От Владимир Шумелов
(Целият текст ще бъде представен в три последователни публикации – б.р.)
ЯЙЦЕТО
Борба ли е прегръдката?
Сьорен Киркегор
Вятърът спря и бирата свърши. В стаята притъмня, касата лежеше като опоскано прасе след сватба в ъгъла, пушекът на лениви вълни пълзеше към прозореца, всички приказваха и никой никого не слушаше.
На масата бе останала бутилка шампанско. Зад чашите с искрящо вино се набиваше в очи лицето на млад мъж. Скулите му бяха изпъкнали като на татарин, а главата му напомняше яйце на щраус. До него бе седнало момиче, което мечтаеше за ръцете на хлебар.
(…)
Потеглихме след продължителна подготовка рано сутринта в пет. Потеглихме с мисълта, че не знаем къде сме тръгнали. Това ни караше да се усмихваме, очароваше ни мисълта за Пътя въобще, докато, вече движейки се, един не се усъмни: „А не ни ли ограничава Пътя в рамки – като онези жълтогривести зверове, които изминават разстоянието от клетките до манежа и обратно… Те са с наведени глави… Нали търсехме хаоса, свободата?“ – „Та тя е навсякъде“ – отвърнахме му.“
Ето един текст, който спечели двугодишната награда на името на Станка Пенчева „Дървото на живота“ в гр. Стралджа (който дотогава, да си призная, не знаех къде е на картата) през 2014 г. Разбира се, не се гордея особено с нея, тъй като конкуренцията беше слаба. Както и да е.
В този текст, нараторът, т.е. аз, както и всички останали са с истинските си имена (което, всъщност, не интересува никого). А заглавието, както беше (пост)модерно тогава, е реплика към картината на сюрреалиста Салвадор Фелипе ХасинтоДали (1904–1989) „Сън, предизвикан от полета на пчела около нар, миг преди събуждането“ (Dream Caused by the Flight of a Bee
around a Pomegranate a Second Before Awakening, 1944) .
ПЪРФОРМАНС НА ПЧЕЛАТА В ПОЛЕТ, ДЕН ПРЕДИ…
Три дни преди да го убият, Колев извикал най-близките си приятели. После се оказало, че в един недълъг период (около десетина дни) се е срещал и с други хора – познати и роднини, но когато случаят бе приключил, се установили нови факти, „незабелязани“ от следствието и приятелите…
(…)
Колев бе млъкнал. След това легнахме. Сънувах, че ме вземат запас и воювахме… Кръв, откъснати крайници и вонящо месо, горещо татуирани номера по раменете и звезди по челата, изнасилване и смърт… много. Аз бързах, тичах, лутах се из порутени празни помещения и пропадах в пропаст…
… Прибрах се по обед без предчувствия. На масата имаше бележка: „Владимире, заклали са Колев, отиваме с Нора при децата!“
Запалих две цигари и седнах. Вече не бързах.
Така завършва този текст. И наистина така беше. И нямаше нищо общо с оня „параноично-критичен метод за изследване на подсъзнанието за достигане на по-високо ниво на креативност в изкуството“, за който говори Дали.
Публикуван е в: сб. „Двойно“ (1994, 1999); сб. „И така нататък“ (2007); в. „Литературен вестник“ (София), бр. 6, 1995 г.; Алманах-списание „Културна палитра“ (Перник), бр. 2, 2012 г.; ел. сп. LiterNet, 28.06.2014, № 6 (175); в. „Стралджански вести“ (Стралджа), бр. 29, 12.11.2014 г.; www.razkazvachite.com, 13.11.2014 г.
ВЛ – 400
Под това заглавие излезе един дълъг текст, може би новела, в книгата ми „Двойно“, а и в ел. сп. LiterNet по-късно (29.05.2013). Като наративна техника се доближаваше до други мои дълги текстове – „Яйцето“ („Графити“), „Уестърн“, „Бездомен, безгрижен, безжизнен“…
„ВЛ-400“ би трябвало да означава „Високоволтова линия 400 киловата“ (или подобно) и е писан в периода 1989–1990 г. През 2013-а реших да го пусна като кавър на една идея за Втората атомна електроцентрала, чиято реактуализация претърпя фиаско. Разбира се не тая надежда, че политици ще го четат. Дори и читатели. Днес читателите са изчезващ вид, а политиците са други, не са ония от началото на 90-те, в немалката си част поети, писатели, интелектуалци (и ченгета, естествено, като днес). Днешните не четат, но за сметка на това говорят един източен вариант на брюкселски нюспийк, от който само ти се повдига.
През 89-та, преди и след свалянето на Първия, наистина трасирахме с Жоро високоволтовото трасе от Централата (тогава в груб вид) на юг и взехме немалко пари (и по онова време, както по-късно в демокрацията, бях без работа). За „интересно“ убих героя си Жоро (който като прототип и не подозираше такъв гаден мой ход), но общо взето бачкахме като щури, като в „производствен роман“. Иначе нямаше кой знае какви сюжетни заигравки, просто описания (особено пейзажи, с които се гордея), диалози, традиционен наратив. И все пак ето финала:
РОСЕНЕ, ТРЯБВА ДА ВЪРВИМ. Пионки сме и ще бъдем. Вдигаме гълъбите.
Излязох на магистралата. Ятата из оранта се бяха разпилели, аз стоях на банкета, покрай мен летеше светът и се разминавахме; в главата ми набъбваха спомени… Честите скандали, когато останах последния път без работа: търпеше се ден, два, три… След това ми писна, дразнеше ме всеки шум; ще се запилея из горите тилилейски и няма да виждам никого… Мизантроп, абсолютен мизантроп и ексклюзивист…
Вдигнах пръст с наклонен палец. Росе, викнах към оклюмалия млад мъж край пътя, знаеш ли какво пише Сент-Екзюпери: „Ако отвориш мида, а тя се окаже празна, не тъжи: в старите празни черупки няма нищо тъжно…“, или нещо такова…
Все пак гордостта ми от 90-те е „Мадам „Жълт Труд“ (може би наред с „Пътеката“, за който ще спомена след това).
Ето някои негови публикации: в. „Литературен вестник“ (София), бр. 21, 1996 г.; сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сп. „Свети Дунав“ (Сърбия, Нови Сад), бр. 3; 1998 г.; в. „Северняк“ (Шумен), бр. 29, 1999 г.; сб. „И така нататък“ (2007); в. „ България Сега (Чикаго), 19.06.2014 г.; ел. сп. LiterNet, 17.10.2011, № 10 (143)…
Посвещението на Тошо Тошев, Зоя Деянова, Емил Тонев, Фридрих Дюренмат и Хенри Милър е експлицитно, макар че за българската тройка съм малко поразочарован в годините след това. Естествено, като всеки художествен текст, и този криеше своята доза ирония и парадокс, която така и някои не доразбраха докрай.
Разказът е типичен постмодерен наратив, почиващ върху няколко опорни точти, които са фиксирани в посвещението. Извън „игривото“ (Х. Милър и пр.) , искам да подчертая финала, без който разказът увисваше като розови кюлоти на тел. Той оправдава цялото му съществева и го вкарва в „дълбокото“.
Просто „Тунелът“ (1952) на Дюренмат пасна като финал отлично. Благодаря ти г-н Дюренмат, на които и небеса да си сега!
МАДАМ „ЖЪЛТ ТРУД“
На Тошо Тошев, Зоя Деянова, Емил Тонев,
Фридрих Дюренмат и Хенри Милър
Беше събота. Една от редките съботи, когато пролетно-дъждовните дни на окъснелия за земеделците май ни канеше на бач.
Беше събота и следобедният ветрец подхвърляше игриво женски роклички около кръшни кръстчета. Взех си билет на касата и компютърът го изплю с нова цена. Вън си купих съботното издание на „Дневен Труд“, където се надявах да вляза в рубриката „Ателие“ от година. Нямаше ме. От вътрешната страница се усмихваше поредния „жив класик“. Намразих го без причина.
(…)
Автобусът потегли отново в нощта. Бях останал сам. Влязохме в тунел и редките неонови светлини отгоре прелитаха с все по-голяма бързина. „Ще изляза – мислех си. – Все някога ще изляза. Боже…“
„Нищо – чух глас до мен. – Бог ни остави да паднем и затова сега се сгромолясваме върху него.“ Дюренмат запали лулата и хвърли кибритената клечка на пода, където изцвърка в локва кръв. После посегна, взе „Жълтия Труд“ от краката ми и зачете. Пътувахме в тунел без светлини…
„Пътеката“ си е разказ отвсякъде. Жена, откъдето и да го погледнеш и пипнеш. Кънти.
Засега това са засечените му публикации: Алманах за литература и изкуство „Света гора“ (В. Търново), бр. 1 („А“), 1997 г.; сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сб. „ И така нататък“ (2007); ел. сп. LiterNet, 25.06.2011, № 6 (139); www.razkazvachite.com, 5.07.2013 г.; www.varnanamladite.com, 18.07.2013 г.; в. „КИЛ“ (Варна), бр. 7-8 (344), 2013 г.
През 2013 г. разказът се нареди на второ място в Националния конкурс „Разказ на младежка тема“ на Община Варна. В края на 2013-а бе публикуван и в алманаха „Любослов“ (Чикаго, САЩ).
И „Пътеката“ е разказ за пътя, целта на който, според мотото, е: „Накъдето и да се обърнеш, все ще със задника назад“ (поговорката гласи „Накъдето и да се обърнеш, гъза ти все ще е отзад“, а името Мао Дзедун като автор, в което се съмнявам и може би е измислен афоризъм, заедно с целия текст взех от едно листче под стъклото на масата в един бар, някакво ъндърграунд местенце, където се отбивахме в началото на 90-те, и някои пъхаха под стъклата подобни „крилати“ мисли).
Пътеката е нашият индивидуален, малък път, по който вървим и грешим (особено в бурните 90-те години на миналия век), и по който се завръщаме по-късно. Надявам се с опит и оптимизъм.
Започва с нищо незначещо описание:
„Настлана с панели, пътеката свързваше два панелни квартала. Следваше извивките на дере, разцепило на две баира. След първата стръмнина релефът улягаше и склоновете образуваха валог, вдясно от който под огромен орех шуртеше чешма с каменно корито.
Преди години иманяри бяха обърнали коритото без резултат и оттогава водата копаеше земята и изтичаше по склона покрай постланите панели; придошлите пролетни и есенни води от чешмата подкопаваха бетона и някои от плочите се бяха слегнали встрани.“
Продължава с един кютек, убийство, пандела и завръщане по същите места след време.
И финалът:
„Тогава станах. Беше вече тъмно, но луната светеше над скалите, пълна. Запалих нова цигара и я поставих в основата на барелефа. „Високо, високо…“ си тананиках песента на ФСБ, докато слизах по пътеката, която беше шосе. „Високо, високо…“, докато луната осветяваше всяка моя крачка надолу и се отразяваше в задника ми.“
Дългият текст „Бездомен, безгрижен, безжизнен“ е реплика към творчеството на Роджър Уотърс (ексфронтменът на „Pink Floyd“) и Реймънд Чандлър, което личи от посвещението в началото. А заглавието е от парчето „4.58 Преди пладне (Бездомен, безгрижен, безжизнен)“ в тавата „The Pros and Cons of Hitch Hiking“ (1984) на Роджър Уотърс. През годините беше публикуван в: сп. „Ах, Мария и приятели (София), бр. 2 (VII), 1995 г.; в. „Литературен глас (Ст. Загора), бр. 8, 1996 г.; сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сб. „И така нататък“ (2007); ел. сп. LiterNet, 17.10.2011, № 10 (143). Някъде също през годините в някакъв критически текст, между другото, пишеше, че е от най-доброто за българското емигранство, сякаш изживяно от автора. Но не беше вярно – не бях помирисвал Америка до този момент (както Кафка – вж. недовършения роман „Америка“). Също така опитах неговото въздействие, като пуснах отделен фрагмент (кратка проза) в ел. сп. Литературен клуб, 4.06.2014 г., под заглавието „Западното крайбрежие, 18.23 РМ“.
Тук са само началото и краят на дългия текст:
„Тялото се преобръща три пъти в каданс и влиза отвесно във водата. Звукът е кратък и тъп, дори плясък не се чува.
След два дни вълните го изхвърлят на плажа край Фриско. Гол, син, хоризонтален и надут. Ритнеш ли го – кракът ти потъва. В устата му – миди и пясък. На мястото на едното око – дупка.
Първа го вижда гаджето на Джон Атанасов, което в тоя ранен час пъшка върху него, а пясъкът под тялото му хрипти. Пъшкането преминава в стенание, Грета обелва очи и се просва до Джон, който изригва като вулкан върху корема си.
Вълните поклащат тялото на няколко метра от двамата, докато Грета играе номерата „оргазъм“ и „О, мили…“
(…)
„В събота привечер лежи на брега на океана. Мисли за родителите си и мисълта му е ясна, опитва се да подреди доминото на спомените, но не се получава. Шарада. Спрял е Форда на 100 м от брега. Зяпа носталгично изчезващото зад хоризонта слънце. Дошъл е да остане, и толкова. Това, което е видял, не му дава спокойствие. Дойде, побачка, Guten Abend, дори утре ще се натурализира. Иска да мисли за онова петънце на Балканите, но вълните изтриват мислите му като фигури по пясъка. Единственото, което съзира ясно, е края. Там, където слънцето залязва. И своя програмиран финал. Бяга на запад при залез слънце, за да види по-добре Венера, но напразно. Върви още един филм…
… Отгоре ръми, мрачно. Спускаме се покрай пряспа сняг към Бъбрека. Изумлението и възторгът ни е отстъпил място на умората, но ние вече свикваме и вдишваме с удоволствие разредения въздух. Водачът не може да ни задържи. Снимаме се на фона на Бъбрека. Спираме при Второто езеро, разделено на две почти независими половини. Красиво е, но мрачното небе попива във водата и не ти позволява да определиш дълбочината й. Огромен кръгъл камък бележи мястото на Дъновистката чешма. Водата е студена, твърда и чиста като кристал, „най-студената в България“, според водача ни. Опитваме се да побутнем скалата с полукръгла форма, за която твърдят, че само Учителя можел да помръдне. Над чучура има надпис: „Братя и сестри, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий служители на живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!“… Спускаме се до хижата и там пием чай. Прислугва един стар дъновист с черна брада, който мълчи, въпреки че се опитваме да го заговорим. Той върши черната работа през сезона, а после прави щуротии: пред новогодишната нощ се „изгубил“ – опитал се да издържи на виелиците и студа под една скала; едва го спасили, не се обаждал, въпреки че чувал виковете на спасителната команда… До хвойните около Първото езеро ни огря слънцето. Пощуряхме, аз се съблякох и нагазих във водата. Беше ледена, но се виждаше каменистото дъно на десетина метра надолу, където се мяркаха сенките на пъстърви. Заплувах…
Тогава се разнася музика и Джон тананика: „Мъжът облечен в черно, яхнал бял кон, / безполезен живот по безкраен наклон./ Зачервени очи и сълзите текат, / докато избледнява в залеза мъжът“…