Разказ от Борислав Гърдев
1.
Колко бързо се мръква през декември!Докато се прибера от работа , сляза от автобуса и напазарувам и улиците са потънали в лепкав мрак.
Градът утихва и замлъква, сякаш е обитаван от призраци.
Тази вечер обаче ми се налагаше да бързам.Трябваше да хапна и да поема към Валя.
Разбрах бях, че си е дошла за празниците.Исках да я видя.
Налагаше се непременно да се срещна с нея.
Имаше да изясняваме няколко въпроса, след което щеше да стане ясно приключва ли връзката ни или възкръсва отново от пепелта като птицата Феникс.
Познавахме се вече четири години.
Отначало всичко беше като в приказките, обичахме се толкова много!
Срещахме се всяка седмица и независимо, че животът бе труден и изпълнен с лишения и неприятни изпитания, за нас това като че ли не се отнасяше…
Живеехме като в безкраен празник с много любов, секс и сладки мечти.
После…
Като че ли се отчуждихме, а може би и уморихме.
Аз я чаках да се разведе.
Тя не бързаше и ми натякваше за моя предишна връзка, която случайно бе разкрила.
До онзи 14 май, когато научих, че е заминала за Гърция.
За Кавала.
Бях като ударен с мокър парцал.Зашеметен, уязвен, неадекватен.
Исках веднага да тръгна да я търся.
Не знаех адреса, но в града бях ходил преди 20 години и наивно вярвах, че с питане все ще я открия в кой хотел се подвизава.
Бързо осъзнах безумието на своето желание.
Смятах да взема телефона й чрез нейната дъщеря.
Стефка ме прие без желание и нахално ми заяви, че не дава номера на непознати.
Как ме уязви само тази нахална тийнейджърка!
С основание Валя я подозираше, че знае за връзката ни.
Така неусетно минаха седем месеца.
Осъзнавах, че все по – рядко мисля за Валя, че образът й започва да избледнява в съзнанието ми.
Неочаквано преди ден ми се обади бившият ми колега Ангел, когото иронично наричахме Попа, тъй като бе завършил Духовна академия и все вярваше, че някога ще получи църква и енория и ще може да практикува знанията си.
Уви, и той като мен се преквалифицира по принуда и в момента работеше в оръжейната индустрия.
Към 15 часа ме набра и с леко писклив глас ми съобщи неочакваната новина :
– Да знаеш, че Валя се е върнала от Гърция, де …Вчера я видях…
Уж я бях забравил, пък само като й чух името и сърцето ми лудо затупа.
Какво пък, ще трябва да се срещнем.
Не се реших да бъде същата вечер, но не можех и да отлагам безкрайно.
Поех по познатия път точно на Коледа и отначало бях меланхолично спокоен, но колкото наближавах блока й, толкова повече мравки започваха да лазят на талази по гърба ми.
Защо ми трябва това изпитание? Какво ще постигна? Най – много да предизвикам някой семеен скандал…
Въпреки това бях решил да стигна до края.
В бързината и тъмнината сбърках входа, върнах се припряно по стълбите и със запалката си все пак открих заветния вход „В“.
Взех асансьора, спрях на четвъртия етаж и застанах пред добре познатата ми метална врата.
Връщане назад няма.Сега или никога!
Звъня, пък да става каквото ще!
Натиснах нервно и продължително звънеца, след което бързо се отдръпнах.
Вътрешната врата се отвори с неприятно скърцане и до болка познатия ми глас попита плахо и напрегнато :
-Кой е ?
-Дядо Коледа – отговорих нахакано и ме напуши на смях…
Тя отвори рязко металната врата :
-Абе , я си еби майката…
-Туй то, какви са тези приказки? Що за обноски?
Изгледа ме стреснато, сякаш я бе ударила светкавица.
-Ти? Какво търсиш тук? Съвсем си полудял…
-Теб търся.
-И защо?
-Защото не сме се виждали и чували седем месеца!Защото не ми каза, че заминаваш за Гърция!Защото не ми върна дължимите пари!Защото се държа с мене отвратително и гадно!
И защото все още ми пука за теб!
-По тихо, че моите хора са всички тук!
-Не ме интересува!
-Но мене ме…
Гледаше ме уплашено през иначе модерните си очила, чупеше пръсти и се опитваше неумело да прикрие наедрелия си задник.
-Защо не ми се обади?
-Телефонът ми се повреди, не го смених, защото пестях за вкъщи и си пишех с моите чрез и – мейла на моята приятелка от Кавала, като ползвах нейния лаптоп.
-И нито веднъж не се реши да ми драснеш два реда, да ми съобщиш как си, какви са ти проблемите…
-Не исках да те занимавам с тях.
-Браво! Героиня! И не се сещаше за мен, нали? Ама изобщо! А иначе ме уверяваше, че никога няма да ме забравиш, че ме обичаш безумно!
-Виж, не мога да говоря сега…
-Да слезем пред блока за 5 минути…
-Изключено, абсурд!
-Тогава? Телефонът няма да го дадеш,защото е държавна тайна , а ще ми обещаеш да се видим!
-Ясно е, че не ми вярваш…
-А как да съм сигурен, че не ме будалкаш? След като…
-Виж, ще ти се обадя…
-Лъжеш и искаш да се измъкнеш, за да избягаш от скандал!
-Ще ти се обадя след два дни, обещавам!
-Не ти вярвам!
-А трябва! Ще се прибирам, защото сигурно чуваш, че бебето на Стефка, моето внуче , е болно и трябва да му правя сироп, за да го преспя.Извини ме!
-А ако не се чуем?
Отговор не последва, тъй като Валя вече беше заключила металната врата.
2.
Днес беше 29 декември.Почивах.
От срещата ни бяха минали три дни.
Както и предполагах , не се обади.
Това не ми се случваше за пръв път, но сега ми бе хем неприятно, хем и някак си безразлично.
Връщах се от пазаруване в „Кауфланд“ и ,тръгвайки към дома си, се спрях да почина .
Погледнах към близката ограда.
Ненадейно погледът ми фиксира прясно залепен некролог.
Надали щях да му обърна допълнително внимание, ако не разчетох бързо името и фамилията.
Господи! Та това е нейният мъж!
Кога е починал? Преди две седмици?!
Да, затова и пред апартамента й имаше жалейка, но аз изобщо не й обърнах внимание…
В този момент телефонът ми изпращя.
Погледнах към дисплея.Имах ново съобщение.
Отворих го – номер.
Дали е нейният?
Пробва ли ме или наистина е решила да удържи на думата си с малко закъснение.
Набрах цифрите.
-Ало?
-Валя, ти ли си ?
-Да, това ми е новият номер.Телефонът си го купих на влизане в България.
-Защо не ми каза?
-За кое?
-За мъжа ти, за Добри!
-Че ти не видя ли некролога на вратата?
-Видях го, но…
-Какво да ти разправям… И аз научих в последния момент.Не присъствах на погребението, за което не мога да се събера в кожата си.
Собственикът на хотела не ме пусна да се прибера, като ми натякна, че и без това ще ползвам голяма отпуска по празниците.Лекарите се борили до последно, но инфарктът, знаеш, е непобедим.
-Поне за твоя…
– Той много пиеше напоследък. Твърд алкохол…
-Борел е мъката си, знаейки, че те губи…
-Сигурно, но това не бе изход нито за него, нито пък за мен.
-Щяхте да се развеждате…
-Мислех да реша и този проблем сега, като се прибера за празниците…
– Той те е изпреварил…
– Може и така да се каже…
-Сега какво ще правиш?
-В смисъл?
– Вече си свободна! Накъде ще поемеш?
– Връщам се в Гърция.На 2 – ри пътувам…
Стана ми тежко и задушно, сякаш някой ме беше стиснал с костеливи ръце за гърлото.
-Значи няма да останеш…Дори и заради мен?
-Гошо, виж какво…Ти си прекрасен човек…
-Хайде стига с тези характеристики за нощен пазач в психото!
-Така е.Прекарахме си чудесно…
-Обаче…
-Какво ще правя тук, ако остана?
-Как какво?
-Тук съм без работа…
-А не можеш ли си осигури? Някога се хвалеше, че до седмица си намирала препитание.
– И сега мога да почна на третия ден .
– Но?
– Не си струва…В онзи смрадлив сладкарски цех за 300 лева, които да ги чакам на порции два месеца…
-Аз ще ти помагам…
-Ама докога ще ме изтърпиш?
Зет ми го съкратиха, върви из стаите като замаян, добре че има борса, но и тя ще свърши бързо.Дъщеря ми е по майчинство…Внукът постоянно боледува.Абе луда работа! Какво да правя тук? Как да бъда полезна на себе си и близките си?
-На близките си?
-Да, това се отнася и за теб.Ще си омръзнем и ще се намразим много бързо.Безпаричието ще ни съсипе…
А аз това не мога да го допусна.Прекалено много значиш за мен…
-Така ли?
-Казах на Стефка да ти върне трите книги, които взех от теб преди повече от половин година, а парите, които ми даде за тока, ще ти ги пратя с пощенски запис до края на месеца, когато взема заплата.
-Знаех, че няма да ме завлечеш…
-Извини ме, че чака толкова време, но трябваше да спестявам и да пращам на младото семейство.Нужни бяха и нови, по – скъпи лекарства за мъжа ми.
Него първо го удари пневмонията, а след това зачестиха болките в дроба…
-Даа…
-Виж, ти може и да ме презираш, да ме мразиш.Това си е твое право и сигурно съм заслужила подобно отношение с поведението си…
– Хайде сега…
-Така е .Но истината е, че много държа на теб, никога няма да те забравя и продължавам да те обичам.
Кажи ми, вярваш ли ми?
-Щом ти го казваш…
– Съжалявам, че така се стече животът ни напоследък, но аз нямах друг избор – така прецених, тъй и постъпих.
-Може би си била права за себе си…
Диалогът ни внезапно прекъсна.
Набрах отново Валя, но чух стандартното обяснение – „Абонатът е изключен или извън обхват“.
Тръгнах с бавни крачки към кооперацията си.По улицата се движеха умърлушени и умислени хора, носейки машинално торби с подаръци и покупки.
Бе ясно и приятно студено.Типично зимно време.
Заваля, а снежинките весело и натрапчиво започнаха да целуват бузите ми.