От Никола Радев
127. ВСИЧКО СИ ОТИВА НА МЯСТОТО
Всяко издателство за българска литература, което държи на доброто си име, издава и книги за деца. Както и първи книги. Издателска къща „Жанет 45“ – Пловдив на поетесата Божана Апостолова го прави с подчертан успех; с талантливи автори и силни литературни произведения. Никак не са малко книгите с емблемата на тази издателска къща, които не само получиха национални и други отличия, но и очертаха художествените тенденции в съвременната българска литература.
Достойно ест и за новата, току-що отпечатана книга за деца „Приказки за Нил, Паган и Бияйна“ на писателката Севда Севан. Сред потока от детски книги тази книга е ярка и необичайна. Тя съдържа три лирични, философски приказки, написани брилянтно и оформени с вкус от художничката Яна Левиева.
Тази спретната книжка на Севда Севан се появява осем години след нейната изключителна трилогия: „Родосто, Родосто…“, „Някъде на Балканите“ и „Дер Зор“, наложила я като писателка със силно перо и своя съдбовна тема – темата за трагичната съдба на балканския човек през вековете и по-специално геноцидът над арменците в началото на миналото столетие. Тази трилогия я нареди до големите имена в българската проза, до нейните именити майстори.
Затова и преминаването на Севда Севан от широкото романно платно към трудния жанр на приказката не е изненада. То показва още и порасналото майсторство, и зрелостта на писателката като художник.
И тъй – пред нас са трите приказки на Севда Севан: за грозничкото човече Нил, живяло сред грознички къщи и улици, сред ожесточени и грознички хора. Но веднъж грозничкото човече Нил намерило мъничко зрънце, помаяло се и го заровило в земята, натиснало го с камък, минала зимата и неусетно дошла пролетта. И изпод камъка се показало стръкче като зелена ръчица. Грозничкото човече Нил повдигнало камъка и пред него изгряло цвете. Нил посегнал да го погали и ръцете му станали красиви и чисти, целият той се променил, станал хубав и засмян, а грозните думи изчезнали от устата му. Затананикал песничка. И който дойдел и видел цветето, се променял. Променили се къщите, улиците, небето и хората. Изчезнали бунищата, хората станали добри, птиците ги будели сутрин с песни. А децата станали най-хубавото нещо в този град! Защото в него е поникнало семенцето на Красотата и Доброто…
Втората приказка е за храбрия моряк Паган, загубил едното си око в битка с разбойника Горюн, но опазил съкровището на царица Мера. Останал сам на своя кораб, Паган скитал с години в океана, сломен от Самотата, бурите и безветрието сред морската пустош, отчаян и изтощен до смърт. Но открил една мъничка светулка и в сърцето му трепнала надеждата; зрението и силите му се възвърнали и той отново „вдигнал платната и запорил вълните към родината“. Защото на всеки кораб, който се носи по безкрайните морета и океани, винаги има по една светулка. Тя е надеждата, вярата, животът! Защото „тази светулка тръгва с нас от онзи бряг, наречен родина, за да ни върне отново там, откъдето сме тръгнали“.
Третата приказка „Масиските и най-дългият път на света“ е по-голяма по обем, сложна, написана с увлечение и любов, с дълбока философия и аз няма да я преразказвам. Но тази приказка, наред с другите две, буди много размисъл. Зад алегоричния £ сюжет, зад грациозния разказ за преживелиците на мравките, наречени масиски, тъй като живели в подножието на планината Масис, се прокрадват мотиви от романите на писателката, а именно мотивите за свободата на човека и мястото му в света. От всичките перипетии, които масиските преминават в приказката, става ясно, че човек не може да живее без родна земя и родно небе, без труд и хармония. Няма значение дали дълго ще се търси тази земя, тази сънувана и бленувана, родна Бияйна, която всеки носи в сърцето си и умира за нея. Тази жажда за родина е нетленна! Тя е свята и свещена!
С какво покоряват приказките на Севда Севан? Може би с високата чиста трагика, която носят героите им. Може би с техните силни страсти и благородство. Писателката е успяла в най-трудното – да не ни поднася банални случки и банални поуки от тях.
От приказките детето добива първите впечатления и представи за живота, за големия свят, който още не е видяло. От приказката детето получава първите уроци за нравствените отношения между хората и за природните явления.
Но приказките, особено като тези на Севда Севан, са нужни и на възрастните. Защото ни носят утеха и мъдрост, защото ни внушават, че има прекрасни светове на доброто; че човек трябва да се стреми към тези светове, да се бори за тях, да бленува за тях…
Приказките на Севда Севан са написани с порив и излъчват светла сияйна тъга, а това вече е присъщо на истинските неща. Затова, като четем тази книжка, ние неусетно тръгваме с грозничкото човече Нил, вървим ръка за ръка и ставаме по-хубави; а светулката на едноокия моряк Паган пулсира в мрака пред очите ни и ни води към заветния бряг… Полазват душата ни красивите мравки масиски, защото няма нищо по-хубаво от родната земя, земята, където лежат нашите предци и която винаги е раждала човещина и смисъл.
Дъщеря на два народа, Севда Севан (Франсухи Кеворк Бахчеджиян, 1945-2009 г.) е взела като творец добротата и жаждата им за справедливост, стремежа за оцеляване и благороден труд, родовата памет и горещата кръв. Дълбоко вярвам, че децата, със своите непокварени чисти души, ще запомнят тези три дълбоки, живи, шеметни приказки. Ще запомнят и името на създателката им с благодарност за щедростта на слънчевия £ талант, а това значи, че всичко е сторено както подобава, че всичко си отива на мястото…