От Йордан Атанасов

 

На 16 май в къща-музей „Гео Милев“ в Стара Загора беше представена книгата на бившия главен уредник Георги Янев „Писано и недописано“ – мемоари, издадени от Марин Георгиев в поредицата „Българска сбирка“. Проф. Светлозар Игов обобщи, че книгата представлява 15-16 фрагмента, посветени на различни личности от българската литература от Елисавета Багряна до Неделчо Ганев… И един последен откъс, който има автобиографичен характер. Както посочи проф. Игов, в  тази финална част на книгата   „… има много горчиви страници“ за това как през 90-те години на ХХ век и след този период старозагорските поети и писатели бяха озверели един срещу друг… жерва на изключителен политически натиск…“

Подробности в тези „горчиви страници“ непредубедения читател ще открие сам. Според мен авторът Г. Я. още не се е успокоил от „озверяването“ и се е опитал да присвои истината за това време. А „трябва да бъде несебичен“ (проф. Св. Игов) и равно отдалечен от крайностите. Налице обаче е обратното: той си е позволил безпардонно да обижда и клевети редица починали и живи писатели, творци, общественици интелектуалци. Защото не мислели като него, противоречали му, а той единствен утвърждавал „правата вяра“. И посочва мястото на всеки местен автор, дръзнал да хване перото. Или ще го скастри, или ще му даде път „нагоре“. Живите могат да се защитят някак, но мъртвите за съжаление – не.

Известен е и навикът на Г. Я. да говори и пише на разни форуми и събирания колко „бездарници“ имало в родния му град и как местната власт потривала доволно ръце, че творците били разделени. А това й давало  повод да не ги подкрепя в издателска и друга дейност. Вероятен подтекст в това „откритие“ е – да подкрепя него (можещият) и тези, които той-литкритикът посочва…

За да подсили тезата си, заклеймявайки избирателно мърви и живи, Г. Я. цитира мнението (за да докаже, че съвпада с неговото) на компетентен бивш кадър от ДС. Като го помолва да откровеничи на пикник с добре изпечено агнешко. На въпросите на Янев какво мисли за Христо Кацаров, отговорът е: анархист, но не е правил бели; за Стойчо Стойчев – страдал, че не е член на БКП, но така бил по-полезен на делото; за Михаил Берберов – наблюдаван от колегите му от ДС в София; Жеко Христов – селски хитрец       В книгата са описани ситуации и полемики след разделението на писателите и журналистите от политиката. И размяна на реплики в многобройните тогава старозагорски издания. И никакъв феър плей от страна на сегашния мемоарист –  културно аргументирано спорене – няма. Та досега. Просто стил, би го защитил някой. Петър Тонков втрещил и изненадал Янев като директно му казал един път, в началото на деветдесетте, че вече е демократ. Значи изменник… Когато споменава за проф. Цанко Яблански го определя  като „син“кмет – в кавички.

Сред „ударените“ от Г. Я. са Михаил Тошков, Ботьо Буков, Иван Матев, Стойчо Маджарски, Николай Семерджиев, Стайко Топалов, Стоил Стоилов, Иван Груев, Найден Рангелов, Камелия Мирчева, Иван Аяров… Творци и интелектуалци, с книги и без, някои от тях – членове на творчески съюзи, които не се мислят за гении, но имат своето място в културния живот на града и страната.

Всички те (а и други) били „бездарници, графомани“ и най-вече „сътрудници“ на ДС, които трябвало да отворят досиетата си, за да се съизмерят с неговото. Лично ги е притискал за това. Защо? Защото през 2011 година бяха написали писмо срещу неговия  каруцарски „стил и метод на работа“ като член на комисия в общината, определяща достиженията на отделните автори. Янев директно обиждал авторите в старозагорски и други издания. Без никакви доводи и литературни анализи.

В тази кавалкада от „посредственици, графомани, маняци, доносници“  най-заслужил като че ли съм аз – известен с псевдоними „Веселин“ и „Стеснителния“, според Г. Я.  Бил се позовал на един вестник от ония години. Логично е за изясняването на истината преди да се позовеш на жълто издание или нещо друго (слух, клюка) – да потърсиш информация от независими източници. За да защитиш истината и името си. А не да повтаряш десетки пъти като папагал, писаното (казано) някъде… Провери и тогава пиши – това изисква този занаят!

Янев завършва книгата си с мен (какъв хепиенд), „извисявайки“ ме за пореден път през последни двайсет и няколко години… Завършва и с единствения графоман, когото признавал – граф Л. Н. Толстой… Който нямал нищо общо с нашите графомани?!

Предложих на Г. Я. да види в досието си дали го е „топил“ някой с подобни псевдоними. Отказа. Не искал да ми върши работата. Но продължава да върти мантрата „ДС“. Бил си пишел и се забавлявал. И не му пукало. На чужд гръб забавления! Това намирисва на параноя…

Предлагам сега (щом той не иска) на неговите приятели-журналисти, писатели и други, които под влиянието му от тази книга и от другите му писания се съмняват в мен, да проверят в Комисията по досиетата дали са разработвани. Ако има нещо, написано и подписано с горните псевдоними, ги моля да се ксероксира, дори и страничка да е. И да се даде на мемоариста Георги Янев. Защото, вероятно, ще му потрябва…

Това беше за „горчивите страници“ в по-близък и личен прочит. Иначе работата му като уредник и другите му книги са си негови достижения. Или несполуки.  Друга бира както се казва.

На една каца с мед и трябва една капка катран, казва народът. „Капките“ в тази книга са доста повече.

 

От вестник „Словото днес“,  бр. 23, 16 юни 2016 г.

 

За Георги Янев

 

            Георги Янев е роден през 1950 г. в с. Бял Извор, Старозагорско. Завършва специалност „Българска филология“ във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ (1977). С литературна критика се изявява още като студент. Работи като учител в Родопите, а след това като журналист в Радио Стара Загора и в. „Септември“. Почти 25 години е уредник на Къща музей „Гео Милев“.

             Автор на седем книги. Първата му критическа книга „Несъгласия“ получава голямата награда за литературна критика на конкурса „Южна пролет“ в  Хасково (1995). За „Съгласия“ е награден от областния управител на Стара Загора. Два пъти е носител на наградата „Стара Загора“. За книгите си за Гео Милев е удостоен с наградата „Дъбът на Пенчо“. Съставител на петтомното издание на Гео Милев, както и на две антологии за поезията на „града на поетите“. Негови научни изследвания на българския експресионизъм в контекста на европейския модернизъм са публикувани в Германия, Русия, Италия.