От Янислав Янков
В памет на Йордан Вълчев
Войната свърши. Свърши всемирната касапница. Виена е в краката ми. Наметнал новата си пелерина, аз, самият поручик Вълчев, млад и свободен, избръснат, далеч от куршумите се разхождам пред Виенската опера. Виенчани се заглеждат в мен, и за дапълнение виенчанки. Униформата ми е различна от тази на победителите. Все пак лошият ми немски, не е чак толкова лош. Заприказвам ги и се успокояват, като разберат, че съм българин. Много българи има в световния град, с добро име. Но са се похлупили някъде. Руснаците ги търсят и ги предават на нашите бивши партизани…
Ако знаех каква благодарност ме чака в България за лежането ми в окопите, щях да прехапя език и да не се върна.
Напълних си очите и ушите с паметници, със скулптори, с мелодиите на града. Наоколо гърмеше деветата симфония на Бетовен. Вървях и слушах, и дробовете ми се радваха на свежия въздух, който идваше на талази от Дунава. И както бях решил да стигна до реката, от един прозорец се показа жена, красива и мечтана от войника жена, протегна ръка и ме повика, повика ме да стигна до нея.
Премаляха коленете на поручик Вълчев. Пресъхна му гърлото на поручика. Стотици дни самота и се появява такова чудо. След стълбите на втория етаж жената ме чакаше облечена в пеньоар с цвета на неузряло червено вино. Сини очи, бяло лице, нос на римлянка, коса на мулатка, ръце за пиано…
– Bitte, bitte…
– Ja, ich schprehe deutsch.
– Genosse – sagte sie – Sie sind bulgarischer Offizier. Ich liebe die Bulgaren sehr.
Превеждам… Господине, каза тя, вие сте български офицер. Аз много обичам българите. Те са мили хора. Каня ви да ми гостувате колкото искате.
– Благодаря Ви, госпожице – излязох от смущението си аз. – Няма да ви откажа. Сега е два след обяд. Аз съм войник и моята част ме чака в осем вечерта. Имам достатъчно време…
– От вчера живея с предчувствието, господине, че някой много желан човек ще се появи от тази страна на улицата. По тази улица се отива за Пратера… Искате ли да ви разкажа нещо интересно?
– С удоволствие ще Ви изслушам.
– Пратера е любимо място за отдих, за срещи, дори за раздели. Белини и Доницети почти всеки ден се разхождали из парка и споделяли новите си проекти. Из множеството Белини харесал една млада жена като мен и помолил своя приятел, вещ в тия работи, да го запознае с момичето. На другия ден Доницети казал на пленения от женската красота композитор – дамата също иска да се видите – днес, като я наближиш, тя ще си изпусне кърпичката, ти се наведи, вземи кърпичката и я поднеси на младата дама. Желая ти успех.
Всичко било точно, съвсем точно до момента, когато Белини трябвало да поднесе кърпичката. Вместо това той се вдървил, едва не седнал на земята и дамата отминала. Какво направи? – разсърдил се Доницети. Братко, ти знаеш ли що за глезен има това момиче! – възкликнал Белини… Но вие, господин офицер, не ме гледайте в глезените. Сега жените ходят с къси рокли и оттам въображението на мъжете се е скъсило.
– Затова ли, госпожице, сте с дълъг пеньоар?
– Ja, ja…
Времето се изнизваше бързо. Младата дама се беше приготвила – телешко задушено, в тая мизерия, варени и след това запържени с чесън картофи, майонеза, специална рецепта, да си оближеш ръката до лакът… Вино, не знам откъде, леко и пивко. Пусна грамофона и затанцувахме валс. Не знаех как, изведнъж ми се отдаде – показах се майстор на Виенския валс. Така дойде мечтаното, което бях занемарил от стратегията си на офицер – любенето. Дамата внезапно разтвори пеньоара си и паднахме на леглото. Не помня как се съблякох, как и тя остана съвсем гола, тяло, споменът за което ме кара и сега да губя съзнание. Любихме се дълго и безпаметно, докато изведнъж тя ми каза: „С коняк ли желаеш или без коняк?“ Защо не, се съгласих аз. С коняк ще е интересно: „ Да, да, с коняк…“
Внезапно видях как тя се присяга към нощното шкафче, как хваща бутилката с коняка за гърлото и я насочва към главата ми. Поручик, стреснах се аз, молитвата, чети си молитвата, поручик! Тази жена е решила да ти разбие главата. Решила е да отмъсти за избитите нейни бащи и братя. И докато за част от секундата вземах решение за обезоръжаване на противника, почувствах някаква студена течност да се излива на гърба ми и да се стича по гръбнака ми. Леко се надигнах да погледна, къде капе конякът и тогава видях между краката си в дъното на стаята един огромен пес, който тихо и коварно пристъпваше към леглото с изплезен език. Поручик, ами сега? Отиде ви поколението! Но песът се оказа джентълмен. Облиза ме хубаво от коняка. Любенето продължи жестоко…
В осем без десет бях облечен, стегнат, изпънат като каиш за точене на бръсначи, жестоко влюбен и след нежни думи и целувки, тръгнах тичешком към моята част. В десет сутринта на другия ден бях отново свободен и на бегом стигнах квартирата на моето момиче. Две вдишвания бяха достатъчни да прескоча стълбите и да натисна звънеца. Никой не ми отвори. Звънях отново и отново, половин час. Отчаян се опитах да разбия вратата. От съседния вход се появи стара жена, запита ме зная ли немски. Казах й – зная. Кого търсите? Търся една млада жена, едно момиче…
– Тук отдавна никой не живее.
– Как не живее? Вчера бях тук на гости.
– Господин офицер, наистина в този апартамент живееше една млада госпожица, но тя почина преди да дойдат немците, направете си сметка.
– Не може да бъде, ще разбия вратата.
– Не я разбивайте, аз имам ключ.
Жената се изгуби за минута и се върна с ключа.Отвори проклетата врата. Вътре беше полутъмно. Дръпна пердетата и ми прималя. Същите мебели, които бях виждал. Същият грамофон със същата плоча… Само че… всичко потънало в прах и в паяжини и един голям портрет на жената, с която танцувах вчера. Впечатляващо беше, че образът на портрета изглеждаше жив. Очите му блестяха. Посегнах към фотографията, тя се откачи и стъклата се пръснаха по пода… Излязоха съседите… Разбрах, че не съм желан и се намерих на улицата. Дни наред минавах край прокълнатата къща, спирах и гледах към прозореца, но никой не се появи. Имах възможност да остана още във Виена, но невероятното, случилото се с мен ме прогони в България. Там ме чакаше удоволствието да спечеля няколко години затвор. Имаше офицери, които не умряха на фронта, а загинаха от обич към милата си родина в Куциян и Белене…