Разказ от Светла Андреева

         Студеният  северен вятър  смъкна и последните листа на дърветата. Оголени, те почерняха и заплашително клатеха  тънки стъбла.По начумереното небе се настаниха трайно сиви облаци, вечер се стъмяваше рано и селото сякаш  умираше..По площада, заринат с влажни жълти листа,  не се мяркаше нито  Исмаил, нито Панчо Димов,  нито старият грък,  Паликарски сякаш бе потънал вдън земя, сигурно пак бе тръгнал по лов. Само Митьо  Панкин, навлечен с последното здраво палто, останало му от годините на работа в завода, пристъпваше безшумно и с тих глас, повече като шепот, викаше котарака си: Цуко, пис-пис, Цуко…Вятърът развяваше полите на  палтото му…

Като че ли и кметът Митьо Минев потъна вдън земя: никой не го бе виждал от вторник, когато задуха северният вятър. Кръчмата на Гена Скъпчийката затвори, и сега  Димо Минев седеше до  прозореца с надежда за  повече клиенти.Откакто бе задухало, никой не бе влизал и в  „Мустанга”. Мрачното му лице, същото като сивото небе, прихлупило селото, плуваше като призрак зад  прашясалото стъкло на прозореца.Веднъж видя  приведена фигура, цялата в черно, едва кретаща под напорите на силния вятър, и трепна : аха, размърдаха се, но човекът подмина  кръчмата и зави към долната махала. Димо Минев сбърчи лице, поприглади оредялата си на темето коса, и като мина зад теязгяха, зашари с елката  да си направи сметките.Никак не излизаха тези сметки, ама никак, май трябва да направи смесен магазин…Сега, когато Гена скъпчийката затвори дюкяна,  откъде щяха да купуват хляб, ориз, сол?

Той пак въздъхна,  а малките му тъмни очи се присвиха, сякаш да се запазят от поривите на вятъра. Обърна се  и ръката му се протегна към полиците. Там, прикрита от другите шишета, стоеше бутилка  уиски.Никой в селото не пиеше уиски, но той го пазеше това шише, защото когато Димо Паликарски се напиеше, черпеше Димо Минев. Паликарски се напиваше веднъж в месеца, когато вземеше социалните помощи. И черпеше Димо, като го караше  да отпива направо от шишето.Ама Димо, като отпиеше на смукач, отпиваше наведнъж по триста грама.И Паликарски горчиво съжаляваше …

При мисълта за уискито устата му се напълни със слюнка.Дали да си пийне малко? Той посегна с ръка към бутилката, после я отдръпна.Не, по-добре не.

Нов порив на вятъра разтърси ламаринения покрив на кръчмата и парче от подкожушената  мазилка, на което бе изрисувано едното ухо на кончето, се отлющи и разби на тротоара.Димо сепнато се извърна към прозореца – не, никой нямаше, само вятърът  беснееше и  огъваше тънките клони на акацията пред сградата, които стържеха по ламарината. Мисълта дали да не си пийне  протегна ръката му към бутилката. „Защо пък не”, каза си той.  И жълтеникавата течност забълбука в чашата.

Така се почна тридневното му пиянство. Сутрин излизаше в седем, жена му никога не го питаше къде отива, защото знаеше: кръчмата трябваше да се поддържа. На обяд си рязваше парче салам, отваряше буркан туршия и  бавно замезваше.И така чаша след чаша, докато уискито свърши. На втория ден му домъчня за самия него. Какво хубаво имаше в живота си?  Нищо! Животът му  течеше равно и  монотонно  в наследствената селска къща, зашумена от двете ябълки и наклонената, стара кайсия, попската круша и двете джанки, от чиито плодове пълнеше един бидон с  материал за домашна ракия. Какво  бе видял и разбрал  в този живот? Нищо, обронваше глава той, докато скръбно режеше салама за обяд.Срамно му се струваше това, че не бе ходил дори в града на брега на Голямата река, където ходиха старият Герги и внук му. Защото все нямаше време, все работа, работа.. И все си стоеше беден….Не го пускаше работата в кръчмата, не го пускаха вересиите, не го пускаше и жена му, която все пак, бе ходила в града на брега на Голямата река, откъдето си бе купила  ботуши за зимата и чанта в същия цвят. А къде съм ходил аз, надигаше се бунт  в главата му,  докато гледаше през прозореца как отсреща, до трансформатора, вятърът люлееше жиците, аха-аха да ги скъса.От високата тънка акация пред кръчмата се сипеха жълти листа, които ръсеха  стъклото на прозореца като големи  златни капки.

Да оставим това, че не бе видял пирамидите, че не бе ходил на фронта, да прояви  героизъм.Да, героизъм- ето това бе нещо много важно за Димо Минев. Той смяташе, че бе способен на чудеса от храброст. А то какво – след като завърши  техникума по ресторантьорство в Стражница, тоест, Черпака, както викаха на училището,  и изслужи войниклъка си пак в същия град, се бе оженил и до тук….Вярно, родиха му се син и дъщеря, които сега учеха в същото училище в Стражница, но нали деца имаха всички? А той, Димо, не бе пътувал дори съм самолет. Не бе станал голям бизнесмен, кръчмата едва креташе, добре, че бе заплатата на жена му в банковия клон в градчето.

Поне да бе станало нещо, няма значение какво, мислеше си тъжно той, седнал на масата до прозореца.Струваше му се  невъзможно да продължава да живее така, заключен във вечния кръговрат  на двете системи в огранизма си – на половата и храносмилателната. Но какво можеше да направи? Да избяга ли, да напусне семейството си ли, да  скочи  в кладенеца? Мисълта че животът му щеше да премине  все така, в абсолютното безветрие на  битието го караше да посяга към чашата.И така до  третия ден, когато вятърът стихна.

Тогава над притихналото село надвисна  чиста есенна светлина –  златистите сияния на дърветата се сливаха със синьото на избистреното небе, по което тук-там се стелеха сиви перести облаци, фини и прозрачни. Есенната светлина напълни  помещението на „Мустанга” с   особено сияние, като небесен ореол. Озадачен, Димо Минев излезе навън и усети горчивия мирис на опадалите листа. Заслони с  длан очите си и   погледна  небето. Никога не бе виждал по-красиво нещо в живота си. Омаята от есенното небе   бе като балсам за душата му. В продължение на цяла минута той стоеше вцепенен, неспособен да мисли за нещо друго.В продължение на тази минута забрави  за кръчмата,  за жалкия си и  незначителен живот, за монотонноста и безвремието на битието си.И както  се любуваше на  небесната красота, го сепна остър вик.

–          Язовира! Язовирът го няма!

Димо Минев се сепна и свали длан от очите си.Край него запъхтян прибяга  Ганчо Николаев – интелектуалецът на селото, архивар и  летописец, а на рамото му подскачаше тежък, почти антикварен руски фотоапарат.

–          Как така го няма язовирът? – обърка  се Димо Минев.

Язовирът бе от другата стара под хълма, точно срещу жълтата къща, която това лято най-после бе купена от едно семейство. Наричаха го още Лебедово езеро, защото всяга година, по два пъти – през лятото и есента, изхвърляха в него джибрите от казаните.И селските патки, които плуваха в заблатената вода се нажабурваха с джибри  толкова много, че  натежаваха и  забиваха глави във водата.

Айде бе, как така язовирът го няма, каза си  Димо Минев, не може да бъде! И след малко  вече тичаше нагоре, към хълма, заедно с  Паликарски, Панчо Димов и  циганина Исмаил. Задъхани изкачиха  дигата, където вече се бе събрало половината село. И всички спряха поразени. От страната на бента кафенееше  тънка тинеста кора. На другия край, където преди  това  увисналите клони на дървета и храсти се плакнеха във водата, сега   висяха грозно разперени. Вътре, в празното глинесто корито нямаше нито риба, нито жаба. Сякаш целият воден свят на заблатеното язовирче се бе изпарил или изтекъл в някакъв  друг, подземен водоем.

Всички стояха онемели на брега. Само Димо Минев  вдигна ръце нагоре и гласът му се отприщи.  Ехехееей,  чудо стана, чудооо, извика той с пълен  глас. И  като размаха ръце, заподскача по дигата. Гледана отдалеч, фигурата му приличаше на тромава патица, преяла с джибри.