Надежда (Морга за изгубени души)

 

Разказ от Ружа Велчева

 

Чуй, Боже, молитвата ми.
И не се крий от молението ми. 2
. Внимавай в мене и послушай ме:
Скитам се в тъженето си, и смущавам се 3
. От гласа на врага,
От притеснението на нечестивия;
Защото хвърлят върх мене беззаконие,
И с гняв ми враждуват. 4
. Сърдцето ми тъжи вътре в мене,
И боязън смъртна нападна върху ми 5
. Страх и трепет дойде върх мене,
И ужас ме покри. 6
. И рекох: Дано би ми се дали крила като гълъбови!
Щях да литна и да си почина.

 

Псалми, Глава 55

 

16 часà

 

 

НАДЕЖДА

 

         Петдесет и едно, петдесет и две…

„Петдесет и две…“ – повтори си наум Надежда. Имаше още толкова много до сто, а скоро навън ще притъмнее и пак надеждата й ще отлитне към небитието…

Двете й ръце лежаха кротко върху зелената ливада на мъхестото одеяло като две нежни лилии, разцъфнали в окото на горско езеро. Една веничка плахо пулсираше под слоновата кост на прозрачната й кожа и момичето се запита „Докога ли?…“

Надежда имаше ясно сини очи – две лъчезарни метличини, над които хвърляха пеперудена сянка дълги, извити ресници. Те все още пърхаха при всяка прелетяла край прозореца птица. Докога ли?…

Когато я изписаха от болницата, лекарите не посмяха да й връчат доживотната присъда, но тя я прочете в гузните им думи, бягащите им от пряк контакт очи…

Петдесет и три…

От радиото в ъгъла се лееше  кристалната река на песента. „Ако имах криле, небето ще достигна, с птиците ще потанцувам…“

            Първо изгуби грациозните движения на ръцете си, тези ръце – птици, които пърхаха във въздуха около нея, когато танцуваше… После краката престанаха да я слушат… Гъвкавото й тяло на балерина се вкамени и тя заприлича на изящна статуя, застинала бездиханна…

Петдесет и четири… Плахото птиче на надеждата се раздвижи в застиналите й гърди…

Първо изгуби възможността да се движи, после – приятелите се разлетяха и сега й останаха само птиците, които прелитаха край прозореца.

Майка й побеля и се смали, но никога не изгуби вярата, че Бог е милостив и ще върне светлината и смеха в техния смълчан дом. И днес тя с надежда и смирение тръгна към църквата. Да се помоли на Божията майка, да се провре под Свещената плащеница и да даде воля на сълзите, защото си беше забранила да плаче вкъщи. Нейната Надежда трябваше да живее с надеждата… Медицината върви напред, знае ли човек какво му е писано!?…

Петдесет и пет… Петдесет и шест…

През една безсънна нощ, в „нощния“ „Хоризонт“, момичето чу за едно японско дете, които правело от хартия птици и ги пускало да летят към слънцето с надеждата, че ако пусне над 10 000 оригами, то ще се пребори с лъчевата болест. Тогава надеждата сви гнездо в душата на Надежда. Нейните ръце бяха безполезни, не можеха дори да трепнат, но Бог е създал птиците и те на воля тропосват синята коприна на небето. И тя реши, че ако всеки ден изброи по 100 птици, прелитащи покрай прозореца й, тя ще се пребори с болестта. Мислено се молеше всяка утрин и трепетно следеше сенките на птиците отвън…

Петдесет и седем…

Палав слънчев лъч повдигна крайчеца на пердето и сините метличини на Надежда заблестяха – две сини крила на надеждата…