От Владимир Шумелов

(Целият текст ще бъде представен в три последователни публикации – б.р.)

 

 Харесва ми да съм жив. Понякога. Знам, че е проста синхрония между физиологично и психично, но все пак. И ако слушам любимото парче, или чукам любимата жена, е върхът. После? Се уморявам и трябва да пиша. Отново. Отново. Пак. Увлича ме моментното, фрагментарното, ужасът, стресът, страхът от смъртта, емоцията да си жив, благодарение на искейпизма; да пиша на „един дъх“ без пречки, препятствия; мисъл без излишен рационализъм.

Понякога ми се струва, че съм изпуснал юздите на времето, че вървя след него, че не съм в него. Понякога – обратно, че твърде съм във времето; и почти никога – че съм го изпреварил…

Толкова много ми се пише, че изпомпвам вътрешната съпротива от многото четене… Това ме уморява и изсушава. Нужна ми е емоция, почивка, аванс… Търся… Животът е един непрекъснат ритъм и изпуснеш ли го, губиш. Изкуството е непрекъснато търсене на ритъма, да влезеш в него, да бъдеш тамада, да влезеш в многогласието му, да го дирижираш и същевременно да бъдеш уникален и разпознаваем…

В началото на 90-те пишех, че трябва да пишем като западняците – по-малко политика, по-малко психология, повече живот. Някои го разбираха криво. Не разбираха какво значи живот. Ами такъв, какъвто го пише Юнас Карлсон (1971) във „Вторият гол“ (изд. „Роборид“, С., 2012) – писане за дребния живот, за ежедневието, което е встрани от едрите неща, една заигравка с читателя, именно защото може би е актьор… Да не забравяме, че писателят е и актьор, а писането…

Писането е обсесия. Като пиенето, пушенето, комара, секса, дрогата. Понякога се взаимоизискват, понякога се допълват, но по-рядко отхвърлят. Последното се случва често, когато се разболееш. Тогава нямаш избор. Търсиш заместител, който те устройва. Или оставаш само на едното писане. Семпло, носталгично, мемоарно писане. Като нонфикшън.

 

Всеки се влюбва, макар че „Любовта трае три години“ (изд. „Пулсио“, С., 2004), казва Фредерик Бегбеде. Той е напорист, искрен до дупка и дотам, изглежда автентичен. В своя квазинаратив говори за Марк Мароние, неговия постоянен герой и alter ego, но в един момент прави салто: „Стига игрички: решил съм сам да си бъда главен герой“. Разказва, като че доказва теорема („любовта трае три години“). И тази, и останалите му книги се четат есенциално, и това се постига трудно и отнема време (писана е между 1994 и 1997 г. във Верние-Форментера, както личи от финала), въпреки че имитира „лекото/лесното“ писане (джаста-праста). „Накратко, казва Бегбеде, ако една креватна история може да се превърне в любовна история, обратното е малко вероятно“. И други превъртания. Типичен постмодерн. Какъвто е и един следходник на ситуционизма – Мишел Уелбек (1958, псевд. на Мишел Томас) – гневен, скандален, радикален критик на капитализма, който с годините става сякаш все по-хармоничен, успокоен или просто уморен. Както Филип Джиан и Бегбеде, както всички нас… Може би остаряваме.

 

Преди години бях пуснал на водещия брой на „Литературен вестник“ (бр. 21, 21–27.06.1995 г.) Георги Господинов разказа „Емпромптю“ текст и той го публикува. По-късно се намести в антологията „Търновска проза“ (1997), в книгата ми „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003), в сайта www.razkazvachite.com, 13.02.2013 г.  Мислех, в ония весели и непукистки „постмодерни“ времена, 90-те години, че е нещо интересно (като форма – само диалог, недоизказаност и под.). Но беше само готин.

Ето началото:

 

– Как ти беше името?

– Адам. А ти?

– Ева. Седни тук и ме целуни!… Ей, по-леко, не хрупаш салата! Авантюрист…

– О’кей…

– Авантюрист такъв, откъсна ми езика… Чакай, трябва да ти кажа нещо…

– Мислиш, че си бременна?

Това е към средата:

 

– О’кей. Не трябва да живеем инцидентно. Трябва да се обичаме и да работим заедно…

– И да работим…

– Да взема да побачкам ли?!

– Чакай…

– … не, виж… Облякла си се като полярна изследователка… Това пък какво е?… О-о-о, бабичке червена… По-нежно… Нежно…

И краят:

 

– Трябва да спиш. Късно е. Утре ще бъде по-добре. Обещавам ти. Няма да боли. Лекарят изрично го каза. А когато се събудиш, ще бъда до теб, ще държа ръката ти и познай какво ще ти кажа?

– Нищо. Мъжете обичат да обещават. Защо не си ходиш?

– И ще ти го повтарям, докато нощите сменят дните, докато сме живи и сме заедно, и през цялото време ще държа ръката ти.

– Плашиш ме, авантюристе, тръгвай си. А вдруги ден ела на свиждане. Дай да ти отхапя езика…

– Обичам те…

– Боже, какво им става на тия мъже! Стегни се, ако нищо не излезе, обещай поне, че ще ме изпратиш до „там“. Ако не си зает, естествено.

– И не се боиш?!

– А трябва ли?

 

След всяка книга осъзнавах, че зациклям в прозата. Повтарях се. Пишех все по-трудно. Опитах се да си спомня генезиса на финала на „Емпроптю“, но зациклих върху една реплика от книгата на Пол Дохърти „Възходът на Атон“ („Труд“, С., 2008), където текстът гласеше буквално: „Нали не се боиш, Песоглавецо от Юга?“ „– А трябва ли? – стиснах предпазното перило на колесницата.“ Репликата визираше последващ парадокс, който много обичах, но беше публикувана на български доста след моя тест. Сигурно го бях визирал отдругаде – филм, книга… Все пак бе поанта, която криеше парадокс, и бях я сложил почти несъзнателно.

 

А това са два текста, с които се гордея (следват един след друг):

 

MOTHER

 

Докато сглобявах книгата, майка ми Клара почина. Инсултът я довърши десет години след смъртта на баща ми. И понеже през последните години я виждах рядко, чувството за вина у мен се задълбочи неимоверно. Тази книга е опит да се отърся донякъде от него. Знам, че няма да мога. Когато се прибрахме от гробището с брат ми в голямата селска къща, беше 12 часà на обяд. Седяхме под асмите, откъм центъра се чу протяжният вой на сирена. Беше 2 юни. Станахме прави до циментовата чешма пред къщата и си спомних за една проза на Дамян П. Дамянов, в която разсъждаваше за паметта на поколенията, за липсващата памет, за забравата. През съзнанието ми преминаха страници от отдавна прочетени книги, в които мои стари „приятели“ пишеха за своите майки – „Кратко писмо за дълга раздяла“ на Петер Хандке, „Спомагателни глаголи на сърцето“ от Петер Естерхази, „Дневник на скръбта“ на Ролан Барт. Спомних си и много други неща – преживени и прочетени: в „Бял шум“ на ДеЛило двама колежански преподаватели си прехвърлят топката на тема „майка“. „Хитлер обожавал майка си“ – започва единият, декан на факултета по хитлеристика. „Елвис и Гладис обичали да се гушкат и галят“ – продължава другият, визирайки Краля на рока. Родителката на Хитлер се нарича Клара. „Хитлер бил мързеливо хлапе. Бележникът му бил пълен с двойки. Ала Клара го обичала, глезела го и го заливала с вниманието, което не получавал от баща си. Била тиха жена, скромна и религиозна, добра в готвенето и домакинството.“ В случая не се интересувам от фикцията и фактите. Занимават ме знаците, символите, онова, което се загнездва в съзнанието, дори като фонетика, прашинка, случайно докосната от слънчев лъч. Аналогиите са видими, натрапващи се: Елвис и Адолф са „мамини синчета“, такъв бях и аз; баща ми беше офицер в ракетно поделение, което предполага редки контакти и респект… Всъщност исках да кажа друго. Майката на Диктатора умира. „През остатъка от живота си Хитлер не търпял край него да има коледна украса, понеже майка му умряла до коледна елха.“ Ще видя как е при мен, но отсега мразя 2 юни. (В момента слушам Mother на „Pink Floyd“, после ще послушам Mother на Джон Ленън и всички Mother’ songs, ще опитам да си спомня за онези, които си отидоха от живота ми, ще си помисля какво трябва да свърша още, докато тече моят.)

 

„Mother“ е кратък текст, по повод. Излезе във в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), бр. 156, септ.-окт. 2011 г.; в книгата ми „Pink Floyd. Елипси“ (2013), а по-късно в ел. сп. Литературен клуб, 23.07.2014 г. (под общото загл. „Три“, заедно с „Нокдаун“ и „Майната ви“), като фрагмент в по-общия текст „Ще чакам дъгата“ в ел. сп. „Либерален Преглед“, 21.08.2014 г., а вероятно и на други места, защото е добър „пълнеж“. Не го обичам, но ми беше необходим.

 

Докато „Нокдаун“ свързвам по друг начин с миналото си, с оня град в Югозападна България, в който преминаха първите ми тринайсет години; всъщност за него става дума едва накрая. Преди това разглеждах едно тесте снимки, които визираха някакво по-близко минало отпреди десетина години.

Кратката проза „Нокдаун“ беше публикувана на англ. в ел. сп. muse-apprentice-guild.com (в пр. на Здравка Евтимова), бр. есен/зима 2003/2004 г., а също: в. „Литературен вестник“ (Ст. Загора), бр. 97, април-май 2002 г.; алманах „Света гора“, бр. 6 („Е“), 2005 г.; сп. „Море“ (Бургас), кн. 1, 2012 г.; ел. сп. Литературен клуб, 23.07.2014 г. (под „шапката“ „Три“, с „Mother “ и „Майната ви“).  И той, като всяка кратка и синтетична проза, е хубав „пълнеж“ към по-обемни текстови масиви.

 

НОКДАУН

Здраво я закъсахме, си мислех, докато сгъвах надве офсетовите листи А 4. Така обичах. Пък знам ли. Просто се бавех. Обичах да доизпипвам нещата едно по едно, бавно. Тогава мислех. Докато правех всички излишни движения, мислех. Не бях се намислил досега. Миех ръцете си със сапун, бършех прахта по мебелите, търсех нещата пред мен. После се бръснех, лъсках зъбите, слушах музика. Донякъде като тенисист пред решаващ гейм. Като фигурист на лед преди финал. Трескав като аматьор зад кулисите. Не знаех какво да пиша. Хартията блестеше в очите ми. Главата ми беше празна. Потърсих снимките. Беше пълно. Наоколо се стелеха звуци и образи. Телевизорът работеше без звук. И аз в стаята. Сам. Пушеци и звуци. Camera lusida. Но не. Взирах се в мрака и дращех. Ето. Гледам унесено, с бяла риза, черен домашно плетен пуловер и джинси. Чета. Представям цяло издателство. И тук. Пак прав и чета в черен костюм, синя риза и гледам отнесено нагоре. Представям поет. Той е някъде под нивото на очите ми. Драйфа ми се. Мразя прекалено задръстени пространства. Мразя хората пред мен. Тук съм млад. Със скръстени ръце в редакция. От фигурата ми струи оптимизъм. С кафяво кадифено сако. Риза с бутониери. Без вратовръзка. Късо подстриган. Почти галя часовника си. Ироничен. Дявол. Това е след десет лета. Боже. Каква софра. И какви приятели. Петима. Още живи. Мислят се за писатели. Дори издават. Повече. И тук маса. Босовете имат сребърна сватба. Актьори, самодейци. Чинии с китайска храна. Много. Пръчки. Ветрила. Аромати. Аз съм извън ВИП-а. С тениска. Без пари. Не знам защо съм тук. Но ям кисело-люти супи, риби, раци, водорасли и панета. С бамбукови пръчки. И слушам. Обичам да слушам. Тук се усмихвам. Дебилски. Масата е зарината от чаши с безцветна течност. Раздават награди. Пак ще говоря. Двама от наградените са на масата ми. Третият е брадясал. Пие разреден медицински спирт. Той не пише. Раздавам цветя и грамоти. Пари няма. Гледам жадно жените. Повечето са дебели задници. Задници. Но знае ли човек. А тук всички са прави. Студено. Висят като паяци с пластмасови чаши. До тях камари със сладки. Почти никой не поглежда картините от вернисажа. Върху две от тях висят табели продадена. Вярно бе. Тук пак сме всички. Обичаме се. Масата е засипана с минерална вода. От писане обаче разбират двама или трима. Аз съм прав, поприведен покровителствено. На тази снимка съм скръстил ръце. Наоколо провинциални маниаци и само един жив класик. Жив. Издателят е в групата клекнали. Прегърнал е графоман с куфарче. В куфарчето роман. Аналфабетът гледа сериозно. Снимката е в галерия. С цигара в ръка до нас е клекнал и местният гениален художник. Иначе е декорист. Другото са курви. Има и битови ракурси. Те са най-качествени. Непосредствени са. Офис. Аз. Две момичета. Боже. Сам. Гледат ме. Напълнял съм, преди да отслабна. И двете не пишат, нито искат. Дори не четат. Зърната им опъват дънковите ризи. С едната опитах да легна. И почти успях. Легнах и спах дълбоко. Тук е върхът на сладоледа. Ближеш и се окапваш. Моята промоция. Обичам снимки и публика. Хубави са. Хората са ококорени. И аз. На трибуната. С дънково яке и дълга коса. Смея се. Откога не съм се смял. Все по-рядко. Докато човекът ме представя. Сериозен. Боже. Тук излизам от морето. Като Афродита. В дъното плуват. Вълните се разбиват в коленете ми. Гледам срамежливо надолу. Гол съм. Откога не съм бил. Излишно. И нищо незначещите пози. От едната ми страна инфантилно ме притиска издателката ми. От другата непозната красавица. Така изглежда. После ме поздравява топло иззад щанда на хранителен магазин. И аз. А тук наистина съм готин. Със сив пуловер на ромбове и бяла риза. Рожден ден в механа. Брадясал съм. Гледам свежо. Какво още. Други държат чаши. Аз съм с цветя и се усмихвам. Обичам снимките без мен. Хората там по-късно успяха. Докато на моите получавам награди. Ето така. Или раздавам. Понякога седя на маса в жури. Журирам графомани. Тогава гледам сериозно. С поглед надолу. Или нагоре. Ексхибиционист. Знам. По-често съм с цигара сред книги. Тогава очите ми наистина са топли. Кафяви. Зърна на кафе. Знам защо ми го казват. Обичам да ги слушам. И да ме целуват. Самотата ме приютява. Тази фотография е след 250 км път. Фон ми е бар-плотът. Но съм сам. Пуша с привично движение. Ръката с фаса близо до лицето. Кожата ми е свежа. Спокоен съм. Пред мен са се пльоснали чаша чай и коняк. Мижа. И на съседната поза мижа. Пиша нещо. Доволен. Обичам да пиша. Каквото и да е. Другите ми самостоятелни пози са напрегнати. Фукам се. На едната съм захапал микрофон в близък план. Това плаши. На другата държа в ръка своя книга. Какво искам от хората. Майната им. Времето тече. Към началото. Държавен фототип от града. Там съм роден преди хиляда години. Къщи. Блокове. Планини наоколо. Любимите покойници от собствената ми биография ги няма. В зеленото на хълмовете около града червенеят покривите на вили. Колкото половин нокът и по-малки. Река не се вижда. Само корито. И мост. На последната снимка пак съм сам. Проснат под моста над реката. С боксьорски ръкавици. В нокдаун.

 

А с този (редуциран вариант) не толкова:

ЛОШО ВРЕМЕ

 

Оставаше около час, докато се появи Жана. Навън още не беше го отпердашило на сняг, валеше суграшица и беше потъмняло по обед.

Шмугнах се в хиляда и първата бърлога и си казах едно оптимистично джиново фисче. Питието непременно трябваше да бъде оптимистично и достатъчно малко, за да уплътни времето. Време, колкото за един джинфис и три цигари. Докато Жана се появи на сцената.

Дупката бе по джоба ми и полупразна. На две крачки от мен сърбаше кафе жена-момиче. Тя (то) гледаше през мрака на улицата, през къщите и сто процента виждаше нещо, за което другите не се досещаха. И аз не се досещах, но втренчих очи натам. После към нея и отпих, защото беше безсмислено. Тоникът, лимонът и ледът бяха обрали вкуса на парфюм от нашенския джин и наистина го превръщаха в най-универсалната за всички сезони оптимистична напитка. Едва тогава се запитах защо е толкова старомодно облечена. Представих си реакцията на Жана.

Навън пресичаха мъглата изкаляни возила и пръскаха с кал пешеходците, в салона бяхме почти сами и аз исках да заговоря момичето, но вместо това чаках Жана, за да й отцепя едно „Стига!“

Жената-момиче изтръска пепелта от хилядната си цигара и ме погледна. А аз – пепелника. И чак тогава се гмурнах в зениците й.

После тя плати и се изправи. Куцаше, но малко, по-скоро се накланяше леко вляво. Преди да натисне дръжката на вратата, зениците ни отново се срещнаха. Пред заведението с мъглата се бореше бабишкера с бастун-патерица.

Мъглата глътна жената-момиче, което се мъчеше да не куца, аз глътнах фиса, от което не ми стана по-оптимистично, станах и платих на бара. След това излязох.

На близката спирка суграшицата премина в сняг, автобусът след дълго буксуване потегли и през разлигавените прозорци видях как Жана повдига от калта жената-момиче.

 

И все пак. „Какви са бнушенията на израза лошо време в една балгарка“ гласи един от постовете в pomagalo.com. Ами например: „Метафоричният израз ,,лошо време“ внушава, че периодът на развитие на действието е белязан със страх от поробителите.“ Или емблематичното „Няма нищо по-хубово от лошото време“ на Б. Райнов… Незнам при мен „лошото време“ дали беше метафора на нещо; просто седях в едно кафе и чаках „Годо“. Едно „лошо време“, пречупено през музиката на първия самостоятелен албум на Дейвид Гилмор от 1978 г. (със заглавието просто „David Gilmour“; вж. „зимната“ му обложка).

„Лошо време“ е кратка проза, която (може би) е в първата ми книга „Двойно“ (1994), а появи се и във в. „Борба“ (В. Търново), приложение „Светлик“, бр. 137, 28.07.1994 г.

 

„Високо изтегнал крака“ е камерна история за едно крушение, което през 90-те никак не звучеше като такова. Ето неговите публикации: в. „Северняк“ (Шумен), бр. 12.04.1997 г.; сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сб. „И така нататък“ (2007); ел. сп. LiterNet, 25.06.2011, № 6 (139); Алманах-списание „Културна палитра“ (Перник), бр. 6–7, 2014 г. Част от него като кратка проза под заглавието „А Гарбарек ти разказва играта“ излезе в ел. сп. Литературен клуб, 4.06.2014 г.

 

 

ВИСОКО ИЗТЕГНАЛ КРАКА

 

Пиша като побъркан. В съседното помещение върви мач. Пиша, тичам, следя резултата, псувам. Главата ми е балон: докоснеш ли го с фас – гърми.

Потен съм като пор през август. Ръмжа и дращя. Телефонът не спира да звъни, отдолу последният ЗАЗ на планетата се мъчи да излети вертикално, някой постоянно стърчи зад гърба ми. Тилът ме сърби, иде ми да се обърна и да стрелям. Стрелям – нищо. „Еба ти копелето – чувам отзад, – пак не улучи!“ После вратата се тръшва.

Отивам до банята и си хвърлям хладен душ, след което сменям тениската и слипа. Нов човек. Припалвам. Пуша. Мисля. Пиша. Отново. Спасява ме музиката… „Дъ Ху“, „Бед Къмпъни“, „Блек Сабат“, „Ейша“, „Джудас Прийст“, „Дийп Пърпъл“, „Йес“, „Ван Хален“, „Стикс“, „Ръш“, „Баркли Джеймс Харвист“, „Ю Ту“, Брус Спрингстийн, Стив Уинууд, Джони Уинтър, Джон Лий Хукър, Стиви Рей Вон, Стив Вай, Питър Грийн, Лу Рийд, Питър Гейбриъл…

 

Когаго започнах този текст, всъщност слушах албума на Ян Гарбарек Груп „Twelve Moons“ – на вездесъщата за онова време аудиокасета, производство на Unison от 1993 г., оригинално издание от предната година (5 парчета от Side A и 4 от Side B), а от 1998 г. на CD.

 

Аз съм не само точен. Бърз съм. Грабвам ютията и се мъча да ликвидирам сценария с хепиенд. Ликвидирам го: двамата се надбягват по стълбището надолу към колата си.

Знам го: финалът е отворен, „тревата“ е на пазара, парите са у мен, имам два патлака и достатъчно време да послушам Ян Гарбарек… Засега.

Високо изтегнал крака, слушам сакса на норвежеца, който ти разказва играта…

 

Така беше финализиран този текст с един отворен край, от който не можеш да чакаш нищо добро. Но това бяха времената на 90-те. А касетата не помня кой ми я подари, наистина. По онова време все още слушах (и) джаз.

 

А това са първите два абзаца на текст от времето, когато пишех много, като изпозвах натрупания опит, за който си въобразявах, че е голям. Но знаех, че не е, а и нямаше значение, когато си се почувствал готов до пишеш. Бях го включил в първата си книга „Двойно“ (1994, 1999) под заглавието „Графити“ и донякъде означаваше добре колажирането и фасетъчния поглед към действителността (с по-сполучливото „Яйцето“ влезе в сборника „И така нататък“, 2009, а и в няколко литературни сайта). Но първоначалното „Графити“ беше модно в началото на 90-те, когато влизахме разкрепостено в литературата и избивахме натрупаните комплекси от ерите на Брежнев и Горбачов. Нещо като нисък постмодернизъм.

Почти винаги знаех началото и края като готови абзаци, но после се чудех дълго какво да сложа между тях.

            Сега наистина не си спомням първите абзаци на „Графити“ („Яйцето“) откъде дойдоха. Исках фразата да звучи малко необичайно, да има заложен парадокс в смисъла (или да е нонсенс). Подобен парадокс/преобръщане има и в мотото от С. Киркегор „Борба ли е прегръдката?“ Много години по-късно се замислих над текста и компаративно открих, че това е твърде често срещано: в предстоящия за печатане роман „Бар Изгрев (из дневниците на Росен Марковски)“ в изд. „Скалино“ (2014) пише: „След като на другия ден дойде пак, вятъра утихна и времето спря. Тогава времето измервах с музика. Един албум, втори, трети. Този път дори не четеше.“ (романът е писан от художника през лятото в бар „Изгрев“ на къмпинг Крапец).

 А на въпрос „У бункерите ли сте, бре?“ в интернетския абв форум от 2.12.2012 г. един отвръща между другото: „На съседния блок им спря тока, а на мен ми свърши бирата.“

Както и това във форума на НГДЕК (ngdek.ludost.net) от 1.11.2006 г.: „Бирата свърши, както и аз.“ (стих. „Луд скинхед“  на тема „Вие сте…“).

Разбира се всичко това няма значение. Моят текст беше за пътя, който младият човек изминава, търсейси себе си, на границата на две обществени формации, но в същината си беше текст за безпътицата (а може би някаква квазиверсия за Свободата и Бягството, която е толкова експлоатирана в изкуството). Сигурно затова един от фрагментите, които пишех много време преди това ей така, ми свърши работа (залепна) като финален абзац тук.