„Аз още броя дните“ – тест за читателското внимание и съвест

 

От Борислав Гърдев

Познавах Георги Бърдаров като авторът на „27 велики футболни истории“ от 2014 г. и не останах изненадан, че е спечелил първо място в проекта   „Ръкописът“ по БНТ на 23 декември 2015 г.

След като  прочетох романа му „Аз още броя дните“( 2016), осъзнах, че общувам с оформен и завършен писател.Човек с богата обща култура, познаващ тайните на занаята, умеещ да гради стегнато, динамично и драматично повествование, да разказва интересно, увлекателно, без преструвки.

Да пласира не банална и линейно поднесена история, а да се насочи към  полифонизма, за което се изисква вещина и умение да разказваш едновременно за любовта на Айда и Давор , да експонираш серия от интервюта, вкарващи диханието на автентичното, лично преживяното в трагичните години на обсадата на Сараево между 1992 и 1996 и да съпреживееш  върховната драма на Зоран, превърнал се в името на криворазбраните националистични ценности в палача на сараевските Ромео и Жулиета.

Бърдаров съумява да удържи емоциите в рамките на допустимото.Той предпочита сдържания драматизъм, естествено възникналите перипетии и същевременно бяга от капаните на евтиния сантиментализъм и самоцелните, фалшиво звучащи ефекти.

Затова книгата е толкова силна като въздействие.

Авторът не взема страна в конфликта – той не подкрепя  открито нито една от двете борещи се страни – сърби и бошняци, но си личат симпатиите му към младите влюбени, които с действията си се стремят да се откъснат от заобикалящата ги лудост, доказвайки, че за сърцето няма  никакви прегради .Харесва ми и ненатрапчивото, но убедително присъствие на българския писател – алтер егото на Бърдаров в трагедзията, желанието му да се ориентира в комплицираната ситуация, да търси различните гледни точки, да осмисли сложните проявления на Истината, която на Балканите е горчива и винаги с много лица.

Писателят се стреми да разкрие  тайната на един разкъсващ го въпрос – „Кой подпали тази война и спечели от нея?“

Може  би отговорът му ще ни изненада  – “Печелившите от една война са винаги съмнителни, но губещите са ясни – милионите пионки, жертвани за интересите на малцината съмнителни.“

Звучи мъгляво  и  абстрактно, но това си е гледната точка на автора, с която следва да се съобразим.

След  изчитането на романа разбрах, че е работен достатъчно дълго и с много любов, като сладко бреме, което те кара да се ровиш, да търсиш, поправяш, да добавяш и изменяш, докато получиш желания резултат.

А това е наистина забележителна  разтърсваща творба, караща ни да се радваме и срамуваме едновременно – защото сме хора със своите илюзии , мечти и комплекси, които могат да ни превърнат много бързо в мишена или убиец.

„Аз още броя дните“ е една от малкото книги, която ще се запомни и остане като достижение на последното десетилетие.

Маркирам в движение  темата за стилистичните намеси – романът е с двама редактори Рия Найденова и Христо Карастоянов – и най  – вероятно те са допринесли за сегашната му класа, но, уви, пак са убягнали от погледа им досадни гафове, които просто е недопустимо да присъстват на страниците на такъв шедьовър.

Как ви се струват „бисери“ като „корабокруширал кораб“ или  „случайни случайности“ и защо не са били изчистени от поне един от двамата ментори?

И още нещо – надявам се, българският читател да има сетива и  възприеме адекватно книгата на Бърдаров. Вярно, реалността е друга, драмата с влюбените Давор и Айда приключва на 19 май 1993 г., Сараево е  далеко от Калотина,  но проблемите и  конфликтите са ни до болка познати.

Слава Богу у нас не бе разиграна  етническата карта, но нима и до днес не се сблъскваме с проявите на насилие, егоизъм, нетолерантност или  не  страдаме от недосегаемата организирана  престъпност  ?

„Аз още броя дните“ е роман с универсално послание, сътворен темпераментно и поривисто.Той се чете като откровение, на един дъх и ни кара да се радваме на раждането на самобитен  прозаичен талант, както и да очакваме от него нови  ярки  творчески резултати.

 

Георги Бърдаров, „Аз още броя дните“, 2016, роман, изд.“Сиела“, отг.ред.Рия Найденова, ред.Христо Карастоянов