Разказ от Милка Иванова
Някога вярваше, че е белязан от светъл ум и от ония мъжки истории, които връщат на жените паметта за човешките първичности, пориви и безразсъдства, че още щом го зърнат, жените забравят всякакви разсъдлвости и уравновесености, качества по- късни и твърде неуместни за бурите на любовта.
Сега, след двайсет години от първата им среща, настанена в своята разсеяна примиреност, в това свързано с привичките й кафене, когато го видя посмален и поизсъхнал, но все тъй бохемски озарен да прекосява жегата, Дона ненадейно потъна в хладината на един клуб на хвърлей от пристанището.
В ония години, в този клуб на културата – някогашна къща, свидетел на еврейската предприемчивост и скръбта на еврейските странствания, влизаше всякакъв народ. Дори няколко проститутки със сводник гуляйджия се появиха една вечер и бяха прогонени чак когато едната изпадна в делириум под носа на бармана. Благодарение на системните пропуски на клубната управа, освен културното братство, тук идваха и лекари, юристи, синдикалисти, всички до един герои на новото време. А времето беше изоставило навика да тече безшумно и равно, правеше фантастични скокове и отклонения, и хората отскачаха и се настаняваха, някои за кратко, други за по дълго, в неговата мечтателна разточителност.
Дона познаваше тези герои на новото време и знаеше, че повечето произлизат от отколешни бургаски семейства. Досещаше се, че въздухът, който са задишали още в пелените, е бил преситен с наивни сантименталности и романтичности, тъй естествени за някогашната градска среда. Имало е в този въздух, разбира се, остатъци от патриархални нрави, но само объркващи остатъци. Интересното е, че тези някогашни семейства прихващали освен другото една безобидна хъшлащина, идеща от хората на пристанището, които по ред причини познавали проходилия в града платен порок и пороците на кръчмите. Романтичностите, в една мешавица с хъшлащината, довели до смахнати недоразумения и невинни престъпления, като например кражба на женско бельо за нощите на отчаяните спомени. Ето, такива наследници било писано да приема еврейската къща.
За всичко това Дона нямаше как да помисли, то я изпълни и тя се видя пак там, в тази къща, на хвърлей от пристанището, в компанията на един зевзек безделник, почитател на пачанга и един неин колега синдикалист, който от зората на демокрацията обикаляше нови магазинчета и битаци да пласира маратонки „Ромика“. Беше подочул нещо за някаква реституция; някога си дядо му имал бакалия в самия център на града. Скоро ще продавам „Nike“, казваше; разговорът се въртеше все около амбицията на синдикалиста да направи верига магазини за спортни стоки „Nike“. Тема твърде прозаична за Дона. Тя слушаше разговора на съседната маса:
– Ще ни пуснат като зайци на пусия, чекистите чакат такива като нас да им разчистят пътя.
– Вече е измислено. Парите издигат правителства, не идеите!
– Чекистите ще ни натресат едно дълго безвластие, ще се натрупва капитал.
– Американската свобода! Ей това искам да видя! – намеси се в разговора начинаеща лирическа поетеса, малка и пухкава като опашката на персийско коте.
– Ти си гледай мръвчицата, вземай мезенце. Аз мечтаех за американската свобода, когато си минавала права под масата.
Разговорът водеха трима охриптели от бурни безсъници художници и най-старият, който беше истински исполин, положи ръчището си върху хълбока на лирическата поетеса. Старите кримки бяха видели времената преди червените паради и преди пречупените кръстове, познаваха света.
– Бай Дионисе, какъв е този кафез с проскубани папагали на терасата ви? Май ще изметете паяжините от дюкяна на дядо ти. Старият папагал цял следобед псува комунистите, Кондата псува тебе. – Мъжът, който говореше на исполинския художник, се засмя и изтегли стол да седне. Беше висок, открит и отчужден; красив, въпреки старомодните очила.
Тогава го видя за пръв път. Той продължи да говори, а Дона се захласна да го слуша, ударена от едно чувство, което по-късно определи като фатално, но благословено, защото винаги щеше да й напомня тогавашната неподправеност на времената. Продължи да го нарича на подбив незатихващ невинен порок, когато все пак позатихна. Още тогава и по-късно, когато вечер отиваше в клуба, само за да диша от неговия въздух, и го виждаше на най-шумните маси, с всякакви красавици, в нейната необременена от практичности и женски далновидности глава се загнезди мисълта, че даже за дните на старческо оглупяване, на този мъж не са отредени хомоти, пранги или каквото и да е затворничество, свързано с жена.
Ненадейно Дона се завърна в кафенето, обезсърчена от съдбата, от последната пропусната възможност, покосена от една отмалялост, прилична на птичо слънчасване, и пак тъй ненадейно се намери в усоето на дъбовата странджанска гора, на границата с Петрова нива. Видя вековните дървета, изсъхналата августовска трева около паметниците и чу заглъхващото обезсилено недоволство, идещо от налягалите под дъбовете мъже и жени. Той седеше до нея и слушаше с ехидна надменост приказките им. Беше прозрял бъдещето, още щом видя до наивниците около първите трибуни мекеретата на старите генерали. Но беше от ония клети вестникари, които са способни единствено да събуждат спомени за свети размирници и най-крилати в словото „нехранимайковци“. И въпреки прозренията, бе останал да се лута между кратките отражения на светите размирници още няколко години, не толкова от инат, колкото заради упоритите, нестихващи пориви на сърцето. По това време щеше да основе два вестника и да преживее техните фалити, само защото не можа да преглътне собствената си порочна гордост и провала на една светла надежда, свързана с човешкото щастие, човешката свобода и ред други идеали. Оная вечер, на Петрова нива, когато няколкото натъпкани с мекерета автомобила прекосиха последния пресъхнал треволяк, той се обърна към Дона:
– Знаят старите кримки… знаят – рече. – А ние приличаме на бай Дионисовия папагал.
По поляната, в черните отражения на паметниците, селяните палеха ниски огньове, жените сновяха между огньовете, а равните им накъсани песни за робства, кланета и воеводи се губеха, надвиквани от груба мъжка врява… На Илинден, българите идваха на Петрова нива сякаш безсъзнателно, по силата на един корав и ожесточен навик, по скоро да празнуват куража на ония луди воеводи, отколкото да оплакват покосената им младост… Два тънички гласа се отделиха неочаквано в игрива песен, леко и безплътно хоро хукна да се върти… Налягалите по нагоре градски мъже погледаха, погледаха хорото и увлечени може би от магията му, навлязоха един след друг в гората да говорят последните любовни думи на своите случайни жени. Предстоеше им да се разделят с всички чувства, защото идваха времена, в които чувствата щяха да напомнят за някакъв си патос. Тя си спомняше тази вечер минута по минута. Наскоро в чекмеджето, където държеше черновите на скорошни молби и заявления до банки, намери тогавашното си слово. Бяха го публикували на другия ден в опозиционния вестник наполовина съкратено, заради епическата му глупост.
– Ела! – той грабна изведнъж някаква бутилка и последва другите в гората, където сладостните шепоти се носеха и омотаваха хората като копринени буби. Тя тръгна след него…
Думите от тази вечер се изгубиха, остана спомена за ония шепоти и съзаклятническият рог на луната, който надничаше зад върховете на дъбовете, току до тях… И светулките, потрепващи под клонаците, и оня скален орел от утрото, с прекършеното крило, все още жив, когато го откриха на метри от сламените отломки на една нежна, топла и забързана притома… Вечерта остана единствена, никога не се повтори, въпреки уговорката за срещи, въпреки стаената страст или именно поради тази прекалена стаеност.
Мъжът се изгуби надолу, в безнадеждното пладне на „Фердинандова“, а Дона тръгна да обикаля късите улички около „Будевска“. Птичата отмалялост я спъваше, тя се опираше за минутка в хладните стени на сградите и тръгваше отново да обикаля, а в главата й един образ, белязан от мъжки истории, я примамваше ту в стария клуб, ту в дъбовата гора… Изгубена в това лутане, тя се сепна от натрапчивата мелодия на телефона.
– Заемът одобрен ли е? – чу в слушалката.
– Одобрен – рече.
– Спокойно. До три четири месеца го връщаме. Познай кого видях преди малко?
– Уморена съм, затварям – рече.
– Остарял, изсъхнал… Купи нещо за вечеря! Да не забравя, пристигна новата стока. Само „Nike“!
– Затварям – рече Дона и тръгна през жегата да обикаля късите улички около Будевска.