От Сава Василев

 

Бележка в дневника на Асен Калудов:

 

Никога повече няма да приема работа по контрактация. Приключих романа. Излишно време и труд, за да открия, че знам азбуката.

 

P. S. Асен Калудов не получи златната статуетка при връчването на първите литературни награди на низината. Тя бе дадена на друг писател за дългогодишните му заслуги към темата. Присъдена му бе специалната награда за белетристика. Критиката прояви благосклонност и дори подчерта, че тази книга е нов, по-висок етап в развитието на производствения роман. Последното още повече засили завистта и омразата на специализиралите се в този жанр писатели. За да покаже, че изобщо не му пука и от едните, и от другите, а може би и за разнообразие, скоро след излизането на романа Асен Калудов се разведе за трети път. Вместо дежурното утешително писмо Николина Н. му изпрати мнението си. Според нея някои от старите кримки в низината успели да разшифроват посланието и сега скърцали със зъби, но нямало да признаят и пред себе си насаждането на пачи яйца, защото, първо, и поръчката, и наградата щели да се обърнат срещу тях, и, второ, ако романът наистина притежава художествените качества, които му приписват, антипропагандният ефект ще е с още по-голям отзвук. Следваше заключението: “Като оставим настрана разнообразието от повествователни техники, умението ти да градиш образи и да философстваш по повод на съвсем дребни, прозаични, незначителни на пръв поглед неща, ти си си позволил лукса да изречеш на неприлично висок глас нещото, което всички знаем и благоразумно заобикаляме. И си го направил не тук и там, с детайлче или алегорийка, а с цялата мощ на мозаечно монтирания сюжет. Навярно виновен за това е навикът ти да пишеш по ръба на жанра. Все едно, сюжетът ти не просто прошепва, а направо крещи, че откъдето и да идват, каквито и да са били преди това, попадайки в низината твоите герои ни най-малко не се променят. Те отстояват и защитават себе си, но не доживявят духовни премеждия, които да ги възвисят. Така ти поставяш под съмнение смисъла на тяхното пристигане. Какво търсят те на това място? Търсят здрава работа, добри пари, служебно жилище, жителство в големия град – все неща, които другаде не биха получили. Към низината ги е подгонила принудата, безизходицата, а не някакъв идеал. На кой Бог се кланят те, Асене? Сред пушеците от дим, проскърцващите вагонетки, препускащите камиони, потоците от бетон, миризмата на сяра, амоняк и какво ли още не те се въртят нагоре-надолу като в някаква гигантска месомелачка. Нито един не излиза просветлен и щастлив. Може да са силни, да получават награди и премии, но и тогава, както и когато вършат подвизи или губят живота си, героите ти са чужди на ставащото с тях и около тях, следователно отчаяни! На всички им мирише на село и пръст. И на мен ми миришеше. През цялото време! Колкото по-силно ми духаха в носа комините с отпадъчна химия, толкова повече усещах дъх на мащерка и на напечена пръст. Знаеш ли, един местен поет написа стихотворение, в което се казваше, че изпод зелените ватенки на тези новоизлюпени работници все още червенеят селските им пояси. Така е. Но скоро и от поясите, и от човеците не остана нищо. Затова си тръгнах. И защото не мога повече да погребвам, не желая да съм командир на булдозерна армия, на булдозерна култура, която винаги се оправдава с нечие началническо слабоумие, с вездесъщата бюрокрация или с липсата на пари. Толкова дълго се учих да откопавам, да почиствам, да лепя парченце по парченце, докато се появят формата, цветът, целият предмет… Помниш ли бай Киро как ме молеше да остана и заплашваше да си поиска всичко обратно. Милият, той беше разбрал повече от другите. След толкова ялова работа случаят го беше направил герой, почувствал бе, че е извършил нещо значимо, за което дълго ще се пише, че ще се гордеем с откритото пред себе си и пред света. И изведнъж го пращаха да погребва отново. Пак с багера, ей така, да затрупа онова, което трябваше да се въздигне, да бъде храм, сред който се разхождат туристи и деца, заслушани в думите на екскурзовода. Може би искаше да си поделим вината, болката, отчаянието, или просто беше свикнал да си пие мастиката с нас, да общува с по-друга пора хора, с учените глави, както обичаше да ни нарича, и това да го прави по-значим в собствените му очи. Кой знае… Чакам следващата ти книга”.

Асен се усмихна замислено и разтвори синьото тефтерче с бележките от низината. Не, исторически роман от това няма да излезе. Може би разказ, но трябва да опита отново, без нахвърленото в тефтерчето. Завъртя валяка на пишещата машина и написа:

“Червените наметала, сребристите двуостри мечове, дългите тежки копия – пазачът виждаше първата група пеши римски войници в началото на царевичния блок. Блестящите шлемове, тъй плътно прилепващи в яките римски глави, и те се поклащаха в ритъма на тежките стъпки. Нямаше музика, липсваше песен, а въздухът трептеше като от приближаваща буря, непонесена от облаци. Чуваше се пръхтене и цвилене, конницата вече се показваше отвъд палмените насаждения на аграрнопромишления комплекс. Дълго бяха воювали римските легиони на император Траян с дивите, облечени в кожи и въоръжени с криви мечове бойци на дакийския вожд Дечебал. От тази победа бе изникнал тук този град, за възхвала на вечния Рим.”

Постави точка, загледа се през прозореца и изведнъж му се допуши. Имаше навика да отказва цигарите и пиенето по няколко месеца, когато работи усилено или когато иска да си почине от себе си.

– Абахо!

– Арриба!

– Надолу!

– Нагоре!

Провикна се, понеже почувства, че има още време, че ще роди още деца, още красиви жени и безмълвни човеци, които допиват чашите си и подпират колоните на нощните заведения в очакване на някакво велико пришествие, което най-сетне да ги направи щастливи.

Облече се и излезе. От улицата видя, че е забравил балкона отворен…