От Ружа Велчева

 

5. Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.

                                                                           

Десетте Божи заповеди

 

11 часà

БЛАТНАТА ВЕЩИЦА

 

 

         Блатната вещица и кучето Жоржета Чакърова влачеха уморени стъпки по кълдъръма на Самоводската чаршия. Още няколко метра и щяха да се скрият от подвикванията и кривите усмивки, които ги сподиряха отвсякъде.

„Пльок…“ Едно яйце тупна точно пред едната й маратонка и от удара със земята, жълтъкът цъфна върху локвата… Въздухът се насити с победоносни  детски гласчета.

„Я, прилича на цъфнал минзухар!…“ Кучето Жоржета Чакърова  протегна език и скоро от вкусната бомба не остана нито капчица… Само няколко пръски върху носовете на маратонките му се надсмиваха презрително: „Уж голямо куче, а толкова глупаво… Цветята растат в градините, а не в локвите…“

Блатната вещица вдигна заканително тояжката, на която се подпираше, но не пророни дума – оставаха само 3 крачки и ще се скрие зад високата порта. Когато затръшна вратата зад себе си, се прекръсти набързо и с облекчение превъртя ключа. Враждебният външен свят остана зад гърба им и сега можеше спокойно да се отдаде на любимото си занимание. Бръкна в дълбокия джоб на якето и извади грижливо увитите в найлонче стръкчета синчец, открити в малката горичка край Паметника на Асеневци. Пръстите й със заучени движения разрохкаха пръстта в малката градинка, после дървеното садило направи легло за крехките коренчета и тя много внимателно ги положи в пръстта. Нещо отдавна забравено се промъкна в мислите й и тя си спомни онези трудни, но щастливи години… Бяха толкова щастливи четиримата… После внезапната болест отнесе мъжа й и тя отгледа, изхрани и изучи децата си благодарение на земята и неуморните й ръце. Гледаше домати на акорд, тогава това беше сигурен и добър доход! Обичаше мириса на прясно разкопана пръст. Децата пораснаха, задомиха се и тогава дойде лошото. Когато за първи път синът й посегна да я удари, нещо в нея се пречупи… После дойдоха скандалите и с дъщерята и зетя. Искаха да продаде къщата и да им подели парите… Тази малка къща беше нейният свят, населен с любов и сговор. Спомени, които все още я държаха жива.

Тогава сърцето й се вкамени. Отписа ги и си остана сама, само с кучето Жоржета Чакърова. От пенсията си пращаше пари на внуците за празниците, но децата си отписа завинаги. После всички се изнесоха към Чехия и повече нищо не долиташе от тях.

Отдели се от външния свят и заживя само в миналото.

Съседите постепенно изтриха името й и за тях  си остана само Блатната вещица по мириса на плесен, пръст и обреченост, който се стелеше след нея.

Търсеше къде е сгрешила, какво не е догледала.

Пръстите й погладиха за последно пръстта около синчеца, но мислите й трескаво скачаха напред-назад…

Тогава тя прозря онова, което спеше заровено в паметта й. Грешка в отглеждането. Както се случва и при цветята. Ами ако…

Бързо влезе в къщата. Паяжините се залюляха от затръшването на вратата. Кучето Жоржета Чакърова я изгледа тъжно – вече гладно, но свикнало да чака – познаваше нейните странности, както и доброто й сърце – обичаше я и й беше благодарно, бе го спаси преди години от гаменчетата в махалата.

Блатната вещица трескаво обръщаше картонените кутии, потънали в прах  и спомени, и търсеше, търсеше… Знаеше, че не може да ги е изхвърлила… Кой убива щастливото си минало?!… Ритна нервно картонената грамада и тогава я видя – една малка кутия от обувки, завързана с ластик на възел. Нямаше търпение да търси ножица. Посегна и с няколкото оцелели зъба стисна здраво ластика. Усети болка, но това не я уплаши – беше изцяло обсебена от идеята си да промени бъдещето… Скоро в скута й се посипаха снимките – усмихнатото лице на мъжа й, нежните личица на децата… Пръстите й, още кални от пръстта, погалиха това минало, което единствено светеше в душата й. Избра две бебешки снимки, стисна ги здраво и бързо се върна в градинката навън.

Много старателно разрохка пръстта, Замириса й на пролет и  слънце. Не усещаше лекото ръмене на дъжда. Беше открила надеждата.

В двете ямички, до стръкчетата синчец, положи нежно детските снимчици, покри ги с рохкава пръст и отстрани камъчетата… Нищо не бива да им пречи!..

За първи път от много години щастливи сълзи напираха в избледнелите й сини очи и капеха върху двете пресни купчинки пръст, под която очакваха своето ново бъдеще бебешките личица на вече порасналите й деца…

Блатната вещица приседна на камъка пред градинката. В душата й беше спокойно и светло. И тя тихо запя забравена от години люлчина песен „Расти, расти, мило ми детенце…“

Дори мъглата изтръпна…