Есе от Сашка Александрова

Будна съм. И днес. Някъде много далеч в небето се буди и слънцето. Заобикаля високите етажи и пробива прозореца. Става топло.

В стаята ми ухае на току-що сварено кафе. В тази тишина се будят сутрешните ми мисли. Записвам ги. Имам си тетрадка само за тях. После дълго време не ги чета. Чакам едно особено настроение, което ме прави безсилна да се боря, разтваря сетивата ми и ме превръща в мъничка Вселена, която може да чуе голямата Вселена.

И чувам – събуди се! Отвори очите си и погледни навътре в теб. Виж тишината, от която тръгват толкова много пътеки. Не тръгвай още. Погледай в най-дълбокото – в сърцето. Слушай и вярвай, че то знае повече, отколкото му позволяваш да ти каже. В дълбокото е по-тъмно, но има повече смисъл. Това, което може да ти каже сърцето, никой друг не може. Не се отказвай. Може понякога да ти се струва, че с дни и месеци нищо не чуваш, но това е измамата на тъмното. Всеки ден чуваш и научаваш – дума, чувство, нюанс на чувството. Със сигурност след време ще знаеш повече, отколкото знаеш днес.

Там, в дълбокото, се виждат и усещат и раните. Раните не са страшни. Винаги ще имаш рани. Страшно е, ако им дадеш власт и сила. Лекувай ги с нежност и вяра. Ако не можеш сама, позволи на някой друг да ги лекува, но не живей с отворени рани. Отворени нека да бъдат сетивата.

Защото, без тях, ще се разминеш с хората, които има причина да срещнеш.

Откъсвам се от мислите си. Купа, пълна с жълто-оранжеви съкровища грабва очите ми. За миг разбивам тишината, но започва да ухае на прясно изцеден сок. И тишината ми прощава.

Будна съм. И днес. Знам, че това е всичко и е достатъчно. Благодарна съм. Обичам. Обичат ме. Имам най-добрите приятели на света, които ме пазят, вдъхновяват ме, вярват ми, искат ме, лекуват ме, не ме съдят, не ме нараняват… Но понякога това всичко не ми е достатъчно. Искам още.

Затова се оглеждам в утайката кафе и тръгвам. Малко грим, аромат на жасмин и… светът ме прегръща. Имам право да бъда обичана!