Есе от Иван Енчев

 

Дълги! Безкрайни недели – нелепи глухи улици! – нямат изброждане. Щеш, не щеш, все ще се връщаш по всички кривулици, по всички баири от изминатия път на живота си.

Все тези слепи пътеки.

Всички пътища водят Отвъд хоризонта на космическата бездна. Ти си искрица живот сред тези бели отломки от време…

Все тези къдели живот.

Предеш ли, предеш, без да те е учил някой. А тъжната прежда не води към изгрев, към залез навива кълбото си тя. Тъничката нишка изтънява. Изтънява. Никой не знае кога ще избухне кълбото – бомба с доживотен закъснител…

И ти ще се стопиш подобно звезда, капнала в кладенец.

 

2012