Есе от Сашка Александрова

 

Седим с приятелка на по чаша червено вино и прескачаме от тема на тема. Дълбаем живота на другите, влизаме в техните кожи, гледаме през техните очи. По-лесно е отколкото да задълбаем нашите си животи. Затова ги заобикаляме с ясното съзнание, че ходим на пръсти покрай себе си, че може във всяка следваща минута някоя от нас да стъпи на криво. Държим разни чувства притиснати в ъгъла като зверчета, които просто си седят и дремят, седят си и дебнат…

– Представяш ли си да направиш изложба на живота си?

И зверовете са пуснати!

Няколко секунди тишина, в които приятелката ми ме поглежда ужасена, осъзнала, че ледът се е пропукал. Но вече няма накъде.

– Ако трябва да откриеш изложбата на живота си, какви снимки ще сложиш в нея? Можеш ли да избереш само щастливите? Можеш ли да накъсаш на парченца другите, да ги изгориш, да ги забравиш? И с какво ще запълниш дупките, които те ще отворят? Ако подредиш само щастливите, колко голяма лъжа ще е това и колко голяма вина ще натрупаш така?… Миналия ден прерових албумите си и изхвърлих почти една трета от снимките в тях… Но не се почувствах облекчена, а ужасена, защото можех да преброя живота си и той не беше голямо число.

До края на вечерта тя говори и подрежда изложбата на живота си. Мисля, че изгори още няколко снимки, справи се с някакви свои си демони и ужасът й понамаля. Но моят придоби размерите на Еверест. Бях напълно наясно, че тръгне ли си тя, беше моят ред.

Съпротивлявах се, (когато реша, имам инат за трима), борих се с нежеланието си да започна, с любопитството си да видя, със страха си, че ще се нараня. Но проклетия й въпрос не ми даваше мира. Не можах да заспя и към два през нощта станах. Извадих албумите, разпилях снимките – стотици моменти от моя живот.

Аз като бебе – щастливо, пухкаво – мечтата за всяка баба. (Моята смяташе, че не съм красива, ако си нямам коремче). Аз като ученичка – в първия учебен ден, облечена съм в бяла рокля, позата ми – поза на балерина. Снимката е черно-бяла, но Боже, каква снимка! Ако някой търси определение за думата „щастие” – това съм аз на тази снимка. Аз заедно с приятелки от детството ми, съученици, манифестации, рецитали, концерти, училищни тържества. Аз – на сцената. (Едно време обичах сцената, вечно бях на сцената). Аз – като абитуриентка. (Мили Боже, по-добре да не знаете за тези снимки. Моя милост в рокля от черна дантела, накъдрена, с конска опашка, вързана на едната страна и гримирана като за… Абе аз във варианта си след поне още 20 г. Макар че сега е след 20 г. и, слава богу, пак не изглеждам така!) Аз вече като работещо момиче. Отнесена, замечтана, разхвърляна малко, много усмихната, много хора на снимките. Помня историята на всяка снимка, мястото, където е правена, помня всеки човек на нея.

От тези снимки би излязла чудесна изложба. Фалшива изложба. Не че това не е моят живот, нали аз съм на снимките! Гледах ги, пренареждах ги, разделях ги на преди и след това. Нито една не накъсах. Прибрах ги с огромна любов в албумите си и… започнах да подреждам изложбата на живота си. Оня, който беше между тези снимки, в моментите, когато апаратът е спирал да щрака и аз не съм позирала.

Аз – изоставена, наранена, изгубена, удавена в някакви свои си драми. Аз – изоставила, наранила, погубила, удавила някого в драми. (Простете, че не давам подробности за тези снимки, но апаратът щрака в момента, и е нужно време да стигна до фотото. Не работя с фотошоп, така че всичко ще видите, когато изложбата бъде готова).

Най-трудно ми беше да избера и подредя снимките от последните четири-пет години. Да се погледна на тях, да се видя, да си припомня, че и това съм аз, въпреки всичко. Цяла нощ подреждах и плаках. Но и от тези снимки не изгорих нито една. Реших, че е по-добре да ги заобичам и да им простя, че присъстват в тази изложба.

И те взеха да се проясняват. В огромното им тъмно започнаха да се появяват светли точици, започнах да изплувам аз. Все още изоставена, наранена, изгубена…, но с очертания, които някой ден ще запълня с душа. Ще се влюбя в изложбата на живота си и ще ви я покажа. Реална. Обещавам!