От Никола Радев

 

125. ЮБИЛЕЙНО ЗА РУЖА

 

Юбилейното томче е съставено от първите три поетични книги на Ружа Велчева, към тях е прибавила и дванайсетте Калифорнийски балади, писани през миналата година далече от родината, в Америка, където преживя няколко месеца. Общо стихотворенията в премиерната книга „Пустинята на времето“ са 75 и всъщност те са част от духовните постижения на Ружа Велчева, от нейния опазен идеал и нравствената £ цялост.

Поетичният свят е истинският живот на твореца и затова Ружа неслучайно е посветила Юбилейната си книга на своите слънчеви внучки Калина, Ния и Рая. Богатството на поета, както и на сиромаха, са децата и внуците, и аз приемам книгата като послание към бъдещето, още повече – смята се, че филизите на таланта избиват през поколение – дай Бог някоя от тях да поеме незасъхналото перо на младата си още, талантлива баба…

И така – юбилейното томче на Ружа Велчева е съставено от четири поетични книги, от четири поетични платна на един живот, от онова, което е спастрила поетесата като най-съкровено.

Първата книга – „Синя птица“ е притъкмена за печат, когато Ружа Велчева е на Христова възраст. С такова стихотворение – „Христова възраст“, се открехва и сегашното издание. Още от него ни жегва драматизмът в съдбата и битието на поетесата; усещането, че насреща ни е жена с характер, която не се бои от истината, независимо дали е приятна, или неприятна, комай винаги клони към второто, тя изповядва:

Нито млада още,

нито достатъчно зряла,

разпъвана нощем

от Бога и дявола,

денем мъжествено

в мен жената убивам…

Но след изповядването, веднага вади нокти, за да се защити и острият £ поглед приковава:

Спестете си жеста –

никак не ви отиват

състраданието,

кротките светли думи –

зная,

за назидание,

зидате тайно кули…

За да тегли безцеремонно и сякаш на инат чертата на тогавашната си равносметка:

Сега по мъжки решавам

ребусите на дните –

жената остана

болезнена жажда

в очите ми…

Това стихотворение звучи като програмно и неслучайно то е първата хоругва, която Ружа изнася от криптата на душата си. Тази хоругва я носи и до днес – изопната като струна, с изправен гръбнак и замечтана походка на великотърновска болярка.

Още в това стихотворение е заложен драматичният максимализъм в поезията на Ружа Велчева: от една страна тя тъпче крехката любовна трева, която покълва в душата £, а от друга – страда за любов, петимна е за любов, но отхвърля половинчатите чувства. Това трагическо противоречие на характера пронизва цялата поезия на Ружа – и когато я споделя и изживява тази любов, и когато епилогът и споменът за нея след това минава като валяк през сърцето £. Като пример мога да посоча великолепното стихотворение „Жена в командировка“, изповедната балада „Душа“ и стихотворението „На тридесет и пет“.

На тридесет и пет

престанах да се страхувам

от другите,

на тридесет и пет

се страхувам най-вече

от себе си…

Но и тук лайтмотивът е болка и резигнация от наранената женска гордост, от блаженото докосване до личната свобода и независимост:

Миг и вечност

сърцето ми е отворена рана…

На тридесет и три години, т.е. Христова възраст, човекът вече е зажеглен в живота, с професия, с деца и местенце в обществото. Винаги съм твърдял, че най-социалнополитическите проявления се оглеждат в семейството, тоест във взаимоотношенията между мъжа и жената. Животът понякога е груб и несправедлив. Най-често честният, скромният, деликатният е напъден от него. Парадоксите на живота са зашеметяващи и ни просват в нокдаун, направо са кошмарно подли, но човекът не се предава, не губи смисъл в битието си, създава семейство, изскутява и раст£ деца, пази небето над тях синьо и безоблачно. Житейската балада, която създава човешкият нагон, е заложена в стихотворения като „Приказка“, „Усмихвай се, Мария“, „Знам“, „Върви поетът срещу нас“, „Страхувам се за тебе“.

Разбира се, поетесата много добре знае библейската притча на живота, че никой не излиза от него жив, но и тук е максималистка и непокорството и инатът £ са по женски изутробни:

Като умра,

не ме покривайте със бяло –

смъртта не трябва да помисли,

че се предавам…

„Полетът на кондора“ е вторият цикъл в юбилейната книга на поетесата. И тук тя ни представя една драматична любов –
с първичния, вулканичен взрив; с апогея на страстта и на душата, и на тялото; с обществените порядки, които подронват устоите на този апогей – от безметежното щастие на любовта та до изгарящото страдание от неговия неизбежен реквием.

И тук принцът не идва на бял кон. И неговото сърце е ранено и серенадата е само за двама! Истина е, истина ви казвам –
любовта е наказание от Бога, но всеки се стреми към това наказание и е готов на всичко, само и само то да се стовари върху него. Само и само да постигне, да изживее любов! Нека тя да мачка душата му, кръв да изстисква от нея, но той да знае: докато небесната птица е кацнала на неговото рамо, той е център на вселена – единствен и неповторим!

Любовта е най-хубавото в живота на човека, но не е най-важното. За радост. За беда. Ако не беше така, деца щяха да се раждат само тогава, когато хората много се обичат и любовта им е триумфална. Но голямата любов деца не ражда, както казва поетът Петър Алипиев, а дом разтуря. Децата се раждат и без любов, и независимо от това дали детството им е щастливо, или нерадостно, те порастват и на свой ред неистово търсят любов.

От стиховете в „Полетът на кондора“ навяват стари ветрове, те се четат с разтупкано сърце и разширени ноздри, защото миришат на истинска любов, на отчаяние и свобода, все неща, които обречената, закъснялата, опожаряващата любов дава. Това е и великата печал на любовта, която с годините се натрупва като благородна патина в душата – патината от шемета на божественото отдаване и обладаване…

Счетоводството на любовните терзания е в следващата книга: „Любовни досиета“. Ружа Велчева ги е разсекретила през 2003-та година, за разлика от ДС и прословутото Шесто към нея. Било е любов и страст, били са спазми и пропуквания по сърцето. Сега са останали белезите – тринайсет заръбени рани. Но тези белези красят осанката на Ружа, омекотяват пламъка на зелените £ очи, които не можеш да излъжеш, защото са видели всичко и продължават да виждат всичко. Но и тук има парадокс и той е особено важен: лиричната героиня, преминала през огнената геена на любовта и възкръснала от нея, въздава благодарност на своите избраници и въздаянието £ е почти мило, всеопрощаващо.

„Калифорнийски балади“ е вече книга на омъдрялата Ружа Велчева, наситена е с носталгия по младостта, с тъга и смиреност, с доброта и човечност. Със запазени сетива за света и неговата болезнена и безнадеждна преходност. Книга равносметка.

Ружа Велчева прекоси пустинята на времето – имало е години, когато е умирала от жажда, лъгали са я миражи, търсила е път по звездите на пустинното небе на самотата. И ето я сега пред нас – бедуинка с прах по сандалите, с безброй лични разочарования, но и с немалко победи, с дълги огорчения и кратки възторзи, но с книга от седемдесет и пет стихотворения и душа открита, жива и разлистена. Нейното вдъхновение е импулсивно, но изстрадано и чрез страданието става промислено.

И стигаме до великолепните илюстрации и корицата на моя приятел – художникът Велю Митев, вече покойник. От корицата, над кафявия пясък на пустинята на времето, в синьото пустинно небе, едно ябълково клонче и на него кацнало малко пойно птиче – синигерче, обляно с песен…

Птичето на любовта!

Ружа Велчева вече е автор на десетина книги, но не е член на Съюза на българските писатели. Предлагана е поне пет пъти, но членовете на Управителния съвет не посещават търновските кафенета, не я знаят и не гласуват за нея. Макар че в писателското тефтерче/телефонен указател сред имената на членовете на Съюза да се срещат и тези на Сульо и Пульо. Справедливост. Висша!