Имам този навик, покрай празници да минавам през магазина и тихичко да оправям борчовете на моите роднини от фамилия Трънярски. Нищо работа, обикновено сумата е трицифрено число, само за по-ланшния Великден беше четирицифрено, ама тогава още не бяха поизмрели част от борчлиите, де.

Лошото е, че фамилиите са се сродявали и преплели, на кой Кръстник си станал, на кой Сват, а не можеш да огрееш насвъдè (диал. – навсякъде)

– Мръсен ти е адетя – ми вика тази година братовчедът Кирчо – щото ни изпокарваш всичките! Тамън се попредобрим ужким-божким и ти пак дойдеш!

– Добре де, – обидих се аз – нема да ви мина повече!

– Не бе, добре си ни дошъл, ама се консултирай с мене, недей всичко приема за чиста монета! Всеки се изкарва мъченик, а е затънал до шия у пороци. Нали зацепваш, ти не си неко просто момче, да не забелезваш тия работи!

 

Влизам в магазина и от вратата се провиквам кък продавачката: Лелко Лалке, дай сега да видим вересиите, тия пустиняци!

Тя вика: Да бе, да не си финансова ревизия! Има едни близо 800 лева за връщане и това е.

– Чакай сега – почесвам се аз – трябва да се ориентирам.

– Викни Управителя, наш Санде, па си се разправяйте вие си. Аз съм турена тука на поста проста продавачка.

Мен ми беше чоглаво, че може хем да платя, хем Санде пак да си събира вересиите от родата, разбирате ли. И го набрах по телефона. Той иде сънен към обяд.

– К‘во бе, брад‘чет, – вика Санде – пак ли на филантроп ше ни се праиш?

Викам: Да, така ме е научила баба ми, да помагам на хората. Утре, аз ако закъсам, ше се надам и ти да си насреща!

– Море, научила те е, че имаш, та ако немаше, щеше и ти да обикаляш като недобито псе.

– Дай тефтера, да ги уйдурдисваме некакво пусти сметки!

– Не ми напрягай мозъка от сабайлем. Ако ти се годи – вади една хилядарка, ако не – неде ме сътривà!

– Слушай, брадчед, лелка Лалка си е наша, ма да не е надписвала повечко?

– Точно обратно – мож да е пропущила, та да я уволним. Всеки ден ми се влачи чича ти тука за кисело млеко. Хахо-хихи, халосват се по половин час пред вратата, а климатико нек си работи!

– Как така за кисело млеко, той си има крава и си кваси?

– Добре де, айде, не е за млеко, за бира е…

– Нещо дече ме преметате, чича ми си прави вино и си го пие него

– Ама си го изпива и дири още. Или па не е казано, че не пие и бира!

– Странна работа! Неколко бири не прават 1000 лева.

– Ма ти значи ме ядосваш. Не съм те карал да доваждаш и да ми се бръкаш у работите. Мани, ми ме изпокарваш и с родата. Що на един е по-голем борча, на друг – по-малък. А що да се прецаква тоя с по-малкия?

– Аз ще ида да се допитам до стринка Лешка.

– И аз ше дойда. Лалке, турни ключ, па дойди и ти!

Отидохме.

– Иво, стринка, мержелее ми се нещо пред очите, ти ли си? – рече стринка Лешка – Обикновени вафли да съм зимала, колко да съм зимала, 20, нека са 30, ама това 10 лева ли прави?

– Ма що ядеш тия боклуци ма, стринке, немаш ли си градинка с всекакво?

– Имам, ма сака поливанье, а водата е скъпа, за маркуч да не приказваме!

– Ми кокошки чувай, яж яйца!

– Ям бе, ма не може все яйца, натрових се предния път.

– Бери коприва и вари, имаш лапад, киселец, джанки! Все нещо ще ти къкри на огино!

– Абе ям и кората на джанката вече, ми дип че си изпотроших зъбите

– Ей, брадчет, вафлите са лесни, ти й оправи ченето! – вика ми Санде

– Накисвай билки, смрадлика, това-онова, друго спасение нема. На зъболекар и аз не смеем да стъпим, що стъпим ли – нема измъкване! Много ме скубат, много!

– И недей ходихте у Кире, че дип те е намразил, да знаеш! – рече стринка Лешка

– Що?

– Що на мен си ми оправил досега общо 53 лева, а на него само 26 и педесе!

– Ше го компенсирам някак си

– Дума да не става. Ще скочат другите, ще те удушат!

Отидох при брадчеда Кирчо все пак, едно време ме е учил на майсторлък. Ключалки отварям всякакви и други полезни тарикатлъци. И другите дойдоха с мене, да не сгафа нещо.

– Ей, наборе – вика ми той – не те насилвам нищо, яс при Лалка не пазарувам. Ама ако си пич, де зими ми купи една винетка барем, бе, ше се наложи да карам бабичката до болницата.

– Ма ти още ли поддържаш оная таратайка?

– Ми кък! Не съм я карал на преглед, ма знаеш, че си лежа под нея още от дете…

– Да го спонсорирам ли? – обърнах се към лелка Лалка

– Къ си сакаш! – ама си личеше, че нещо съм объркал постановката – Ама он си може и без кола, а ние без дрехи се мъчиме. Само парцали износвам.

– Права е жената! Толко ли немаш неко гащи да й дадеш? – смили се Санде

– Аз съм по-слабичък, лелка я какъв тумбак е отпущила!

– Тоя гащиризон ми е от едно време от текстилния комбинат. Можеш ли да познаеш какъв цвят беше?

– Розов!

– Розав, ама нанай! Тъмнолилав беше, ама си не личи!

– Добре де, ще помисля, като сменявам наесен на мойте работното облекло, ще те имам предвид

– А така, лелка, златен си ми ти! Че се окъпем тогива, че ме премениш, па кой като мене! Ако ме и ожениш, еша нема да си имаш!

– Ей, брад‘чет, – сбуторлясаха ме Санде и Кире – изуй тия гащи, та й дай, па като минеш покрай некой МОЛ, ше си купиш други, а?

– Недей, стринка, недей – намеси се и стринка Лешка, като ме видя, че се колебая – недей зорлем кака да се навира у очите на разбойниците. Ще я срещнат некъде, ще я натиснат и ще й свлечат панталона. И ще се прибере по долни гащи, да стане за резил!

– Знаеш ли к‘во друго се сетих – обади се и Санде – баба Роза си сбираше разни работи за оня свет, ма са я разбили и всичко са откраднали.

– Спокойно де! – опитах се да въдворявам спокойствие аз, ма се сетих, че съм забравил да си изпия успокоителното – Общината дава ковчези, доколкото знам…

– Ти само с думи я успокой. Кажи: Бабче, ше те погребем, не се притеснявай! Она мисли, че ше я оставим да я изгризат плъховете…

– Кой доважда при нея. Внуци имаше ли?

– Всичко си има, ама са по чужбина. Един на една страна, друг на друга.

– У Австралия дече беше единия – рече лелка Лалка

– У ЮАР ма, млъчи си, като не знаеш! – смъмри я шефът й

– Е, нек пратат нещо, де! – рече Кире – Братчеда не може да мисли за цело село, дако че е цел милионер.

– Бабичката сака хора, човек да клечи край нея, да му разправа за едно време, да има на кой да реве!

– А я си рева сека нощ сама си! – рече лелка Лалка и една сълза се сбра в крайчеца на окото й

– А я не съм ревал никоги, ее, само полани, кога ми претрепаха кучето! – рече Санде

– И я не рева, ама не съм се и смел – рече Кире – и тия шоу-програми не са ми смешни, що ми се е стегнала примката около врато и нищо не може да ме развесели.

– Иво, ти не събираше ли разни джунджурии, бе? – рече Санде

– Да, имам етнографска сбирка, защо?

– Абе на таваня е стана на баба ни, ако сакаш, качи се го сбери, па дай колко дадеш за бала на унукинята!

– Ще пратя другия месец товарна кола насам, приготви всичко, каквото имате!

– А ние имаме хурка, вретена, кошничета, чакрък. Това интересува ли те? – присети се лелка.

– Имам много. Два музея съм направил, всичко ми е препълнено.

– Аха, немаш место за вретено, ма имаш за стан… Ега ти се сурине музея!

– Лелко, не кълни! – защитиха ме братчедите – Що оно се връща!

– Чуй, чуй, а не щеш ли стари книги да ти продам? – присети се Кирчо

– Аа, мерси, за овчарчето Калитко съм чел достатъчно като дете

– Не бе, тия са от дедо – Кант, Ницше, Шопенхауер, нали знаеш, че ги е донесъл едно време от Германия?

– Че що са при тебе?

– Е, ти отнесе цялата му библиотека. И аз съм спастрил все нещо.

– Чакай сега, ма ти никога не си чел, камо ли па на немски. За какво ти са?

– Инвестиция бе, човек! Виж годината – 1903!

– В този контекст на мисли, вземвам ги всичките, щото ти не можеш да им задоволиш нивото!

–  А к‘во ще ми дадеш, да си изчислим рендита?

 

– При кой друг не съм минал? – чудех се аз

– Ка щяло да не минеш. – лютеше се Кирчо – Народ прост. Гледа само да се наплюска с пръжки и да се налюска с вино! Това му е екзистенцията!

– Максимум! – допълни го Кирчо – а ние сме се свили до минимума!

– Баш па ти ли, бе, – сопна му се лелка Лалка – дек краднеш и за умрелите!

– После ш‘та педепцвам, само да си замине човеко – закани й се не на шега Кирчо – Пълна мистификация! Не знам как ше се оправаме по-нанататика!

 

– Смейте се повечко, бе! Отделя се серотонин, допамин и ендорфини! – каза стринка Лешка, която е бивша санитарка – Яс à се погледнем у огледалото, à си се смеем барем 10 минути!

– Ми поглеждай се по-честичко, де!

– Не можем, оно клеяса, а ново нема за кога да купувам, пошле сме си вече!

– Ти сама ли се смееш, стринке?

– Аха, сама, сама, опитай и ти! Смешни сме всички, като сме станали за кашмер пред ората!

Погледнах се в страничното огледалце на бричката на братчеда, но ми направи впечатление само колко съм се амортизирал, което, разбира се, ни най-малко не ми беше смешно!

– Лелка, ти си си сит човек и не ти се е отворило още третото òко, затова нищо не видиш… А иначе сме много смешни, ше знаеш!

Ако трябва да съм честен, и аз съм заборчлял, то кой не е. Ама все нещо църцори от канелката и не съм седнал да се оплаквам или пък да спра благотворителната си дейност, която единствена ми носи някакво частично удовлетворение. Ма как да го обясниш на хора, дето обичат собствения си плет повече от Кант и кратуните по плета повече от Шопенхауер! Много ги мразим всичките, иде ми да ги разкинем, ми дип че си мисля за спасението на душата, та иначе…

– Добре че ние, Трънярете, сме много задружна рода – рече някой – та ни помагаш и не сме толко изпаднале, като другите.

– Така си е! От студ умреха некои, от страх даже, ама от глад, благодарение на тоо човек – и сочат моя милост – засега никой от нас не си е уйдел!

– Ей, брад‘чет, па ако закъсаш, че сичко се случва, все ще ти сберем неко кора яйца, нема да се отчайваш!

– Брад‘чет, па доведи някой път и друг някой филантроп, все вервам да не са се съвсем свършили, да видат как не късаш с корена си! Па к‘во дадат – дадат, ние не сме лакоми.

– Па така си е. Носи, к‘во ти артише, няма да ти придиряме! И грездей да е, ше му намерим приложение, лелка!

– Стринка, загнездила ми се е една мисъл, ако умра преди тебе, да не дава Господ, много че те пофалим горе!

– Ако може, лелка, да ми откупиш редо… ама не, не ща, за какво да се мъчиме тука!

– Абе они горе сичко си видат! На Иво там са му приготвиле сгодно местенце!

– Ей, човек, па доваждай по-честичко бе, лелка. На село гладен нема да останеш!

– И ракия от джанки печеме, та даже и двойно препичаме!

– И магарешки трънье имаме, ей, какъв мед става, ако да имаше кой да го вади!

– С хелмтрайлс ни ръсат отгоре и пак не мое ни изсушат семката!

– И животът е по-весел при нас, е-хей! Завалията, кък ли се мъчиш ти там!

 

– Че ме уморите от смех, ей! – ухилих се доволно аз и отпраших с джипа.

Колко удоволствия си доставям, за едни смешни хиляда лева!