На 3 февруари 2015 г. писателят и литературен критик Владимир Шумелов се срещна с Бургаската писателска общност в КЦ „Морска казино“, като срещата-разговор премина под наслова „Край на литературата или литература без край“. Автора и неговите последни три книги „Лисица в кокошарника“, „Каквото дойде“ и „Pink Floyd“ представиха писателите Милка Иванова, Иван Сухиванов и Атанас Радойнов.  В разговора участие взе и талантливият белетрист Николай Фенерски, творци от Бургас.

Вечерта бе водена от Роза Боянова – поетеса, председател на Дружество Български писател Бургас. (На снимките са: Седнали Ат. Радойнов, Милка Иванова, Владимир Шумелов и Иван Сухиванов; Николай Фенерски;  Владимир Шумелов, Милка Иванова и Ат. Радойнов; Изглед към морето от Морското казино.)

 

Владимир Шумелов

Край на литературата или литература без край*

Така поставена, темата разбира се крие няколко подводни рифове. Единият е скрит в парадокса: както неизчерпаемо е човешкото въображение/фантазия, така и краят на едно от изкуствата, свързани пряко с човешкото слово, би бил невъзможен. Този извод несъмнено отвежда към втората част „литература без край“, която звучи оптимистично; всъщност тя засяга въпроса за бъдещето на литературата. Ето няколко подвъпроса: Дали кръстопътят към това бъдеще са аудио/електронните книги или книжните книги ще останал приоритет и занапред? Дали онова, което Владимир Трендафилов наричаше „Назад към бъдещето“ (по повод романа „Девети“ на Анчо Калоянов), няма да се окаже много вярно; от друга страна упрекът, че българският писател не пише „интересно“ беше донякъде верен (днес вече не е така, дори напротив – писателят твърде много взе да угодничи на масовката, да минава от високото в мейнстрийма). Наистина, трудно е да бъдеш висок и дълбок, и едновременно да си интересен, четивен. А трябва да отчитаме, че се промениха и параметрите на гилдията, на категорията писател; промениха се в крайна сметка читателите и отношенията читатели – писатели. Промени се светът, неговият културен бекграунд […]

А иначе за апокалиптичните прогнози, че Интернет ще убие книгата, Г. Господинов казва в едно интервю: „Понякога изкуството много прилича на Радичковата лисица, която все се прави на умряла. „Краят на литературата“ може да бъде мислен само като една от темите на литературата. Понеже литературата вече си свършва темите, измисля своя край. И може да ни го разказва 10 години, докато се окаже, че такъв просто няма“.

А може би е необходимо да цитираме и миналогодишния Нобелист за литература Патрик Модианò, който казва в своята Нобелова реч: „Моето поколение беше преходно. Бъдещите поколения писатели, родени в ерата на интернет, мобилни телефони, имейли и социални мрежи, ще изразяват литературата в свят, в който всеки е вечно свързан с всичко около него и социалните медии изяждат онази интимност, която дава дълбочина на всяка индивидуалност и може да даде главната тема на един роман. Но аз ще остана оптимист за бъдещето на литературата.“

Тук е мястото да намесим и Умберто Еко с неговият първи роман „Името на розата“, който беше завършен през 80-та година, а на български се появи през 1985 г. Разбира се, българската рецепция за него започна още през 1983 г. от проф. Никола Георгиев и продължи пред следващите десетилетия с нестихващ интерес. Но да видим с какво този роман има отношение към темата? Някакъв отговор дава Бойко Пенчев в критическия си сборник от 1998 г. „Тъгите на краевековието“. В текста си, посветен на второто българско издание на романа на Еко, той пише: „През 1985-а „Името на розата“ ни дойде като Откровение. Еко очертаваше някакъв Свършек ­ на литературата, на субекта, на простодушието (което е едно и също), а бе възприет като Начало. Интертекстуалността заблестя в белотата си на Вавилонска блудница, но никой не се погнуси ­ напротив, надничахме в златната й чаша, където се плискаха безброй истории, жанрове, цитати, и лигите ни капеха вътре. Около Еко се натрупаха купища въздишки и възторзи, които пъргаво си присвоиха името на постмодернизма. Но българският постмодернизъм пое в себе си толкова много разнородни желания за Ново Писане, че още преди да се е родил, експлодира в своята злобна утроба­ отвращението към вмирисаната на сълзи и суроватка българска литературна изповедалност“. […]

Днес имаме десетки, а може би стотици епигони на Еко, но аз ще спомена само Дан Браун – от чужда страна, и Людмила Филипова – от българска. Някои се опитват да ги сравняват, но както уточнява Вергилий: „Ако е редно да се сравняват незначителни с велики неща…“ Едни писатели могат да пишат увлекателно и да поддържат напрежението, и толкова; другите освен, че могат това, ги препрочитаме. И подобни. Като пазарът, който налага успешни модели и някои ги следват безпрекословно, защото те продават – Артър Хейли, Джон Гришам…

В многобройните си текстове винаги съм се опирал на един оптимизъм за литературата, но те са били винаги пълни със скепсис. И това противоречие винаги е било добър стимулатор за нови текстове. Нямаше и как да бъде другояче, защото през буйните и разюздани постмодерни времена на 90-те години много от нас пишеха така, като че краят на литературата наближава; и не само на литературата – на живота. И донякъде имаха право – живеехме ден за ден, месец за месец, без хоризонти и еуфорията и очакванията от началото на Прехода. Все още се борехме против дявола в червен цвят; „Български писател“ срещу „Литературен вестник“, отродници срещу глобалисти, традиционалисти срещу постмодернисти, бащи срещу деца. Това са, разбира се, приказки на ангро. По-подробно за литературните процеси около края на века и началото на 21. век тук у нас можете да прочетете в един важен брой 1–2, 2004 г. на сп. „Език и литература“ с тема на броя „Най-новата българска литература (1989–2001 г.)“, подготвен от проф. Светлозар Игов. В него е и важната статия  на Пламен Дойнов „Скритият дебат за постмодернизма в новата българска литература“ (моят беше разположен на по-тясна полоса – културологичния медиен четириъгълникът, формиран от вестниците „Култура“, „Литературен вестник“, „Български писател“ и „Век 21“). Появиха и много други критически текстове, анализиращи феномена постмодернизъм в България след 1989 г. – някои „за“, други „против“ него: на Пламен Антов, Бойко Пенчев, Владимир Трендафилов (помните оня скандал, започнал след текста му „Групите“ през 90-те)… Появяваха се цели сборници и авторски критически изследвания, отделни монографии, които изследваха направления, автори, книги от последните 20 години. Литературата на Прехода влизаше в Система; но и самата тя се конвенционализираше; ниският постмодернизъм (в това число ъндърграундът и контракултурата, т.нар. инфантилна проза, която иначе има здрави корени в 80-те – Димитър Паунов, Васил Попов, Станислав Стратиев, Янко Станоев) се разви във висок; българската литература стана конвертируема отчасти зад граница, но не съвсем (пример за което са и слабите награди в чужбина – за тук знаем как е); чрез системата на няколко големи издателства и книжни вериги, конкурси и наградна система, намесата на академичната общност се внесе някакъв ред в издаването и графоманстването.

Ето една имитация на обява за конкурс от Пламен Дойнов в „Литературен вестник“, бр. 7, 20–26.02.2002 г.: Проект „Ендшпил“, по който Фондация „Краят на играта“ обявява конкурс за последна книга. Мотивите в него са обособени в няколко любопитни раздела: 1. Социални; 2. Художествени; 3. Литературно-критически; 4. Литературно-теоретически; 5. Литературно-исторически. В предпоследния раздел пише: „Идеята „Последна книга“ ще даде възможност да се проиграе концепта за смъртта на автора, без да се буквализира профанно, т.е. без пишещият човек действително да умира. На теоретическите интуиции за „край на литературата“ ще се предложи реална екзистенциална перспектива – краят на литературата като край на твоето публикуване. Думите на Еко, че „авторът би следвало да умре, след като завърши книгата, за да не стои на пътя на текста“ ще бъдат доведени до максимално възможната им сбъднатост, без да се накърнява на никого правото на живот“.

Разбира се, това е антиутопически проект. Все пак да не забравяме – писането, както животът, е едно голямо фиаско, за което трябва да сме подготвени.

Но да не забравяме и тъгата. Умберто Еко казва в книгата си „Връща ли се часовникът назад“ (2010): „Започвам да подозирам, че тъгата, която ме обзема при мисълта за смъртта и загубата на цялото съкровище на моя жизнен опит, е сродна на тази при мисълта, че надживявайки смъртта, ще изпитам досадата от този тягостен, повяхнал и навярно плесенясал опит“.

 

* Тук публикуваме фрагменти