отчаян или ощетен. Защото в дъното на това фантомно ощетяване се крие един действителен, ако ли не и перманентен удар от Съдбата, ала за него – някой друг път навярно ще разказваме, защото дъжд вали навън, а ние с един такъв логореец /и провинциалист-епикуреец/ се бяхме разбрахме да ходим в такова благодатно, лятно време за дъждосвирци. Има и втори основания  обаче – „Дъждът вали през мене и измива мъчителния слой на мисълта”. Като ти измие „слоя на мисълта” – просто не можеш повече да мислиш. Сбогом!…