От Иван Енчев

(Продължение)

3

Късно вечерта по мобилния телефон на Петров му се обади неговата първа братовчедка Яница Андреева: „Здравей, драги батко! Как си? Утре да не вземеш рано-рано да хукнеш из града по мадами. Пълня колата с цялото гражданско сдружение „Устрем” и идваме на свиждане. Невена е при мене. Поздравява те.”

Той очакваше да го потърси Младен Развигоров, директорът на театъра, но и на Яница се зарадва. „Вълшебната флейта Невена пък защо ще идва? – рече си. – Хубава е, дявол да я вземе: източена, стройна, красива. Тя наистина ме обича. Щуро момиче. И сега още ме ухажва. Късно е, либе, за китка. Чичо ти Панчо май вече е ездач към Рая… Целокупната културна общественост в града ще го изпрати на място злачно и вечно. Сигурно ще има речи, карамфили, сълзи. Накрая – торбичка с почерпка за Бог да прости: смачкана кифла, студено кюфте, прости бонбони и пластмасова чашка с евтин шербет. Да им е сладко на живите!”

 

…Миналата пролет, когато започнаха подготовката на спектакъла „Клокотница” по повестта на Яница Андреева, Панчо Петров заведе младата актриса Невена в местността Асеновата крепост край село Клокотница. По неговата режисура тя трябваше да пресъздаде ролята на млада жена от времето на Битката при Клокотница през 1230 година, когато българският цар Иван Асен Втори побеждава нашественика кир Теодор Комнин, деспот на Епир. Постановката беше показана тази пролет по случай 775 години от величавата българска победа.

Много му беше приятно да изтъква привързаността си към този край. Правеше го не само като историк по образование, а и по лични пристрастия. Навремето в Клокотница живееше един негов приятел, на когото често гостуваше, за да се разхождат из красивата тракийска околност.

Пристигнаха на мястото три дни преди девети март, Денят на светите четиридесет мъченици, християни от стария арменски град Севастия. Беше по пладне. Наоколо полъхваше тънко предпролетно настроение. Резедавият скреж на листата превземаше върбите покрай малката река Клокотница една по една, като гранични крепости на зимата. По-после щеше да се втурне на щурм срещу нашествието на студовете и като истински победител да завладее всичката гора и цялото поле на север и запад от хълма.

Невена беше весела. Леко гримирана, с прилепнал бежов панталон. Светлото яке подчертаваше нейната момичешка фигура. „Прищипано с колан кръстче, стройно бедро, дълга шия: балерина в „Лебедово езеро!” – възхищаваше й се скришом той. Тя се  радваше красиво. Галеше с весели мигли всяко малко цвете по поляната край едва очертания коларски път южно от близкото село до Асеновата крепост. А цветята не бяха кой знае колко много. След тежките бели подметки на току-що отминаващата зима, разцъфват само най-упоритите цветя. Сред зелената поляна се синееха свежи незабравки – искри от небесния пламък, запалил открай докрай ведрите висини. Тук-там се усмихваха оранжеви глухарчета – пламъчета живи. Иззад рехавите листенца на тревите надничаха и едни ситни цветчета – бисерни перлички, ръснати от весела детска ръка.

Точно преди да тръгнат към стръмнината на неголемия хълм, където е била древната крепост, и двамата ахнаха от възхищение. На някои места поляната беше осеяна със светло лилави цветя, наподобяващи странни лаленца. Една табела осведомяваше посетителите: „Снежно кокиче! Природна рядкост. Забранява се брането…” Такива отделни полянки с крехкото цвете имаше и по-нагоре по прочутия хълм, обвеян с легендарна слава.

– Ето, това цвете се нарича снежнянка по народному, откъдето идва името на нашата героиня от спектакъла „Клокотница” – поясни той.

– Много е нежно! – възхищаваше се Невена. – Нека да си извадя няколко стръкчета с луковиците.

– Недей! Това цвете е много свободолюбиво. Не вярвам да вирее нито в саксия, нито в градинка. Само тука цъфти. На родното си място.

От самия връх на хълма се откриваше широка красива гледка към цялата околност.

– Ей там е било! – Той показа нашироко с ръка към равната низина на запад зад реката. – В това поле се е разиграл театърът на бойните действия между българските войни и вероломния византийски нашественик.

– А тук, на този връх безименен, ще се разиграе театърът на нашата любов! – Тя го гледаше предизвикателно. Право в очите. Уж се шегуваше. Беше добра актриса. Той оценяваше нейния талант. Замълча.

Седнаха на малка поляна, загледани в далечината. А приказката им все по-настоятелно ги завръщаше навътре в душите им. Не си говореха любовни признания, но любовта им си личеше. Одухотворените лицата, жестовете, недоизказаните намеци разказваха без глас историята на една обречена любов.

Невена не се стърпя. Рече му:

– Точно на това историческо място имам чест да поискам ръката ти за съпруг. – Жестът беше показно театрален, но тя не се шегуваше. Макар да не очакваше неговото съгласие, правеше го за самозалъгване на своята женска суетност.

– Невенче, традицията повелява мъжът да поиска ръката на своята изгора, а не обратно. – Той се чувстваше неловко. – Приказвали сме и друг път. Стар съм вече за сватба. – Те имаха интимни отношения вече няколко години, но той никога не беше й обещавал брак.

– Много си старомоден. Чарлс Дикенс на 45 години се влюбил в актрисата Елън Търнън – Нели, която била само 18-годишна. Ходили 13 години, чак до смъртта му. А през цялото време той бил семеен и имал девет деца. При нас какво са петнайсет години разлика… – Тя му се изплези като на хлапак по време на представление за малки деца.

– На това място в нашия спектакъл става чудо. – Той се хилеше. Артистично прикриваше същността на техните отношения. – Кир Теодор Комнин плясва с ръце и прегръща цар Иван Асен Втори. Целува го с целувката на Юда. Предлага му ръката на щерка си за негова съпруга. Бурни византийски ръкопляскания! Голяма сватба! Три дни яли, пили и се веселили. Накрая се сбили.

– Музика: туш! – възкликна в същия тон Невена. Сякаш тутакси е забравила предишните си думи.

Тя го гледаше недоумяващо как изкусно се вдетинява. И на двамата им стана неловко. Тъжно. Съзнаваха деликатността на своята връзка. Разходката им изгуби своята свежест. Увехна като двете снежни кокичета, които Невена все пак беше изкопала със суха клечка от рохкавата песъчлива пръст…

Тази съвременна Клокотнишка битка приключи миролюбиво, с пълно побратимяване на двете насрещни армии от чувства и страсти. И те се приютиха в лоното на гората сред разцъфнали цветя, наричани снежнянки по времето на великия български цар Иван Асен Втори…

 

* * *

В събота сутринта на свиждането в болницата пристигнаха само Яница и Невена. Още като ги съзря отдалече, Петров си рече: „Вълшебната флейта пак се е издокарала като за премиера. Свежа и сладка. Зряла черешка! Плаче да я схрускаш! Красотата винаги е изкушение…”

Приказката им започна оживено, но на него му се стори доста неестествена, дори фалшива със своята изнасилена закачливост.

Още след първите поздрави Яница го запита на задявка:

– Вече пощипваш ли младичките медицински сестри по белите задници? Чувала съм, че мъжкият полов нагон най-много се активизира в казармата и в болницата. Любовните фантазии на мъжете стигали до краен предел. Вярно ли е? Ха, признай си де! Няма да те издадем на другите от Нашето кафене.

– Аз пък съм чувал, че жените не мислят за секс, само когато ги гони бясно куче.

Петров се усмихваше насила. Криво му беше, че ги няма останалите приятели. Преодоля огорчението. Запита уж между другото:

– Това ли ви е „пълната кола”? – Изрече го с упрек и побърза да притъпи остротата на своя въпрос. – Ако бях пиян, щях да ви виждам двойни. Ама нали знаеш, че не обичам да се напивам. Как са другите от Нашето кафене?

– Ами… – отвърна с неудобство Яница.

Невена мълчеше и се усмихваше гузно. Гледаше сбръчканите му ръце с отънели пръсти и се свиваше от неудобство като ученичка, която се страхува да не я вдигнат на черната дъска. Дъвчеше дъвка – сякаш тайничко си похапваше по детински нещо много вкусно.

– Нашето славно гражданско сдружение „Устрем” се разсъхна като стара бъчва. Кривите дъги се разсипаха без своя основен обръч. – Намекът беше комплимент за Петров като председател на сдружението. Яница се опитваше да приказва със своя братовчед с лека ирония. – Днес нали е Архангелова Задушница… Всички са се юрнали към гробищата…

– Защо сте дошли само с китки?… – заяде се Петров. Идеше му да каже: „Къде ви са свещите? Виното? Днес се ходи при умрелите. От две години и аз не съм при живите. Прелейте наоколо невидимите зейнали гробове.” – Пожали ги: „Те не са виновни, че са ме уважили баш на този ден.”

– Развигоров ще дойде през седмицата с няколко от приятелите… – Тя не беше сигурна в това, но се опитваше да го разведри. – А ти как си сега? Подобряваш ли се?

– Оправям се. – Петров не скри своя оптимизъм. Той се надяваше, че последните лечебни процедури ще го излекуват. – Като ме изпишат от тука, с тебе ще подхванем нов спектакъл.

– Хайде, де! – Яница се оживи. – Чакам те! Започнах една страшна повест. Вече съм затънала до гуша из талазите на сюжета. Дано не се удавя. С Невена я обсъждаме всеки ден.

– Защо не ми донесе един екземпляр? Тук имам много време да мисля за всякакви спектакли. Тъкмо да си почина малко от моя любимец Татко Фройд.

– Ей, Невенче, как не се сетихме? Страхотна история! – Яница се оживи. Ръкомахаше, сякаш беше на сцена. – Абе трагедия голяма!

Невена следеше скришом лицето на Петров. Стори й се много изпито и бледо: „Останал е само едни очи.” Яница пък го заслепяваше със своето въодушевление. Продължаваше да ръкомаха.

– Това са все действителни случаи. Аз ги разигравам в художествен вариант. Сюжетът препуска като по ноти!

– Същински сериал! – Пошегува се Петров. Той също се оживи. – Като го пипна тук-там, ще стане страхотен спектакъл.

– Сериозна работа! Хайде, излизай по-скоро от тук! – намеси се и Невена. – Горя от нетърпение да започваме репетициите. Яница вече ми е обещала да изиграя ролята на спасената сестра. Тя има интересна драматична съдба като откраднато момиче. – Лицето й пламтеше. Радостта в нейните едри очи мътнееше. Съжаляваше го: „Горкичкият! Дрехите му широки. Кожа и кости, пък пак прилежен, както винаги. А какъв елегантен красавец беше. Дано да се оправи!”

– В този сюжет има доста хляб! Ще потърся някого да помогне за диалога.

– И сами ще се справим! – Яница беше въодушевена, както винаги. – Хайде, оздравявай! Нямаме време за губене!

– Времето е наше! – пошегува се Петров. – Само да не стане като на спектакъла „Клокотница”. Май не го изпипахме докрай…

Невена го пресече:

– Злобарите ни завидяха. Затова подхванаха такава словесна патаклама срещу нас.

– А бе те защо не си спят в спанака и марулите? Къде са тръгнали с мечки мед да ядат! – Намеси се и Яница със стиснати юмруци.

– Хич не ми е приятно да ме критикуват някакъв неграмотен бивш колхозник и неговите клакьори. Като се върна в града, започваме нов щурм. Нали девизът на нашия „Устрем” е: „Само устрем!”

Петров се поразвесели. Разговорът го разведри. Просветли го. Хлътналите му сини очи светнаха. Плуваше в свои води. Отдавна не беше участвал в такава приятна разговорка. Ходеше по болници, прегледи, процедури. Но не се предаваше. Вярваше, че скоро ще победи коварната болест. Правеше си какви ли не планове за нови творчески изяви.

Яница си даваше вид на радостна, но мислеше: „Все същият оптимист е моят братовчед! Искрен. Наивен като дете, че може да изправи този крив свят.”

Тя не му каза за своя неуспешен опит да му помогне. Тъжно й беше, че когато помоли Василева, заместник-кмета на града, за „една малка финансова инжекция” за пострадалия Панчо Петров, и тя се измъкна с езуитската фраза: „Ще откаже. Той е горд човек.” „Да, бе. Орел мухи не кълве” – беше рекла Яница, без да прикрива разочарованието си.

Разделиха се с хубаво настроение. А навън времето беше хладно, дори студено. Из сгъстения като дим въздух ръмяха ситни дъждовни капчици. Лигави. Противни. Гадни…