Разказ от Милка Иванова

 

Днес окончателно се разделям с една приятелка от детинство. Бях свикнала с нейния полуциничен примитив, понякога ме забавляваше. Но напоследък ми дойде в повече. Излизам от дома й подтисната. Трябва ми нещо, за което да се хвана, искам да отделя. Трябва ми книга, прочетена наскоро. Освен това искам да се скрия от дъжда в някое кафене. Вали от разсъмване, но някак уютно. Нещата с отделянето се случват, докато се разсейвам с мислите на Борхес, че кафенето се е изродило в бар и  представата, която имаме за града е донякъде анахронизъм. Унасям се и подминавам последното кафе по „Богориди“. Вече по „Александровска“, изтръсквам чадъра и потъвам в първото. Сядам до прозореца. Само стъклото ме отделя от минувачите. В съседно сепаре, четирима стихнали мъже около петдесетте гледат навън пъстрите дамски чадъри. Останалите рехави посетители са около двайсетгодишни. До мен достигат техните фрази, не забързани или отвлечени, а вяли като прозявка. Лицата им са невъзмутими и апатични, очите – напрегнати… Хващам се, че потъвам в едно особено настроение, много често съм го търсила неуспешно: това настроение изтрива времето, всмуква човека и той се изгубва в тайниците на паметта. Разбира се, нещата не се случват изведнъж.

И така, в началото, успокоена се вглеждам в дърветата по „Александровска“. Дървета през ситния дъжд… В самия край на улицата е ливантинската гара, със старата часовникова кула. И ненадейно, Борхес – този страховит вдъхновител и едно отдавна несъществуващо кафене ме връщат към друго схващане за града. Кафене „Куба“… Отделянето върши работа… Срещу „Куба“ виждам сладкарница „Малина“, на ъгъла срещу „Малина“ е „Старото Балканче“. В тоя малък отрязък от града, около масите са насядали поети, художници, артисти, моряци, градски зевзеци и хаймани. В бохемски опиянчените им погледи веднага хващам онова участие и принадлежност. Знаете как е! Моите хора рецитират поезия, после разказват истории за хубавици, за сбиванията в Казиното, после за пътешествия, нещо за Ориента, нещо за откачените рокаджии на Запада…

Хубаво е! Да се завърнеш в Куба, когато вече я няма… Един поет пуши Арда, пие червено вино… На неговата маса висок красавец пее изправен, с притворени очи; някой подхваща декадентски приказки; над масата витаят духовете на френски и испански поети… Кафенето ухае на  берачите, в чиито ръце се рони… ухае на Амаду, Маркес, Кортасар, на Куба и на Латинска Америка… Поетът споменава нещо за някаква метафора, като че ли от Зухайр за съдбата – сляпа камила, а може да е била тази за двугърбата камила и поета… Синът му, тънък познавач на женските слабости, слуша, прилича на кондор… Жените на масата са особени, в тях дебне готовност, обреченост, лудост… Те са израснали до голямата вода. Какви неща са видели!

Два гларуса се бият пред кошче за боклук, единият изпищява пронизително и, градът е вече извън времената. Така го почувствах, както и да звучи.

И точно тук някъде, след писъка на гларуса, започвам да се видиотявам и вярвам, че това, което ми се случва, няма нищо общо с глупавите настроения, за които стана дума. Сякаш се бях настанила в паралелен свят, при тези бохемски опиянчени мъже и жени, в опушените приказни кафенета. Някои рецитират, други спорят за нещо, всички пушат тютюн и пият червено вино! Господи!… Аз съм там… В онзи паралелен свят. Това вече не е отделяне, няма общо с тайници и памети, започва да прилича на инфантилия или нещо съвсем откачено.

Все пак си давам сметка.

В „Бакарди“ младите хора отпиват безстрастно и апатично своите коктейли, а в очите им това напрежение… По „Александровска“ нагоре, надолу преминават шарените чадъри на жените, четиримата от съседното сепаре ги гледат, пренесени сякаш в нямото кино… По голите клони на липите се стича хлад и мекота.

Плащам и излизам; тръгвам към гарата… взирам се в празната изнемога на града. Докато подминавам хотел „България“, погледа ми привлича голям мъжки чадър и двете младежки фигури, подслонени в тъмната му елегантна форма. Момчето и момичето са седнали на пейка пред закусвалнята, където беше „Куба“. От закусвалнята излиза уличен музикант, нарамил акордеон. Почти всеки ден той свири народни и мечкадарски песни в тази част на града, встрани от колите пред хотел „България“. Уличният музикант се подслонява под козирката на закусвалнята, може би ще изчака дъжда. Аз се изравнявам с момичето и момчето. Не виждам лицата им, чадърът ги скрива, през хладната дъждовна мрежа виждам ръцете. С едната ръка момчето държи чадъра, със свободната топли ръцете на момичето, а пръстите й, доколкото се подават, са съвсем пожълтели и приличат на ония восъчни обредни ваяния. Кръстосали са крака, коленете им са плътно притиснати, върху тях крепят ученическа чанта с метални закопчалки… Акордеонистът е сврял глава между раменете, студено му е. Но гледа момичето и момчето; унесено гледа…

Неволно спрях, озърнах се. Четиримата мъже от „Бакарди“ бяха излезли, разпъваха чадърите си. Тръгнаха в посока старото кино „Родина“.

Загледана във витрината на магазина, там където беше „Малина“, неусетно завивам и отдалеч до автобусната спирка виждам две дрипави мърляви циганчета. Седят на пейката под утихналия дъжд, разпъват торбите… дишат лепило, гледат безсмислено минувачите… целите са прогизнали…

Харесвам филмите на Чаплин. Обичам немите филми… В немите филми виждаш по-ясно стената… човека, времето. Свих чадъра, идваше моят автобус. Сбогом, Чаплин!