Есе от Сашка Александрова
Изобщо не обичам да тичам. А напоследък непрекъснато бягам. Сякаш тренирам за маратон. Но не тичам за удоволствие или за победа, а бягам, за да избягам, да изчезна, да се спася от някого или от нещо.
Обикновено този някой е моята по-лоша версия, или частица от нея, която сама не искам да видя. Или пък е приятел, който иска да ми покаже най-хубавото в мен, което аз пак не искам да видя. И в двата случая ме тегли към бягство. А нещото са моите болки и страхове, които виждам, но не знам как да излекувам. Затова бягам. И колкото по-бързо бягам, толкова по-бързо те ме пресрещат или настигат.
Така започнах да си водя дневник. Започнах, след като години наред се съпротивлявах на идеята да записвам себе си в дневник. Всички, които ми стават учители по пътя, настояват да пиша. Защото в думите е насъбрана горчилка, след която идва облекчението. Защото отговорите, колкото и болезнени да са, са лекарство.
И сега имам дни, и седмици дори, в които на инат не го отварям. Съпротивлявам се още, защото не искам никъде да остават следи от тъгата ми. А думите са следи, пълни с толкова енергия, че всеки път, щом ги прочета или изкажа, те събуждат каквото съм успяла да забравя. Или си мисля, че съм забравила.
Няма забрава. Знам това. Както знам, че не мога да избягам. И че единственият начин да излекувам болката, е да премина през нея, а не да я заобикалям.
Затова все пак реших да опитам с дневника. Но по моя си начин. С картини. Вместо да описвам себе си с думи, всяка вечер измъквам по едно списание от камарата изоставени лъскави страници и изрязвам тази картинка, която ми грабне очите и сърцето. Или пък тази, която ме разплаче, която ме ядоса… Така описвам деня си – без думи, с образи, които казват също толкова, колкото и думите. Но някак по-нежно. Така и да се виждам ми е по-лесно.
Няколко седмици по-късно…
Дневникът ми прилича на списание. С различни теми, точно като моите дни. Но забелязах, че, колкото и мрачна да е понякога картинката, в нея винаги има парченце красота. Така започнах да пренастройвам очите си и да ги уча да виждат красотата, ако и тя да е само парченце или секунда време.
С времето този мой „безмълвен” дневник започна да ми говори повече, отколкото съм очаквала. Картинките ми помагат да оставам в тъгата и да наблюдавам колкото е необходимо. Защото за някои неща трябва време, а за други времето никога няма да е достатъчно. И защото вече знам, че маловажна тъга няма.
Още няколко седмици по-късно…
Сега, всеки път, щом ми се прииска да избягам, отварям дневника си. На посоки. Има преживени до края болки, има пулсиращи спомени, има всичко. Но най-вече има обич. Обичта се е просмукала в страниците на тази тетрадка, която ми е подарък, направен с любов.
Водете си дневник. Пишете, лепете, късайте, ако трябва страници, после ги пришивайте отново. Така няма да заобикаляте себе си, а ще се преживявате и лекувате. А ако дневникът ви е подарък, всеки път, щом надникнете в него, ще усещате и виждате усмихнато приятелско лице. Каква награда само!