Писък на орел

Есе от Иван Енчев

Кроткият дъжд в планината валя повече от час! Валя в очите ми. Валя в душата ми. Едва не я удави в тази балканска красота. Не беше дъжд, а песен!..

Покрай шосето шават ли, шават капнали борови шишарки. Приличат на грамадни мравки по мравешки път из треволяка. Закъде се кипрят те? За кълнове в земята, или към огъня на някой груб човек?..

Шишарките са отронени перли от високите корони на боровете. Внимавам къде стъпвам, да не ги обидя! Не се гази с крака стремежа да се възроди висината.

Пък душата ми се рее високо в небесата с криле на царски орел. А долу – в треви и цветя – цъфти роса. И блестят в росата ту сълзи, ту капки кръв от толкоз много рани и толкоз много радост.

И над цялата околност все ечи, ечи гладък писък на царски орел. И в радостния час неволно си мисля:

„Сякаш това е писъкът на моето детство, вопълът на моята младост!

Не е китка за мирисане цветето, което първом не се подушва от очите ни. Ако една любов на младини не ти запали чергата навреме, по-добре я забрави! Тъй мижав въглен се заравя в пепелта на ежедневието.             

Добре си, докато чуваш как бие камбаната на часовника. Лошо е, ако ритнеш камбаната на черквата”.

Отнякъде из гората се пръква черно куче с отхапана опашка и тръгва все покрай мене. Дали не ме кани на гости при своята млада стопанка? Същински черен дявол! Сякаш ме подмамва да го хвана за опашката…

А змийчето на едно вироглаво поточе се вие току пред краката ми и се гърчи като реката на времето. И аз се пазя да не цопна в него с двата крака.

 

2013