От Владимир Шумелов
(Целият текст е представен в три последователни публикации – б.р.)
* * *
… така изчезна имигрантът Джон Атанасов. Когато отидох в Ел Ей, първата ми работа беше да завъртя една шайба. Завъртях. Въртях като откачен, защото бях съвсем сам. Никога телефонен секретар не ми беше казвал „Ъхъ…“
– О’кей – отговорих му и се отправих към залеза.“
А Уестърн“? Типична постмодерна игра, с колажиране на стари текстове от оня роман-пародия, писан на майтап и като игра от края на 70-те до началото на Прехода, с нови свързващи текстове, в които герои са двама аутсайдери – мъж и жена, от които единият пише цитирания роман, а жената в края умира.
Появява се в сб. „Между Бекет и Аз“ (1999, 2003), но има доста други публикации с леки редакторски намеси в тях: най-интересната – в сп. „Витамин Б.“ (София), бр. 3, 1996 г.; но и в ел. сайт www.grosnipelikani.net, 12.06.2012 г.; сп. „Море“ (Бургас), бр. 2, 2014 г. Разказ, удобен за колажиране и с други текстове от разкази; в „Pink Floyd“ използвах само пасажите с героите – мъж и жена – от настоящето и се получи сравнително монолитен и смислен текстови корпус.
„Шкембе, бира и двайсет котки“ мисля масовката харесва. Разбира се и аз го обичам донякъде, защото е непретенциозен, като изключим изкуствено засукания финал. Сигурно от такава позиция Любомир Чернев споделя на 13.09.2014 г. във фейсбук: „Разказът е интересен, смислово издържан, почти изваден от живота, но без никакви човешки изненади. Мисълта за секс винаги идва поне час или няколко часа след секса, а когато е гарнирана с бира и шкембе чорба, обикновено хваща декиш… Обаче стихотворението е потресаващо!!! Хвала на такива автори в такива издания …“
Мерси! И някои публикации на текста: в. „Литературен вестник“ (София), бр. 201 2000 г.; в. „Артфорум“ (В. Търново), бр. 31, април 2000 г.; ел. сайт www.grosnipelikani.net, 18.04.2001 г.; сб. „И така нататък“ (2007); ел. сп. Литературен клуб, 4.09.2014 г.
Начало:
„Измъкнаха ме от постелята като кърлеж. Спеше ми се, та ми се плачеше. „Още малко, простенах, докато се облечеш… Обичам те!“ Не хвана дикиш. Бях и го повтарял стотина пъти, преди да ударя канчето късно вечерта. Бях гроги. И тя, но не си го признаваше. След петнайсет минути майка й щеше да звънне на вратата. Не бях я виждал, не бях сигурен дали искам въобще да видя бъдещата си тъща. Наситил се бях на тъщи и простотии. Бях гладен. Исках шкембе чорба и бира – наливна. Това си повтарях, докато псувах наум.“
Следва шкембеджийница, сервитьорка, кратка свалка, лаф, сбогуване:
„Трябваше да вдигам гълъбите. Дотътрих се до бара и я викнах с пръст. Не трепереше.
– Тръгвам. Всеки ден ли си тук?
– Да… Не, без четвъртък.
– О’кей. Тръгвам – протегнах се през мазния плот на бара и хванах ръката й. Приближих я до устните си и я целунах. Миришеше на кухня, на готвено, беше вкусна… Ухапах я леко. – Чао!“
Финал: героят се тръшва в редакцията, където на компютъра го чака следния текст:
Омръзна ми да ти
разчиствам шумата
И да чакам да
поникнеш
Вживял си се във ролята
на гъбата
И като гъба под листо
Светлина не подозираш
За тебе слънцето е само
топло
Което може да те спари
Кога най-после ще
изникнеш?
Така си се вкопал в
земята миличък
Че си изключил и не
виждаш
Че съществуват и орли
Вживял си се във ролята
на гъбата
(Обичам гъби но в чиния)
Забравяш скъпи че си мъж
С това не искам да
привиквам
Не ми харесва да съм
дъжд
И да те чакам да
изникнеш
Кога ще се смутиш че ме
объркваш
С хоризонталното си
мислене
С врабче в ръката без да
съм?
Та с вертикален смях едва
изричам:
Не съм врабче не ща
трохи
А двайсет котки
Двайсет котки
Помисли.
Помислих и го сложих на макета. Заспа. Към три бях гладен и ми се чукаше. В четири Грета се изправи в рамката на вратата, доближи се и натисна първия изпречил се пред погледа й клавиш. Беше възможно най-гадния.
– Току-що ми изтри куп неща. И двайсет котки – в моргата.
Гледаше ме влюбено, аз се опитвах за мисля за неохерменевтичните концепции на Хабермас и Апел, но не се получаваше. Бях бесен.“
С „Движението“ се придвижваме към това, което съзираме и в предния текст, а и в доста други – еротиката. Всъщност каква еротика, какви пет лева! Ето как започва:
„Получих официална покана да стана натуракрат. Бях в депресия – приех. Натуракрат!
Когато казах „Да“, частният ми телефон загря. На Движението за натуракратично общество му трябваха интелектуалци. На всички партии и движения им трябваха.
Ред хора през 90-те, а и по-късно бяха изтрещяли отвсякъде и правеха разни квазиполитически хватки, за да опитат да променят „хода на историята“. Бяха, меко казано, смешни и това се опитвах да кажа.
„Движението“ се появи в приложението „Светлик“ на в. „Борба“ (В. Търново), бр. 2, февруари 1997 г.; сб. „Между Бекет и аз“ (1998, 2003); сб. „И така нататък“ (2007); ел. сайт www.grosnipelikani.net, 4.07.2012 г.; в www.razkazvachite.com, 8.07.2014 г.
Ако говорим за еротика/любов, можем да визираме донякъде текстове като „От пещерата“, „В началото“, „И…“, „Разговорът“, „Кугъри“, „И така нататък“, „Каквото дойде“, както и някои от гореспоменатите.
В тях, както във всички останали фикцията и фактът същесвуват паралелно или пък се преплитат, но въображението и парадоксът в тях остава водещо.
Гордея се кратката проза „От пещерата“, която със също толкова сполучливите „Напрежение“ и „Новият Стриндберг“ формира един отделен цикъл, в който бруталното и гадното съществува съвместно с нео/постромантичното.
„От пещерата“ беше публикуван във: в. „Литературен вестник“ (София), бр. 46, 1994 г.; сп. „Ах, Мария и приятели“ (София), бр. 2, 1995 г.; Антология „Търновска проза“ (1997); сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сб. „И така нататък“ (2007), ел. сп. LiterNet, 4.03.2012, № 3 (148).
Това беше един енигматичен текст за писането като спомен от едно любовно/еротично изживяване. И мисля, добре звучат думите към края „Спаси ни пещерата…“, като думата „пещера“ има своята търсена символна натовареност (индиректно – от праисторически времена, през библията и Платон, та до ден днешен).
„Новият Стриндберг“ има не по-малко публикации, които често вървят заедно с „От пещерата“: в. „Литературен вестник“ (София), бр. 30, 1994 г.; сп. „Ах, Мария и приятели“ (София), бр. 2, 1995 г.; Антология „Търновска проза“ (1997); сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сб. „И така нататък“ (2007); ел. сп. LiterNet, 4.03.2012, № 3 (148).
Той завършва така: „И следваща доза нямаше. Беше вирусоносител. От три години. Хвърли топа, малко преди да бъде обявен за „новия Стриндберг“. Гадничък кратък текст за едно издрусване в тоалетната на един смотан бар. Без коментар.
„В началото“ е един класически наратив, който открива сб. „Между Бекет и Аз“ (1998). Но преди това се появи във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 43, 1994 г., а после в сб. „И така нататък“ (2007), в www.razkazvachite.com, ян., 2013 г.
Едно студентско празнуване в малък провинциален хотел през 80-те, с всички съпътстващи прояви и обикновен, отворен край, без странна „действителност“; едно пътуване към себе си през малките приключения и волнодумство, с грешките, които допускаме в началото на пътя. Нищо особено, но тогава още се убедих, че именно простотата привлича.
Ето неговото начало:
„Четирима са. Студенти в самото начало. Жизнени непукисти. Малко изплашени от информацията и изискванията, но сигурни, че ще се справят.
Отиват в малко градче, където търсят хотел. Първоначално опитват в манастира и мотела до манастирския комплекс, но места няма. Затова остават в хотела в центъра на града. Хотелът е с хубавото име „Милкана“. Нищо, решават те, ще преспим, а сутринта ще запалим свещи в манастира, ще обходим и пещерата. За случая са облечени спортно – джинси и якета.“
Средата:
„Ро е по нощница, наметнала отгоре си яке. Гената отдръпва ръката си изпод тялото й, изтръпнала от тежестта, и я прегръща. След това я целува. Внимателен е, пипа това яко, пращящо от здраве тяло, сякаш върти кристална сватбена чаша в ръце. Ро се усмихва и отговаря на целувките му, смъква се надолу и целува всички части на тялото му. Ръцете й са неопитни, но заети. Тя трепери, до ушите им не достига вече никакъв звук, но тишината не ги плаши, разтваря леко колене, за да се намести Гената; и двамата дишат като астматици, залива ги лава, пълзи нагоре, температурата е над сто по Целзий.
Някъде се отваря врата. Чуваш ли, някой влиза – шепне Ро. Моля ти се, ЧУВАШ ЛИ?“
И края на „В началото“:
„Сега седяха омърлушени, уморени, унесени, а мислите им се лутаха из задимената стая като из тесеракт. Вече не бяха тук. Бяха седнали на банките в първа аудитория и слушаха мъгливите обяснения на доцента за феноменологията и екзистенциализма като „горчиви плодове на идейния песимизъм“; Росица си спомняше Наталия, при която легна след това, за да си стопли краката, и заспа; Наталия се беше изпънала, а тя, положила краката си върху нейните, сънуваше как оживява статуята на Аполон – неосакатена, в естествени размери; Гената спеше като дете, малък красив мъж, преждевременно порасъл без майчина ласка, и сънищата му бяха кошмар; виждаше се ту във фланелката на „Спартак“, прегърнал две момичета наведнъж, голи и брутални, ту в ученическия състав на бригадата, където свиреше парчета на „Бийтълс“, „Юрая Хийп“ и „Дийп Пърпъл“ в синя униформа и каскет, ту в Родопите, където бягаше от училище, за да ходи за пъстърва; сънят му завършваше с един запой от казармата, а след това някаква пищна стръвница се беше надвесила над него и го изсмукваше малко по малко, и той скачаше да пие вода: тогава разбираше, че е още пет сутринта в хотел „Милкана“; Иво остана буден почти цялата нощ или поне така му се стори; лежеше, вперил очи в светлия таван, и мислеше, че това не е толкова важно, за да го запомни, но знаеше, че един ден ще му притрябва, и се усмихваше; заспа на разсъмване.
Бяха още в самото начало.“
Един традиционно написан авторефрексивен текст (въпреки имитиращата обективност третолична гледна точка), с който обичайно се откриват сборници с кратка белетристика, но който носи белезите на все още недосъзрелия (голям) белетрист…
„И…“ е един текст от началото на 90-те и влезе в първата ми сборник „Двойно“ (1994, 1999), сб. „И така нататък“ (2007) Доколкото го засичам, излизал е и в едно сп. „Яр“ (Поморие), бр. 1, 1999 г., www.razkazvachite.com, 28.03.2013 г.
Разказва за една почепка със свалка и лаф в университетско барче, която завършва така:
„През преплетените железа подухваше. Аз я държах на разстояние, тя скимтеше, но тихо; по стъпалата отвън отекнаха стъпки, някъде из помещенията трясна врата; слънцето отдавна беше залязло; аз залепих спукания балон и в него набъбна незавършената ми книга; едно женско тяло, допреди минута безформено, започна да се стяга и да ме мрази; омразата бе взаимна…
И…“
Поводът на „Разговорът“, както подсказва заглавието, е едно женско телефонно обаждане от Гърция. Много години по-късно го чете друга жена, с която работихме дистанционно по делови проект, и тя писа в един имейл: „Този разказ го четох и преди […]. Много е силен и отвратително искрен. Който е бил далече години, ще го усети“.
Беше публикуван и в книжни, и в електронни издания: сб. „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003); сб. „И така нататък“ (2007); в. „Литературен форум“ (София), бр. 3, 1999 г.; в. „Литературен вестник“ (София), бр. 3, 1999 г.; ел. сп. LiterNet, 4.03.2012, № 3 (148); www.razkazvachite.com, 25.04.2013 г.
Мисля, че наистина беше чувствен и искрен. Ето финалният пасаж:
„… Тогава издаде багажа. Пожела да пъшка като на розов телефон, докато онанираше. Продължи дълго; дишаше учестено в слушалката, а аз от време на време изговарях името й и й повтарях, че я обичам – стената отсреща би проговорила. Свърши. И аз. Почти. После отново ме помоли да затворя. Подчиних се безволево. Стоях като каменен истукан и гледах беззвучно, а сълзите обливаха лицето ми. Скапаняк, дръж се, говорех си, докато триех с длани бузи. Хвани се в ръце. Тя гледа 86-годишен старец. Често стоят на верандата с изглед към морето. Тогава не чува телефона. Разполага със собствени помещения в огромната и пуста къща, телефон и екстри. Вече ми е изневерила, но по ред причини не иска да го прави вече. Би я докарало до трелакомията. Днес може би и мен. Желае ме и иска да имаме дете. Не ме интересува с кого е спала през тези четири години. Желая я и искам син от нея. Това искат мъжете. Един малък и пиклив син. И любовта й. Нищо друго. Гърция е далече, Франция – още повече, за Америка не мисля. Искам да съм дебело западно прасе, отколкото хърбава българска мърша. Глупости. Отново й казвам, че я обичам. След толкова години почти нищо друго не се ражда в главата ми като фраза. Понякога ми говори на гръцки. Дори ми пее на гръцки. Чувствам, че е горда. Така и не мога да свикна с това „Не-е-е“, което на български е „Да“. Скоро щяла да ходи на концерта на „Ролинг Стоунс“ на Олимпийския стадион. Завидях й. Когато се устройвала там, метяла стадиона, а вечерята й била домат, разделен на две с колежката й, хляб със зехтин и сол; спели на чаршаф на пода… Постоянно ме подканя да говоря. Каквото и да е. Иска да й изпратя книги. Обещавам, че ще й изпратя – и моите. Не са много, казвам, но са добри. Напиши две думи и за нас, моли тя. Ще напиша, отговарям. Боже, ще напиша…“
„Напрежение“ е също текст от началото на 90-те, в стилистиката на ниския постмодерн. Беше публикуван в: „Литературен вестник“ (София), бр. 23, 1993 г.; сб. „Двойно“ (1994, 1999); Антология „Първите пегаси“, С., 2000 г.; сб. „И така нататък“ (2007); ел. сп. LiterNet, 25.06.2011, № 6 (139).
Беше времето, когато хиляди оставаха без хляб и работа на улицата. В случая героите Пацо, Джони и Иво пият и се друсат в някаква рок-дупка. Няколкото години демокрация са ги изправили до ръба, дори отвъд, животът им се е сринал, но това е продължение от края на 80-те. Сега живеят ден за ден, в напрежение; слушат Ди/Си и си спомнят панделата, а през останалото време продават вестници в студ и пек. Разбира се и идентификаторът на нещата – нараторът-герой, е под „напрежение“; ето финала, в който един охранител го изхвърля пиян на улицата:
„Горилата бе не само яка и слабоумна, бе и глухоняма. Натресох я с юмрук между чатала, докато ме мъкнеше, но бях забравил, че единственият познат зъболекар в града беше отдавна запрашил в Германия – преди да се пропие.“
Разбира се, претенциозно, имитиращо, но искрено. И това мото: „Виждаш ли – продължи бог, – не бих могъл да те приема друг, освен такъв, какъвто си.“ (Херман Хесе), с което смятах, че вкарвам малко „дълбочина“…
Още с „Двойно“ в първите години след 89-а се опитах да вкарам онова претенциозно писане, което по-късно щеше да прерасне в т.нар. нисък и висок постмодерн. Наред с уличното хайлашко писане, тип джаста-праста, опитвах писането в книгите да върви от по-традиционен наратив, през леко „избледняване“ до неговото „обезличаване“ („колабиране“) в края. Едно „бяло“ (нищо-не-значещо) писане от типа на „Хепънинг“ и „Дезинтеграция“, в което думите, без големи букви и пунктуация, се нареждат линейно и привидно без смисъл и връзка помежду си, с почти отсъстващ синтаксис. Но преди това слагах „Колабирали наративи“: „Махмурлук“, „Снимката“, „Животът“, „Хаос“, „Отражения (I, II, III, IV)“, „Ретроспекция на окото“, „Жега“, „О, ясна луна“, „Екстенсионал“, „Майната ви“, „Край“ – те бяха преди в съдържанието на „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003). В самия край се намираха „Потопът“, „Между Бекет и Аз“ и „Хепънънг“. Повечето от „колабиралите наративи“ бяха всъщност прозаически фрагменти, които използвах съзнателно и в по-големи белетристични масиви поради тяхната синтетичност (напр. в по-дългата проза – „Двойно“, „Уестърн“ и др., но и като средство за колажиране). През 1999 г. в бр. 11 сп. „Ах, Мария и приятели“ (София) излязоха и някои от тези къси наративи под заглавието „Суперкъси наративи“ (а броят беше кръстен „Антология на едно незавършено десетилетие. Българските класици от 90-а година до днес“, което освен ириния носеше и някаква поука, но едва ли всички я разбраха в момента). През 2011 г. пък едно македонското „списание за литература, култура, граждански права и наука“ Корени“ пусна в превод „Колабирали наративи“ („Ретроспекция на окото“,
„Хаос“, „Жега“, „Самоубийството“), а отделни фрагменти са се появявали през годините във в. „Литературен вестник“ (София), в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), в. „Борба“ (В. Търново) –приложение „Светлик“, алманах „Света гора“, сп. „Море“ (Бургас), алманах-списание „Културна палитра“ (Перник) и др., но най-вече в книгата ми „Pink Floyd. Елипси“ (2013).
Фактът, че текстове като „Тривиум“ и „Ейнджър“ бяха публикувани в сп. „Хермес“ (София, бр. 8, 1998 г.) говори твърде много за тенденциозността и претенцията на подобен вид писане.
Софийският „Хермес“ (тогавашното списание, не сегашното пловдивско издателство и книжарница – от 1991 г.), малко помнят, беше един годишен алманах около литературно-естетически кръг, обединяващ Вячеслав Остър, Младен Мисана, Кръстьо Раленков и Емилия Дворянова (днес само последната е позната на широкия кръг читатели и литературоведи). Започна да излиза през 1990 г., но след десетата си година какво стана, не знам наистина. Публикуваше се претенциозна „авангардна литература“, част от която по-късно се преля в някакъв „постмодернизъм“. Текстовете бяха наистина шеметни, обезличаващи писането, нечетивни, фрагментизирани, пълни със „символи“, хетероними, недоизказаност (многоточия); тук-там се съзираха имената и текстовете на Сен-Джон Перс, Метерлинк, Мишо, Арто, Бретон, Песоа, Цара, Хлебников, Бродски… Трудно е, а и невъзможно в няколко реда да се опише всичко това, наречено „Хермес“, но все пак се гордея, че съм между над 70-те българи, публикувани там, и около стотината чужди.
И така дойдохме до „Двойно“, „Между Бекет и Аз“ и „Потопът“.
„Двойно“ e текстът, който дава името на първата ми книга с разкази и новели, спечелила Голямата награда за проза на конкурса за дебютни книги „Южна пролет“ в Хасково през 1995 г., както и на фондация „Славяни“. Преди това се появи във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 37, 1992 г., а по-късно намери място и в сб. „И така нататък“ (2007), но също в www.grosnipelikani.net, 26.05.2012 г.
„Двойно“ е всъщност прозаически масив, който обединява три есета под едно заглавие: „Сънувах такъв сън“, „Нещо като сън…или сън № 2“, „Крачка към безумието или Сън № 3“. Кратки, импресивни разсъждения върху самоубийството, изкуството, съдбата на човека и човечеството, пречупени през съновиденията и отразяващи двойнствения свят на:
„От известно време, всъщност и аз не знам откога, спя непробудно, безкрайно нежно на фона на лунната светлина, пречупила през невероятната плетеница на завесата мислите…“
Към подобни проблеми е насочен и разказът „Потопът“. Разбира се, когато го публикувах в сб. „Между Бекет и Аз“ през 1998 г., замисълът бе по-широк, но когато го пуснах в сайта на писателите – Варна, http://varnawriterssociety.net, 19.07.2014 г. (изпратен за Беседа 4 на Обществото на тема „Потоп“), проверих и една друга негова характеристика: можеше да въздейства естетически и по конкретен повод – наводненията в България от 2014 г., и по-конкретно това във варненския кв. „Аспарухово“; преди това беше излизал във в. „Борба“ (В. Търново), приложение „Светлик“, бр. 42., 29.02.1996 г.; в. „Северняк“ (Шумен), бр. 25, октомври 1998 г.; в. „Литературен глас“ (Ст. Загора), бр. 141, април 2009 г.; ел. сайт www.grosnipelikani.net, 18.04.2011 г.
Основен принцип в този кратък текст (малко над 4000 знака), както и в редица други, бяха колажът и играта, сериозната ирония. Ето и неговото мото: „Когато водата стигне врата – горе главата!“ (Линц). Взех изпод стъклото на същата маса в онова барче, откъдето измъкнах оная недомислица на Мао като мото към „Пътеката“. Подозирам, че това е оня афоризъм на великия Станислав Йежи Лец „Ако водата ти стигне до устата, тогава – горе главата!“, но тъй като досега никой не е забелязал този „номер“, да замълчим. Или по-право, както пише в един коментар по повод този афоризъм в http://www.album.bg/loshata_berk от 3.08.2009 г., „Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката“ (което пък от друга страна си е афоризъм на Аристотел).
Както и да е. Текстът от 4000 зн., разположен между началното „… Остават няколко часа.“ и финалното „Това е положението… Земята е напукана… Пустините искат да ни глътнат… Водата в океаните се покачва… Катастрофата настъпва – пясъци срещу вода. А хората?
…Трябва да чета. И да пиша. Но в същото време вълните блъскат в прозореца, който, Бог знае защо, не поддава. Ако Господ би оттеглил претенциите си Горе, щеше да е ясно, Луната щеше да набъбва, а това е най-добрият период за нови дела…
Това е. Свърши. Ще чакам дъгата…“ разследва някои от причините и хипотезите за този „потоп“, който от единичен факт добива вселенски размер.
„Между Бекет и Аз“, който даде името на втората ми книга от 1998 г., определено е най-експериментален (като изключим, разбира се, такива текстове като „Дезинтеграция“, „Хепънинг“, „Тривиум“, „Ейнджър“). Това, разбира се, не е нищо особено на фона на текстовете в списания от типа на „Хермес“ през 90-те. И едва ли има голям принос за наградите „Интелект’98“ и „Светлоструй“ (1999), които сборникът получи.
Преди да сглобя едноименната книга, публикувах текста във в. „Литературен вестник“ (София), бр. 15, 1995 г.; в. „Северняк“ (Шумен), бр. 6, 1996 г.; в едно френско списание за новелистика – „Брев“ („Brèves“), бр. 58, 1999 г., на което бях гост-редактор и автор на единия предговор; в ел. сайт www.grosnipelikani.net, 18.04.2011 г. Но откъдето и да го погледнем, текст между мен и Бекет, за когото съм писал и други небелетристични текстове и критически фрагменти, един типичен постабсурдистки текст от 90-те.
Начало:
„Минаха години, хората, забравили Бекет, си спомниха, долетели на крилете на мъртъв психопат. Тя е тотално объркана, не знам, неинформираният е психопат. Цялото слухтене, цялото усилие, цялата игра, да спим. Изхвърлени зад борда през 1492-а в Рая, температурата е 350 С, тютюневият дим пълзи енигматично-епично, полупознато-тайнствено до първия акорд. Моливът, ръката, машинката, компютърът, споменът, схванатият гръб. Без време, живи са.“
И край:
„Преди сто години и след. Спокоен и горд, никой. Factotum. В медианата, в Рая, докато полудяваш. Разликата е във финала. Ако Сад, Гоя, Гог и Бекет са луди. Да. Не издържа, отиде и, лишено от винетки и лъжи. Лъжи. Дишай, както пишеш, или. Не се пази от номинации, като бунт. Да. Иронично, центонно, катахреза. Визуална хилядолетна традиция на европеец. Спорадичен като семиекотизиран българин, или. Отбран и обран плод на. Липсват ми Медичите и Духа. И Бекет. Липсвам.“
Текст на липси (елипси, без абзаци) и претенции.
Пиша добре, когато съм сломен, абсорбиран от миналото си. Опитвам да редя изречения. Зная, че каквото и да напиша, трябва да е привидно в световния мейнстрийм. Поне. Но не съвсем.
Трябва да си едновременно автентичен и себе си, и да си друг. А това е трудно. Измъчва те. Вечната дилема. Когато не ти върви, когато си в стагнация, четеш повече и хаотично – като заглавия, отзад-напред, от средата, което те привлича; по-често захвърляш едно и почваш друго. Нетърпелив си.
Всички се ровим в спомените си, пишем за тях, правим ги литература. Литература! Те са важни. Но „това, което литературата на нашето време трябва да разказва и проучва най-вече, са базисните страхове на човечеството: страхът да не остане изолиран, страхът да не се окаже, че не струваш нищо, и чувството за малоценност, което съпровожда такива страхове; колективните унижения и ранимости, оскърбленията, болките от понесени несправедливости, болезнената чувствителност и въображаемите обиди, както и националистическото перчене и надуване, което се родее с тях…“ – пише Орхан Памук (в „Други цветове“, „Еднорог“, С., 2011). И допълва: „Тези неща докосват мрака в мен“. Като преди това преодолеем чувството за провинциалност, отдалеченост от центъра на света (Париж, Лондон, Ню Йорк), което ни тормози, поставя под въпрос чувството ни за автентизъм; да не забравяме големите дилеми на човечеството – гладът, липсата на земя и дом… И националистическата пропаганда днес у нас, която ни изглежда параноична и смешна…
21. век би могъл да смени интроспекцията на 20-тото столетие с аутроспекцията (и нейния предел – емпатията; Владимир Сабоурин в „Свещенотрезвото“ говори за един „аутроспективен поглед“ – „поглед навън вътре в интериорното пространство“).
Но кои в този случай да бъдат нашите източници на вдъхновения? И ще може ли съпреживяването да реши проблемите на човечеството (както смята философът Роман Кръзнарич)?
Мисля, че още сме разкрачени на междата между два века, две менталности. Пътуваме в тунел без светлини.