От Иван Енчев
10
В неделя Петров се събуди в зори. След толкова сънища: повечето коварни, жестоки. Леглото на Арон още зееше празно. Не бързаха да настанят друг човек. Сигурно го пазеха за някой спешен случай.
Оформи брадата си бавно и старателно, както винаги го е правил по мерак. Преди години я остави, докато жалееше съпругата си. После пък я запази, сякаш искаше да угоди на Зара, която някога настояваше да не се бръсне. Напарфюмира се като за любовна среща. Облече белия си поизмачкан костюм. Стори го с малко неудобство, защото не можа да намери ютия, за да изглади панталона си, както правеше вкъщи. Сложи светла вратовръзка и напусна стаята: „Дано не се случи някоя недодялана неделя!” Обади се на лекуващия лекар и бързешката тръгна към града.
Точно на изхода на болницата стъпи в малка локвичка и на панталона му пръсна кално петно. „Странно нещо е отношението на хората към калта – замисли се той. – Презират я, когато им поизцапа лъскавите обувки. Пък забравят, че от кал се правят тухлите за техните топли домове. Забравят, че тъкмо от кал лястовиците съграждат цели дворци за песни и летене… Така е и с половата страст. Едни хора я смятат за мръсния под на любовта, а други – за нейния светещ полилей…”
Нае таксиметров шофьор да го заведе при водопада при Бачковския манастир. Пак да види отново тази бушуваща отвесна река, бърза като живота. Пак да вдъхне сили от тази целебна енергия. Пак да се извиси към кипежа на следващите дни.
Сега нищо друго не го вълнуваше. Нито какво ще кажат хората за него. Нито обществените изяви, нито интимните. Беше изпитал любовта в нейното тъй разнообразно чувство: любов-красота с Добрина, любов-похот със Зара, любов-илюзия с Невена. Не мислеше нито за Арон, болният с помътнелите очи. Нито за Илко, неблагодарният син. Нито за сестра си Ева. Нито за Развигоров, най-добрият приятел. Нито за д-р Стайков, най-съвестният лекар. Нито за Киркор, детето на Байзар или Зара. Нито за сладкото недоразумение Вълшебната флейта, попътната черешка на тортата. Нито за любимото кафене, платеният убиец на невинно време. Нито за сдружението „Устрем”, недоносчето на гражданско общество в града…
Вълнуваше го само кога ще стигне до Водопада. Цялата му душа жадуваше да се просветли от сиянието на тази жива сплав от светлина, време и пространство.
„По-скоро! – думаше си мислено. – Пак да се окъпя в благословената светла роса – блага и пухкава! Пак да подишам с пълни гърди аромата на дивата планинска свежест. – Проклинаше всичко: и кривото шосе, и кривите завои, и кривите шофьори. Тръпнеше от нетърпение. – По-скоро! Пак да се изправя пред грохота на белия пожар. Пак да се стопля от сиянието на неудържимата мощ на живота. Пак да видя как кипежът се разсипва на безброй разноцветни искри. По-скоро!..”
Не знаеше още колко му остава да живее, нито искаше да знае. „Лекарите са големи шарлатани – продължаваше да си мисли той по бавния път към Водопада. – Никога не казват точно колко струва кожата ти и кой ще я одере за последно. Оставят всичко на другия. Господ и той е милостив. Как да ти отнеме надеждата, с която си закърмен още от дете…”
Водопадът. Сепна се! Сякаш го клъвна змия!
„О, не! И ти ли, брате?!”
Водопадът не го пресрещна с ореол от ниска небесна дъга. Беше пресъхнал от сушата. По скалите сълзяха само няколко рехави поточета. Петров втренчи поглед напред: гол като едва проходил младенец. Очите му светят – ще изтекат!
„Къде е онази тъй кратка бушуваща отвесна река? Онази жива вода? Онзи огън и лед? Онази бълбукаща лавина от бели пламъци? Онази красота, запалена от дъжд и сняг?”
Вдигна ръка и се прекръсти: „Боже, дано не хрумне на някой богаташ да отбие водата към по-далечните високи скали, за да си построи частен водопад пред своя луксозен ресторант. В тази разградена държава всичко е възможно.” Наблизо две издокарани хубавици се полюшваха на високи токчета, сякаш от игли на бор, и се подхилкваха като празни шишарки към Петров: „Сигурно е някой превъртял монах от манастира”.
Есенното слънце сияеше точно на ръбестото чело на високата скала. Ведро. Светнало. Самото Божие око на вселената. Плаче от радост. Рони звезди – многоцветен звезден дъжд. Ръси ги надолу, право срещу Петров.
Той гледаше натам и си мислеше: „Човешката страст е като водопад. Непримирима. Могъща сила. Рожба на светлината. Бременна с нова светлина и нов…”
Не успя да си доизрече думата „живот.”
Една бяла мълния го блъсна тежко в гърдите. Помете го снежна лавина…
Хвана се за горещата ръка на Зара. Потънаха заедно в дълбоката паст на ледената бяла тъмнина. И двамата – голи. Ангел и дявол, любов и илюзия, вклещени в една надежда…
Когато го свестиха в линейката, зъзнеше от студ. Още не отворил очи, и попита тихо:
– Къде е Зара?
Възрастната медицинска сестра се ококори радостно, като че беше съзряла брат си:
– Ще го бъде! Бълнува за жена.
– Газ до дупка! – нареди на шофьора лекарят с остра тънка брадичка и си засвирука тихо с уста бърза мелодийка. Петров също го имаше този навик, когато е доволен от нещо добре свършено, но сега не чуваше свирнята на лекаря.
Все още беше неделя – денят на библейското възкресение и вечната човешка надежда. Високо над вековната черква при Асеновата крепост слънцето се усмихваше през един прозорец иззад студените есенни облаци.
В Асеновград ечаха празнични камбани.