Разказ от Борислав Гърдев
(Продължение на разказа, чието начало е предната публикация)
Гледах го смаяно.
„Ти нормален ли си , бе? Стаята ти да не се подслушва?“
„Еба ли му майката и не ме интересува, аз вече ставам националист!“
„Иване, не изглупявай, моля те!Представляваш държавната власт, управляващата партия с проевропейска ориентация, утре ще влезем в Европейския съюз, как ще рекламираш този смешник?!“
„И ти си заблуден, като много други.Вярваш в измислиците за европейската солидарност, нели?“
„Моля те, не прави глупости, поне докато заемаш този пост!“
„Оф, пак трябва да слушам гласа на разума! Писна ми!“
„Обещаваш ли?“
„Хубаво! Добре…Мислех, че ще ме подкрепиш, пък то, пак съображения!
Хайде, тръгвай, че имам много работа!“
10.Малко преди да напусне поста си го помолих за финансова подкрепа.С един приятел искахме да издадем енциклопедичен филмов справочник и знаейки че е запален киноман, очаквах съдействие.
Обясних му делово за нашето начинание.
Изслуша ме разсеяно и небрежно ме отряза – „Хубаво, бе , брат ми, но кой ще ти купи сега справочника? Виж, ако беше книга за Азис или Евгени Минчев – друга работа! Хората търсят сензации, скандали.Искат да четат за педали, свирки, ебане и изневери…Какви енциклопедии, какви пет лева?“
Скоро Иван предвидливо излезе в болнични, след което тихомълком подаде оставка.
Така хитро си спести горчивите разочарования и поредните унижения от новите царедворски управници.
Върна се на старата си длъжност и съсредоточи вниманието си към преустройството и обновлението на ресторанта си , който заедно с бинго залата , дискотеката, заложната къща и офиса на ОББ , представляваха фундамента на неговото дружество.
11.Имах проблем с получаването на шофьорска книжка – бях късан три пъти – та потърсих съдействие от Иван.
Отзова се веднага, намери телефона на нужния човек и ме свърза с него.
След две седмици му докладвах какво е станало.
„Всичко е точно.“
„Доволен ли си, взе ли книжка?“
„Да, ама…“
„Виж, брат ми, шофьор като мен няма да станеш, но поне ще ходиш безпроблемно до вилата си на село…“
„Зверски ме одраха, бе Иване!“
„Така е…Знам, че боли, но се свиква.Иначе нищо няма да получиш даром!“ – ме успокои назидателно той.
12.Като сега си спомням този ден – петък, 13.
Телефонът ми звънна пронизително – беше Иван.
„Чакам те след два часа .Трябва да говорим по много важен въпрос!“
Пристигнах навреме в заведението му, но него го нямаше.
Келнерката Дида ме видя и ме настани на неговата маса.
„Сядай, както обикновено , нали ?Шефът ще закъснее, но каза да го изчакаш!“
Изпих си кафето, след това си разредих уискито и дръпнах три глътки.
Изпуших и две цигари…
Най – после Иван се появи запъхтян, отиде до бара, изслуша обяснението на Дида, даде нужните нареждания и се настани до мен.
„Извинявай, брат, че закъснях, но идвам от много важна среща.“
„Казвай…“
„Виж сега…Ти знаеш, че напуснах СДС и клоня към националистите, даже пускам в списанието им статии.“
„Да, така е…“
„Ами преди малко изпратих зам . – шефа на ВМРО!“
„О, не!…“
„Няма не! Ще правя структура тук и ще се кандидатирам за кмет.Ще трябва сам да си финансирам кампанията, но ми дават пълен картбланш за щаб, екип, листа, мероприятия…Ще ми помогнеш ли?“
„Виж…“
„Знам, че точиш лиги по бате си Бойко, но и ВМРО е една добра ниша, да знаеш.При това и много перспективна.Аз ще съм водач на листата, ако искаш , ще те сложа на избираемо място – трето например…“
„Иване, недей…“
„О, девственият демократ не иска да се блъска в патриотичното простолюдие!Ще ми помогнеш ли или не?“
„Аз не мога да…“
„Няма да ми откажеш, нали? Знам, че си огорчен, дето не ти дадох пари за справочника…“
„Пламен ми помогна и той излезе!“
„Така ли и защо не си ми пратил с посвещение един екземпляр, а ?“
„ И това ще стане!“
„Сега, покрай кампанията ще генерирам достатъчно паричен ресурс – знам откъде да го събера, ще има и за теб!“
„Обещаваш ли?“
„Да, твърдо! Ако искаш и роман издай!“
„Ще пресъздам живота ти!“
„Защо не, стига да пишеш увлекателно…“
„Ще се постарая.“
„Дано…“
„И каква е целта ти – балотаж може би?“
„Разбираш ме от две думи … Естествено!Аз гербаджията няма да го бия, но стигна ли до втори тур,ще преговарям след това и ще троша кости!“
„Искаш да си шеф на Общинския съвет, нали?“ – подкачих го аз.
„Затова те търся – четеш ми мислите предварително!“
„Да…“
„Стискаме ли си ръцете?“
Погледнах го, въздъхнах и му подадох десницата си.
13.За кампанията му работихме здраво – реклама, клипове, обръщения, дискусии, срещи…
Иван се държеше свойски с хората – бе непосредствен и по своему искрен – съвършеният демагог, който националистите можеха да имат.
Два дни преди първия тур вечеряхме в ресторанта му.
Приказвахме за история, любов, секс, приключения, забавлявахме се.Шегувахме се с жена му и неговия син.
След като ги изпрати да си вървят, ми подаде една сводка.
„Чети!“
Погледнах я – бе справка за обществените нагласи преди изборите.
Иван изоставаше от основния си конкурент с два процента .А от кандидата на ГЕРБ с три.
„Спукана ми е работата, а?“ – попита с горчиво отчаяние.
Чудех се как да го успокоя и в миг ми хрумна идиотски гениална идея.
„Иване, трябва да станеш жертва…Още утре!“
„Не те разбирам…“
„Атентат или катастрофа…От твоите опоненти…Медиен шум…Докато мине следствието, ще си докопал балотажа и ще изтъргуваш председателското място в Общинския съвет!“
Изгледа ме пронизително с ястребовия си поглед, въртейки чашата уиски в ръката си.
„Дали ще има ефект?“
„ А ти какво предлагаш?“
„Нямам избор…Наистина! Катастрофа, казваш…Утре съм в Картала за закриване на кампанията и на връщане…“
„Опонентите ще искат да те елиминират като опасен конкурент, защото говориш истината и искаш промяна на статуквото в общината!“
„Звучи клиширано, толкова е налудничаво и тъпо!“
„Имаш ли друг вариант?“
„Нямам…НЯМАМ!“
14.След катастрофата го посетих в болницата с орда журналисти.
Вдигнах огромен скандал на национално ниво.Стигнахме до балотаж, който дори бях решил да бойкотирам за по – голям ефект, но по изричното настояване на Иван, той все пак се проведе.
Загубихме с 402 гласа.
Победителите обаче бяха много унили и след излизането на окончателните резултати, ни дойдоха на крака в офиса.
Иван бе напрегнат .
Преди започването на преговорите ме извика в коридора.
„Аз ще искам шефското място в Общинския съвет, а ти?“
„Какво аз?“
„Какво да измъкна за теб, приятелю мой и незаменим съветник?“
„Директор на Спортната зала…“
„Само толкова?“ – искрено се изненада той. – „Не искаш ли да си в общинската администрация, шеф на дирекция например?“
„Ще се съгласят ли?“
„А къде ще вървят любимите ти гербаджии, след аз им крепя мнозинството в Общинския съвет и утре като нищо мога да сваля от стола му и прехваленият им кмет?“
„Действай тогава!“
Стиснахме си ръцете и го изпратих с въздишка на надежда към стаята за преговори…
15.Иван си удържа на думата.Пое председателското място в Общинския съвет, а мен ме направи шеф на дирекция.
Виждахме се често в кабинета му, споделяхме си съкровените планове.Бе изпълнен с надежди и ентусиазъм.
Не след дълго в него отново настъпи промяна.
Стана мрачен, навъсен, сприхав и арогантен.
Взе да се крие от посетители, дори от мен.
Наложи се да нахлуя в кабинета му, издебвайки момента, в който неговата секретарка миеше чашите и чиниите от поредната среща …
Влязох със замах и го изгледах укорително.
Усмихна ми се уморено : „Ще ми се караш или ще се бием?“
Седнах и веднага изстрелях измъчващия ме въпрос – „Какво става с тебе, притискат ли те?“
Той отвори вратата, вкара ме в секретарската стая, която в момента беше свободна и зашепна – “ Натискат ме да продаваме терена до старото военно училище за голям жилищно – развлекателен комплекс. Това е огромна далавера, зад която стои добре позната ти футболна звезда с протекции в столицата…“
„Обаче…“
„Ако предложението мине в зала и го подкрепя, изгарям, защото има трудноизпълними реституционни претенции…Спортистите остават без игрище…“
„Но нали решението е на колективен орган?“
„Да, така е, но забравяш, че областният управител може да го атакува…Опозицията ще поиска главата ми и ще предложи Илчев за моя пост.Не искам името ми отново да се замесва в скандали, омръзна ми от ченгеджийски номера!“
„Тогава?“
„Като тогава! Помниш как се махнах внезапно от областната управа, нали?“
„Ще подадеш оставка, бягайки от отговорност?“
„За да ми е чиста съвестта…“
„А след това какво мислиш да правиш?“
„Франция, Марсилия.При сестрата на Лина.Имат семеен хотел, ще помагам, ще слугувам, ще се скрия от тая сган, ще почина.Жената още се двоуми, но няма избор – ще дойде със сина ми.
Това е брат…За мен играта тук свърши.Стига толкова! Не искам да приключа в канавката или лудницата!…
„Мамка му…“
„Така е.В чудни времена ни се случи да живеем в тази наша изтормозена и обрулена държава.
Време е да се кротнем, да си седнем на задниците и да мислим за бъдещето на нашите наследници.
Ти може и да останеш още малко.Имаш престижна и стабилна работа, засега няма кой да те уволни.
После…Ако имаш топки, пари и желание, идвай при мен…Ако желаеш…
Аз знам езика, ама ти с твоя немски бая зор ще видиш, докато свикнеш с франсетата.
Сега тръгвай, защото секретарката ми ще ни помисли за гейове!“
16.Наскоро минах покрай пиано бара до паметника на Никола Пиколо.
Някога Иван направи тук своето последно ергенско парти, педи сватбата си с Лина.
И аз бях на него.
Останахме до зори, пяхме шлагерите на Дюк Елингтън, Ела Фицжералд и Луис Армстронг.
Танцувахме притихнали, бяхме млади, хубави, напористи и целеустремени.
Гонехме житейското щастие и вярвахме, че светът ни принадлежи.
Не ми се влизаше и продължих пеш към жилището ми на Самоводската чаршия.
Вървях, припомняйки си някогашното време и Иван.
По същия път, в една зимна нощ се връщахме след честването на петата годишнина на вестник „Времена“.Уж официоз, пък списван от опозиционери в непримирим конфликт с червения кмет – изпечена и минала през бурите номенклатура.
Той не помогна и с лев за юбилея, та се наложи да съдейства съпартиецът му Атанасов, ръководител на местния клон на „Елитбанк“.
Тогава преядох със сладкиши, повръщах двукратно, влачен до квартирата си от Иван.
Пак по този маршрут и само след седмица през същия декември на 1995 г. вървях за дългоочакваната среща с Гошо Рибата – министърът на околната среда и водите Георги Георгиев, дошъл да ни помири с кмета, след като редакцията на вестника остана без ток и вода по височайша заповед и за назидание.
Насядали в полумрака на заседателната зала, слушахме препоръките на министъра, аз хвърлях в кюмбето стари броеве от вестника , за да поддържам огъня, търпеливо чакайки реда си за шишето ракия, което висшият държавен чиновник ни бе донесъл като подарък , поглеждайки боязливо към бодигарда – шофьор , мръзнещ отвън до бляскавия черен „ Мерцедес.
…И сякаш Ивановата сянка ме следваше, като на разклона за чаршията ми се стори, че той се появи изневиделица, тупна ме по рамото и с характерния си басов тембър забоботи : „Няма да се отчайваш, брат ми.Животът продължава. Аз се укротих, но в тебе има още хляб.Хайде, на добър час и ще се чуем, нали?“
„Да, Иване, до скоро!…“
„До скоро, брат ми…“
Борислав Гърдев
26 юни 2015 г.