Рад­ко Рад­ков е ро­ден на 31.01.1940 г. във В. Тър­но­во, но отраства в Габрово, откъдето е семейството му. За­вър­ш­ва Духовната се­ми­на­рия край Че­ре­пиш (1959) и кла­си­чес­ка фи­ло­ло­гия в СУ „Св. Кли­мент Ох­рид­с­ки“ (1967). Работи като ре­дак­тор на от­де­ла за ста­рог­ръц­ка и ла­тин­с­ка ли­те­ра­ту­ра в изд. „На­род­на кул­ту­ра“ (1966–1969), спе­ци­а­лист по ран­нох­рис­ти­ян­с­ка и ви­зан­тийс­ка ли­те­ра­ту­ра в Ин­с­ти­ту­та за бал­ка­нис­ти­ка. Пре­по­да­ва­тел по кла­си­чес­ки ези­ци във ВТУ „Св. св. Ки­рил и Ме­то­дий“ и за­веж­дащ До­ма за ли­те­ра­тур­но твор­чес­т­во към Ок­ръж­ния ко­ми­тет за кул­ту­ра във В. Тър­но­во (1973–1979). Ос­но­ва­тел и ор­га­ни­за­тор (за­ед­но с ре­жисьо­ра Ал. По­пов) на Ста­рин­ния те­а­тър в Со­фия.

Ав­тор на дра­ми с ис­то­ри­чес­ка те­ма­ти­ка: „Бал­ду­ин Флан­дър­с­ки“, „Хан Ас­па­рух“, „Све­ти Ев­ти­мий Пат­ри­арх Тър­нов­с­ки“, „Все­на­род­но бде­ние за Апос­то­ла“, „Цар Пе­тър Де­лян“, „Те­о­фа­но“ и др. (по­ве­че­то от ко­и­то пре­из­да­де­ни в пос­лед­ни­те го­ди­ни във ве­ли­ко­тър­нов­с­ко­то изд. „Аба­гар“). Ре­дак­тор на ан­то­ло­ги­я­та „Ан­тич­на по­е­зия“ (1970). Ли­ри­ка­та му въз­раж­да ста­рин­на­та фор­ма на цар­с­кия со­нет, чи­и­то об­раз­ци в Бъл­га­рия съз­да­ват Ив. Ва­зов, К. Хрис­тов, Д. Де­ле­ля­нов, Д. Бо­я­джи­ев, Н. Ли­ли­ев. Двукратен носител на Международната Наполеонова наг­ра­да „Со­лен­за­ра“ в Сор­бо­на­та за тра­ге­ди­я­та в сти­хо­ве „Те­о­фа­но“, ка­ва­лер на френ­с­ка­та кул­ту­ра под ку­по­ла на Сор­бо­на­та. Ла­у­ре­ат на на­ци­о­нал­ни наг­ра­ди за дра­ми в сти­хо­ве. Носител на наградата „Велико Търново“ (2001), Почетен гражданин на Габрово (2006). През 2005 г. получава международната Евтимиевска награда на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Член на Съ­ю­за на бъл­гар­с­ки­те пи­са­те­ли.

Пуб­ли­ку­ва сти­хос­бир­ки­те: „Со­не­ти“ (1978), „Ви­зан­тийс­ки за­пе­ви“ (1978, 2001), „Слово за Търновград“ (1991), „Цар­с­ки со­не­ти за лю­бов­та“ (1995), „Бъл­гар­с­ки­ят са­ти­ри­кон: гей­со­не­ти“ (1997), „Апо­ка­лип­сис се­га: сонет­но пос­ла­ние към ми­нис­тър На­деж­да Ми­хай­ло­ва“ (2000), „Багренородна звездопис“ (2004), „Сонети на Любовта“ (2006) и др.

Умира на 1 септември 2009 г. във В. Търново на 69-годишна възраст.

 

 

БЪЛГАРИЯ

 

Кой носи на рамо заветния сноп

и сплита косичник от жълта ръкойка?

Кой прави бунтовник от свития роб,

            икона от селска девойка?

Кой хвърля в бряздата цъфтящи звезди

            и ражда мъже-легендария?

            Кой Левски и Ботев роди –

                        България!

 

Кошута ли пие от извор вода,

елен ли с клонати рога я размъща,

с очи я избистря, когато в беда

            юнак от Балкан се завръща

и в струите кървава риза пере,

            че пукнала пушка обжари я.

            Кой с билки кръвта му ще спре –

                        България!

 

Когато на паметник хладния бронз

върл флаг с ятаган-полумесец загърля,

от старите църкви излиза Христос

            и в пъкъла флага захвърля.

Защото си нямаме две знамена,

            едничък е стягът ни, стария,

            с лъва в трикольор-светлина –

                        България!

 

Димящите турски окопи помни

и щурма на Одрин със „Шуми Марица“.

Поручика, паднал със сабя встрани,

            на лоба с разперена птица.

Кой вдига пехотата прашна на щик,

            кой с въглена жертвен обгаря

            да хвръкне със страшния вик

                        България!

 

Не искаш да колиш, тъй както те кла

на пънища лепкави зъл агарянин.

Ти майка дори на врага си била –

            арапина с кон аждраханин.

Напет капитан бяла риза пере

            през лютия мраз в януарiя.

            Кой няма за теб за умре,

                        България!