От Христина Панджаридис

 

Откакто побеля след преживяно земетресение в Япония, надеждите ѝ се състариха. Продължи да играе, изпълнявайки роли на възрастни дами.

Боядисваше косата си, но режисьорите я възприемаха като зряла.

“Презряла”, добявяше иронично в ума си. “Кога ли ще сбъдна мечтата да съм Жулиета?” не мирясваше актрисата.

Едно малко театрално дяволче се разкиха от прахта и се озова в кабинета на важно място. Вмъкна се в главата на неостаряващ симпатяга.

Той реши да направят театрална група и за нейн ръководител покани актрисата. Беше я гледал в ролята на Клеопатра,  Дездемона, Гертруда. Шекспир заслужаваше да огрее и сцената на техния град.

Актрисата се развълнува. Предложението ѝ зазвуча като “Танц със саби” и си наля три пръста уиски.

Те искаха да сформира състава. Кандидатите чакаха. Надяваха се да започнат с “Ромео и Жулиета”, естествено. Старите умираха за любов, а младите не я познаваха.

Театралният грим изяде бръчките и старческите петънца по лицето ѝ. Дрехата откри величието на фигурата й. Огледалата се умълчаха. Тя, тя си беше Жулиета. Само тя!

Раздадоха мъжките роли. Ромео щеше да е високият, красив мъж, по професия хирург.

Дали щеше да я спаси?

В почивката я потърси една от кандидатките за градска слава.

– Познавате ме, нали? До преди година играех в столицата. След операция на сърцето ме избутаха навън. Време е да помисля за себе си. Искам ролята на Жулиета!

Отвътре я заля топла вода, но се държеше. Тази беше поне с двайсет години по-млада от нея. Защо мечтите остават девствени?

Желанието ѝ беше по-силно от нея. Монтеки и Капулети се дуелираха под езика ѝ.

Когато минаваше покрай гримьорните някакви пъпчиви гласчета я блъснаха от небето на земята:

– Я, бабата на Жулиета!