Разказ от Борислав Гърдев

През нощта духа силен вятър.Буреносни облаци покриха небето и  призори  студени дъждовни капки се посипаха на талази.

Трябваше да ходя на работа .

В това отвратително време.В събота…

Какъв късмет!

Свърших за час служебните си задължения, прибрах се на топло в стаята и зачаках края на работния ден.

Към обяд заваля сняг на едри парцали.

Почна се! В края на октомври зимата пак ни изненада.

Как щях да се прибера в това време?

Беше ми ясно, че автобусите ще се движат с голямо закъснение.

Трябваше да се придвижа до центъра на града и да разчитам на късмета си.

Колегата Григор  услужливо ме закара с раздрънкания си „Форд“ до спирката, след което с трудно прикрито облекчение ме стовари като ненужен багаж.

Чакаха  двайсетина души.

Изненадани, измръзнали, изнервени – всеки се оглеждаше за превозно средство и се надяваше някак си да се придвижи до родния си дом.

В продължение на час не мина никой.

Нямаше и таксита – „копърки“, чиито водачи иначе дотягаха с предложения за бързо придвижване.

Краката ми се намокриха и започнаха да замръзват. Обзе ме мрачно отчаяние.

Уникална  държава сме – всичко се парализира след падналия първи сняг.

А иначе се фукаме, че сме в Европейския съюз…

Каква Европа, какви пет лева?

Нямаме нито инфраструктура като хората, нито почистени пътища, нито редовни превози.

Закъде сме тръгнали и кого лъжем, че сме част от модерния свят?

Докато псувах наум орисията си пристигна малък трактор, като умореният му водач апатично и унило подбра начупените клони от централния участък на улицата.

Внезапно, като в приказките , към автоспирката запъплиха две маршрутки.

Не може да бъде, това бе чудо на чудесата!

Тълпата нервно се раздвижи и по – дейните веднага атакуваха първата кола.

Отказах се предварително, знаейки, че е безнадеждно да вляза в нея.

Предвидливо се насочих към втората и заех стратегическа позиция.

За около минута успях да се вмъкна и дори да си платя билета.

И веднага ме атакува  неприятна изненада – салонът не бе отоплен.

Като компенсация се оказа, че няма да бъде претъпкана, дори останаха празни места.

Какво пък, ще преживея неудобството  за 40 минути!…

Шофьорът излезе намахан младеж с ушанка, непукист, който непрекъснато говореше по джиесема си със свои колеги, за да се информира за пътната обстановка.

Контрольорката обаче бе доста изнервена и дребнаво се заяждаше с всеки клиент, който трябваше да обслужи.

Оказа се, че в последния момент е била извикана да замества колежка и бе попаднала в непозната среда, която никак не й харесваше.

По време на пътуването  непрекъснато мрънкаше, че не е трябвало да бъде на смяна, но понеже не можела да откаже на шефа си,  трябвало да се лашка в тази ужасна лапавица и да търка седалката на неотопления бус.

Надеждата ми, че ще се прибера бързо умря още на десетата минута.

Колата заседна на моста на излизане от града и с ужас установих, че не само сме попаднали в невъобразим трафик, но и че скоро няма да потеглим.

Нямаше топлина и  музика, нито информация какво става по пътя и кога ще продължим.

Стана ми непоносимо тягостно .

В един момент шофьорът слезе и тръгна да разпитва свои колеги за ситуацията.

Мина някакъв дребен  чиновник и кисело обяви, че скоро ще потеглим.

Най – после!

Тръгнахме!

Кондукторката прояви неочаквана инициатива и се опита да свърже два кабела, за да може малко да  затопли салона.

От първия път не се получи, но на втория престой магията проработи и ние с облекчение усетихме плъзналата топлина по измръзналите ни стави.

Вторият престой се оказа по – дълъг.

Тъй като имам болни бъбреци разбрах, че много скоро ще се наложи да сляза, за да се изпикая.

Стисках се от началото на пътешествието, но болката стана остра и натрапчива.

Преодолях смущението си и помолих да ми се отвори вратата.

Контрольорката ме изгледа съчувствено и се осведоми дали скоро ще се върна.

Отговорих утвърдително.

Слизайки от стъпалото налетях в натрупаните снежни преспи.

Погледнах притеснено към  колоната и зашеметен открих, че тя е дълга повече от километър.

Нямах излишно време за размисъл.Скрих се зад един клон и бързо си събух анцуга.

От рязкото движение снегът се посипа върху мен и стремглаво се стече към боксерките ми.

На два метра  от мен пътуваше семейство и докато се облекчавах стъклото на задната седалка бързо се отвори и симпатично  русо хлапе с любопитство попита седящата пред него майка :

–          Мамо, защо този чичко  пишка на улицата?Не може ли да ползва тоалетна?

Жената ми хвърли къс и разбиращ поглед, след което смутолеви :

–          Днес е така, Стефчо! Снегът изненада всички ни.

В същия миг от моя автобус дочух дрезгав вой на клаксона.

Побързах да се кача и трябваше да се оправдавам пред шофьора , тъй като  съм слязъл самоволно, точно когато колоната е трябвало да потегли .

Изминахме около километър и отново спряхме.

Е, сега пък защо?

Водачът звънна на свой колега и научи нерадостна новина – на разклона, точно преди пътят да поеме към родния ми град два тира бяха задръстили отсечката и в момента спасителите с мъка и големи усилия се опитваха да разчистят участъка.

Каква  съдба!

За проклетия топлината изчезна така внезапно, както се бе появила.

Оказа се, че кабелите са стари и негодни и повече не може да се греем.

Това сякаш преля чашата на търпението ми.

Пред мен седеше стройна брюнетка, облечена с кафяво кожено палто и дънки.

Тя дълго приказва по телефона си, докато накрая отривисто и демонстративно стана и поиска да слезе.

Шофьорът я изгледа присмехулно и попита:

–          Пеша ли мислиш да се прибираш?

–          Това си е моя работа…Може да ме вземе някой или ще извадя късмет да стигна до вкъщи преди вас.

–          Твоя работа…

–          Моя, да…Сега звънях на брат си и той обеща да дойде и да ме прибере.

–          Щом тъй си решила…

Кондукторката отвори с досада вратата и всички с любопитство изгледахме как наперената девойка грациозно слиза и тръгва уверено за среща с брат си.

Контрольорката проследи с ненавист движението й и процеди :

-Фльорца! Тя ще ми дава съвети! Много нервни се извъдили напоследък,бе , много чувствителни!

Зад гърба ми двама от спътниците ми –  момче на около 18 години с осанка на спортист и спретната и приятна лелка с прясно боядисана коса задушевно дискутираха проблемите на младежа, който за пореден път бе ходил на рехабилитация в залата на градския стадион.

Лелката уверяваше младежа, че и в съседния град имало добър специалист – д – р Петков, само че трябвало предварително да се запише при него и да уточни последователността на процедурите.

–          И да знаеш, грижи се добре за пациентите си, надзирава ги като баща и не е голям скъпчия.

Шофьорът натисна стъпалото за  газта и колата рязко потегли.

Отново сме на път!

Ще стигнем до дома,каквото и да става!

На следващия разклон ни очакваше ново задръстване.

Този път всички бяхме притръпнали и спирането не направи на никого неприятно впечатление.

Аз самият установих, че снеговалежът се е усилил в добавка с пронизващ мразовит вятър.

Неочаквано от кавалкадата се появи познатата физиономия на брюнетката.

Забеляза я и кондукторката и със зле прикрита ирония отбеляза :

– Нашата принцеса отново се появи…Къде ли е брат й?

– Отвори й вратата – кротко нареди шофьорът.

– Защо, да ми вдига отново кръвното ли?

– Отвори !

Брюнетката се вмъкна неохотно в салона и се настани на седалката пред мен.

–          Е, каква стана тя, пак сме заедно а? – подкачи я контрольорката.

Момичето  кипна.

– Стига  си ми се правила на интересна! От сутринта ми е тръгнало да се ядосвам, а ти се дърлиш с всеки пътник.Разбери, че трябва  да помогна на мой близък болен – баба ми.Извикали са ме по спешност и затова бързам!

– Хубаво… – примирено отбеляза опонентката й . – Само не ми викай!

– Не крещя.Обяснявам ти защо бързам.

– Всеки бърза – вметна шофьорът.

– Знам – съгласи се девойката.

– Къде изчезна брат ти? – попита  кондукторката.

– Не знам, уж бил тръгнал , пък не го видях никъде. С оранжева „Лада“ трябваше да дойде…

– Номерът поне помниш ли го – си позволих да се намеся в разговора и аз.

– Не, забравила съм го – чистосърдечно си призна дамата.

Настъпи тягостно мълчание.

Някаква кола се измъкна от колоната и мина покрай нас.

Шофьорът я посочи на брюнетката.

–          Да не би да е тази?

Момичето мигновено скочи от седалката и хукна навън.

Кондукторката се обади :

– Ама и този глупак , брат й,  не можа ли да се шмугне от другата страна , за да се видят.Самолетна площадка ли му трябва, за да направи маневрата си.

– Толкова знае човекът – посочи примирено водачът.

Бусът отново потегли и  някой чукна напористо по прозореца ми.

Погледнах изненадано – бе моята спътница от предната седалка.

Обадих се с дрезгав от притеснение глас :

–          Може ли да спрете!

–          Пак ли, бе! – изстена шофьорът.

Момичето се качи чевръсто и сякаш, за да се извини на всички за причиненото неудобство, издекламира :

-Припознала съм се…Брат ми не може да дойде, тъй като не е слагал зимни гуми. Съжалявам…

Шофьорът я изгледа съчувствено и само промърмори под мустак :

-Тъй, тъй…

Накрая все пак стигнахме  родната автогара.

Кондукторката звънна на своята диспечерка.

–          Ало! Пристигнахме! Уф, не ми се приказва…Абе да питам нещо…Колегите  и те ще дойдат в 14,45 и ще се засечем.Знам, че сме закъснели, но…

Е, как за какво се обаждам, няма ли да почиваме петнадесет минути, както ни се полага…

Ама , аз какво съм виновна? Моля? Ами хубаво,щом тъй искаш…

Хвърли нервно телефона на шофьора си и с криво лице се обърна към нас:

–          Ето ни у дома!

Гледахме се с озарени и усмихнати лица, забравили  за преживените неудобства и перипетии.

Надигнах се с  облекчение от седалката , взех си пакета с желанието колкото се може по – бързо да се измъкна навън.

–          Ще ми помогнеш ли да смъкна тази раница, че е доста тежка?

Погледнах брюнетката и разбрах, че трябва да се намеся като истински джентълмен.

Взех със замах багажа й  и вдигайки го, установих, че мъките ми продължават.

– Бомби  ли си слагала вътре? – попитах , колкото да се направя на интересен.

– Не, но нали ще бъда при баба си, не мога да не взема най – необходимото със себе си.

– Два гардероба ?

Брюнетката се усмихна чаровно и ме контрира:

–          Е, не чак толкова много…

Слязохме и стовари товара на близката пейка.

Да си призная, не ми се прибираше пеша.

А вече не исках да ползвам и автобус.

Какво да правя?

Трябваше нещо да измисля.

Ами, да, ще се обадя на Иван – как не се сетих по – рано!

Ако е в града, веднага ще дойде с „Опел“ –а  си и ще ме прибере.

Ще ме закара до дома, няма да ми иска пари, а ако е  в настроение може и да почерпи.

Набрах бързо номера му и трепетно зачаках.

– Какво има , бе тарикат? – избоботи добре познатия ми баритон.

– Иване, братчето ми, можеш ли да дойдеш до автогарата и да ме прибереш, че умрях от студ, тъй като пътувах в студен автобус…

– Тъй е , като не си взе навремето шофьорска книжка.Намери му лесното, да ме ползваш като безплатно такси…

– Ваньо, моля ти се бе, премръзнал съм…

– Стига ми хленца като някоя девица! – сряза ме приятелят ми.

– Кажи му, че съм с теб –  обади се  зад гърба ми брюнетката .

– Моля ?!

– Не може ли да пътувам и аз с тебе…Ако сме в една посока.Аз съм за квартала, а ти?

– И аз…

– Абе ти май не си сам …Какъв е този женски глас до теб? Пак си забърсал някоя търсачка на приключения! – жегна ме Иван.

Стана ми неудобно, но не знаех как да реагирам.

Брюнетката ми помогна веднага :

– Съобщи  му, че пътуваш с приятелката си !

– Чух, госпожице, не му подсказвайте, защото той не може да се оправдава! – сряза я бързо Иван.

Трябваше да се намеся, веднага , на мига, иначе ставах смешен и жалък.

–          Иване, ще ни помогнеш ли?

–          Идвам след десет минути – отговори той и рязко затвори.

Брюнетката ме погледна с благодарност, след което извади от панталоните си кутия „Ротманс“.

Подаде ми я и отбеляза свойски :

–          Имаме време за по една цигара…

Запалих машинално и запуших с видимо облекчение и удоволствие.

Не след дълго се появи и  Иван.

Засуетихме се и той си влезе в командирските си функции.

–          Раницата  на дамата в багажника.Тя ще седне отпред, а ти ще си носиш торбата в ръка и ще седнеш зад нея.Предполагам, че пътувате в една посока?

–          Да, към квартала – каза тя.

–          Всъщност, аз ще сляза преди нея.

–          Е, хубава работа? Не е ли редно първо нея да закараме, а ти да изчакаш – подкачи ме Иван.

–          Вярно, прав си – измънках аз.

Иван потегли уверено, пусна от флашката  „Пинк Флойд“ и небрежно попита девойката :

–          И как се казва госпожицата?

–          Виолета.

–          А откога се познавате с моя човек?

–          Иване!… – опитах се безуспешно да се намеся.

–          Отскоро … – посочи с нужния такт Виолета.

–          Той не е лошо момче.Понякога прави глупости, но иначе е читав, работлив и услужлив.

Мисля, че  ще го оцениш по достойнство и ще ти хареса!

– Сигурно – веднага се съгласи Виолета.

-Иване, какви са тези характеристики за нощен пазач в лудницата? – извиках притеснено.

– Нека да знае с какъв си има работа…

– Ха сега де…

– Стигнахме – прекъсна ме Виолета. – В този блок на третия етаж живее баба ми.Ще й гостувам около седмица, докато дойде да ме смени моят брат.Ако не се отметне от обещанието си…

Иван кавалерски й подаде раницата, след което й намести със замах шапката на главата.

Гледах глупаво през отворения прозорец и не знаех какво да кажа.

Преди да влезе във входа Виолета се обърна и с бързи движения се приближи до „Опел“ – а .

Погледна ме изпитателно, замълча за миг, след което заяви:

–          Виж какво, не мога да ти дам отсега телефона си…Разбираш, че е много рано…

–          Да… – промълвих примирено.

–          Но  по скайпа може да се чуваме.Какъв  ти е адресът ?

Написах й го с нервен почерк и подадох бележката през прозореца.

Тя погледна  и отсече делово :

–          Че той се помни много лесно, бе.Добре.Ще ти пиша, ти ще ми пратиш пълномощно и ще се чуваме.След това….

–          Ако е рекъл Господ…

–          Да, именно.Чао и благодаря за приятната компания!

Обърна се рязко и натоварена, пое уверено през входа , след което потъна в асансьора.

Чак сега изненаданият Иван се обади изненадан, бършейки стъклата на очилата си :

–          Ама вие сега ли се запознахте?

–          Иване, карай към дома, че окъснях, бе приятел. Друг път ще дискутираме! Това е дълга история…

Той  ме изгледа с присмехулния си поглед  и  подкара уверено .

Чистачките му зачистиха  усърдно нападалите снежинки, а аз се настаних блажено до стъклото,осмисляйки  неведомите  пътища на съдбата…

2014 г.