Есе от Ивайло Иванов

 

Това е слисване, недоумение и неочакваност. Това е потрес, все едно се сблъскваш със ръба на парапета на самия въздух. Ти изведнъж си влязал във живота, ти изведнъж си се събудил вече зрял човек. И с бавни стъпки може би вървиш към старостта и към смъртта. И изненадата е потресна, обремена с болка и огромна тежест и тъга – ти все едно се сблъскваш с планината на самия въздух. „Това е животът! Божичко, това бил животът!… Аз съм навлязъл вече във живота, аз станал зрял!”… И, същевременно, прекрасно знаеш, че не е така. .„Това не може да бъде!”, „Това, в никакъв случай, не може да бъде!”. Никога, по никакъв начин, не съм подозирал, че мога да остарея, да стана възрастен и зрял, никога не ми е хрумвало дори, че мога да се ангажирам със живота – та аз съм толкоз друг, аз не съм себе си – толкова неудачно и неловко ми е всичкото това, аз имам чувството, че съм попаднал в друга някаква страна, че се намирам в друго „измерение”, аз съм навлязъл във живота точно тъй, както човек подир смъртта си слиза в ада, аз… все едно съм умрял.

Довчера бях обикновен студент, след това бях под егидата на една шестгодишна страхова невроза, и сега изведнъж се събуждам – във средата, във сърцевината на живота. Е, това вече няма да го преживея, това по никакъв начин няма да го преживея, аз съм толкова отвъд всичко, което смятах за своя довчерашна същност, нищо не е останало от стария ивайло, аз… все едно съм умрял.

Сега за пръв път сякаш че го осезавам. „Това е животът! /Отвратително!/ Това е животът!…”. Хем ти е блудкаво и сладко, и банално – хем се и радваш, че душата ти не страда точно тъй, както във ада, а се е оказала принадлежаща само и единствено на себе си – чувствителна и жива, все така богато темперирана, способна на дълбоки чувства, пълноценна, ясна: живо същество. Защото по душа съм същият, какъвто винаги съм бил, едно момче на 25, със тяло на четиридесет годишен мъж, един духовен урод и емоционален девиант, един несъразмерен юродив, не искал своята роля на отшелник.

Имам превид, че има нещо уродливо и несъразмерно във това, да си все същият младеж, какъвто винаги си бил, а вече да си зрял човек, нещо изчанчено и девиантно във самото себе си. Така поетът Алесандър Геров гледа от обложката на плочата със свои стихове. Той гледа в упор, но не предизвиква гузност, нито потрес. Едно лице, което гледа с погледа на петгодишното дете и, същевременно, едно лице, изцяло сбръчкано, присвито, някак си, навътре в себе си, все едно една невидима, безмилостна десница го е смачкала. Майка ми най-добре го забеляза това. Гледай, вика тя, виж, едно бебе.

Геров ни гледаше със цигаретата, с поглед на петгодишно… дете. „Ех, живот, живот, колко време ще те гледам още със очите на учудено дете!”. По-скоро, той ни го гледаше с присвити, хитри, миши очи, все едно животът му крои нещо лошо и той се готва да му бяга и да го заобиколи това лошо. А може би, и да се отбранява.

Същото имаме и при портрета на Коста Павлов, нарисуван от Светлин Русев. Нещо уродливо, изкривено, девиантно, сглъхнало и хлътнало навътре в себе си. Да, нещо интровертно и, същевременно, леко налудно или идиотско. Тези хора така се смачкани и премачкани от Системата, че върху лицата им се е отпечатало идиотското изражение на едно бебе. Самите те са сякаш че обрасли с мъх и придобили нещо от чертите на Системата. „Сякаш ме целуват похотливо бебета с мустаци и бради…”.

А при мене защо е така? Защо „Системата” на живота не прощава на никого? Може отвътре все така да си оставаш същият, ала отвън животът те далбае и кове, той отпечатва тежките си палчета, че и пестници върху тебе и ти едни ден се събуждаш на четиридесет лета и сам си казваш, „Боже, аз съм вече в сърцевината на живота!… Ха! Аз съм вече възрастен. Това ли било! Аз… все едно съм умрял”. Ние така навлязохме в живота, все едно внезапно се пробудихме „отвъд”. Ние така живеем в пространствата на отговорното и сериозното, все едно сме вече умрели. Ти си „умрял”, защото знаеш, че смъртта ти предстои. Ти си започнал вече да живееш и това не се усеща по друг начин, освен като една безмерна скръб, лежерна и разплавяща те скръб, тъга и болка – и глухота за предстоящото в живота. И особено – в три след полунощ. „И – няма време!… Или има само нямо време. О, татко глух! О, майко неграмотна!…”. Бъдете ми родители и тази нощ. За да се добера до себе си, за да избродя времето до утринта, когато всичко пак ще се възобнови по старите места и този свят ще цъфне като ширнала се зряла ръж, за да забравя, че съм сам и само – стрък осакатен, за да не зная, че съм станал зрял и вече – смъртен…