От Владимир Шумелов
След два сборника с разкази и два романа Светла Андреева издаде и своята пета книга, която можем да таксуваме и като цикличен роман, и като цикличен белетристичен сборник. Малко статистика, която едва ли ще обясни разтеглените издателски периоди между отделните книги. През 1985 г. тя дебютира със сборника разкази „Телевизор и канарче“ (изд. „Народна младеж“, С.) и заслужено се нареди сред обещаващата фаланга от автори, които по това време пишеха т. нар. психологическа проза. През 2000 г. (т.е. 15 години по-късно) издаде и втората си книга с разкази под заглавието „От дявола родени“ (изд. „ПАН-ВТ“, В. Търново), с която защити достойно дотогава разработваните теми и идеи. Седем години след това се появи и първият й роман „Козите на Джим“ (изд. Астарта“, В. Търново) на съвременна тема от времето на Прехода. През 2013 г. се появи и романа й „Хляб за грешници“ („Фабер“, В. Търново), а днес – началото на лятото на 2016 г. – сборникът с разкази „Автобус за рая“ („Фабер“, В. Търново). Няма да скрия, че с всяка своя следваща книга Светла Андреева израства като белетрист. И се досещам защо: Вроденото й любопитство на белетрист, практикуваната с години журналистика, както и професионалните й занимания с асоциални типажи от последните й професионални години й дават необходимата база от фактология. Но те не са достатъчни – в книгата художествената интерпретация на фактите надгражда пластове от проблеми и обобщения, които поставят читателя пред избор. На пръв поглед проза от този тип се пише масово – както по света, така и в България. Или беше така доскоро, докато тя разглеждаше обществото основно през т.нар. градски ракурс.
В новата си книга Светла Андреева разглежда българското село от началото на новия век. Признавам, че темата „село“ в началото на XXI век ми се струваше неактуална, струваше ми се несериозно тя да бъде реактуализирана, но стана обратното, когато писах за стихосбирката на Марин Георгиев „Доживяване“ (2011). Темата не само бе актуална, тя бе зрелищно фокусирана в журналистиката с апокалиптичен оттенък, но не и в литературата, която гледаше на нея някак отгоре, високомерно. Ще кажа само, че в социологически план (защото конкретно топосът, който визира авторката, е едно Страж(н)ишко село във Великотърновска област) Великотърновската област е със селата с най-интензивно сред останалите области в страната изчезващо население. Причините за срива на селото са комплексни и не са от вчера и от оня ден. Според чл. 3, ал. 2 от Закона за административно-териториалното устройство, за да се води едно място като населено, то трябва да има поне един жител и собствено землище. Ето как в последните години по този начин са закрити стотици села. Според данните едва 23% от жителите на страната ни са регистрирани с адреси в селата. От години най-лошо е положението в областите Габрово, Перник, Русе, Велико Търново и Кърджали.
Подозирам, че това е една от причините, за да пише за селото – вроденото любопитство на писателя, интуитивното напипване на проблемите и журналистическия хъс; втората е нейният литературен и житейски опит: познанството й с такива колоси на българската белетристика като Васил Попов и терминът „коренотърсачество“, който се употребяваше за група български текстове между 60-те и 70-те години на миналия век, сред които и „Корените. Хроника на едно българско село“ (1967) на В. Попов (определян като цикъл разкази или „отворен роман“). И третата можем да открием в тази „носталгия по 80-те“, в средата на тези 80-те, когато Светла Андреева дебютира в белетристиката с положителна критическа оценка, наред с такива имена като Красимир Димовски, Румен Балабанов, Христо Карастоянов, Живко Желев, Георги Гълов, Виктор Пасков, Валентин Георгиев, Светослав Мичев, Валентин Даневски, Емил Люцканов, Васил Люцканов, Здравка Евтимова, Кин Стоянов, Марин Крусев, Георги Чаталбашев, Деян Енев, Петър Кърджилов, Валентин Пламенов и мн. др., но да уточним – в психологическата проза. А прозата на Светла Андреева и тук залага на традиционния третоличен разказ, със споменни ретроспекции и вникване в психологията на героите, правдиво изграден диалог и запомнящи се характерни детайли на описанията.
Ще кажа още, че с малко повече усилия цикличният сборник наистина би се превърнал в някаква форма на „отворен“ (non finito) или цикличен/сегментарен роман, което би открило и повече възможности за рецепцията на един по-монолитен текст. Но и в случая, без да търси онези дълбоки планове във Васил-Поповото загиващо село, Светла Андреева разкрива българското село в т. нар. Преход (или онова, което е останало от него) в един Елин-Пелиновски светъл ракурс (тук в скоби не бих се съгласил докрай с редактора на книгата, че тъгата е основна в текста; в тези непретенциозно разказани истории без лъх на литературщина ще открием и хумор, и ирония и самоирония, които малцина владеят добре). Така че най-общо като художествено изразено единство, език и стил, като „плод на стихийно вдъхновение“ (Св. Игов), писателката е по-близо до един Елин Пелин, а архитектонично – до Йовков, да речем. Сборникът е композиран отлично с кръгова структура от дванадесет разказа, които следват извечния за селото природен кръговрат на четирите годишни сезона. Открива го „Цуко“ – котаракът на Митьо Панкин, който той чака да се прибере, но той така и не се появява до края не само на разказа, а и на сборника. Митьо е аутсайдер, без пари, януари е, сняг и студ, липса на дърва за отопление, на храна и пиячка. Във финалния разказ „Хубав ден“ отново е хубава бяла зима, малко преди Коледа и Нова година. Само в дома на аутсайдерите Исмаил и Айшата (Абибе) е тъжно и студено. Те са прокудени от града, който Абибето посещава временно, за да изкара някой лев. Е, сега й провървява, а и колко му трябва на бедняка, за да бъде денят му „хубав“, да го споходи щастието… Между тези два разказа има още десет, които разнищват историите на няколко колоритни герои от Сражнишкото село, обитавано от шейсетина души („Двайсетина бабички, десетина дядовци, десетина стари ергени и пройдохи, като Панчо Димов и Митьо Панкин, някой и друг приходящ.“). Между тях са (освен споменатите по-горе): Димо Митев (собственикът на кръчмето „Мустанга“), гъркът Спирос Ригас (женен за българката Ганка), Тончо Улавия и дядо му, Марин Пуйката, Гена Скъпчийката (държаща полуфалиралия магазин срещу „Мустанга“), отец Данаил Илиев (приемник на покойния отец Герасим), Иван Гърмов (единственият вдовец в селото), кметът Митьо Минев, Ганчо Николаев (интелектуалецът на селото), съпрузите Дена и Стойко, Ботьо Ангелов. Почти всеки от тях е и един от главните герои в отделен разказ. Цикълът разкази в случая дава големи предимства на разказвача: ако използваме наблюденията на В. Попов по повод този специфичен жанр, който изглежда много сполучлив, когато тема е „селото“ – героите могат да бъдат равностойни, „всички герои са като че ли главни“, самата жанрова форма на цикъла дава по-голяма свобода на писателя; а според Йордан Вълчев основно достойнство на цикъла разкази е лаконизмът, както и безизкуствеността. Все неща, от които писателката Светла Андреева се е възползвала максимално. Без да разчита на изключителността на образите и на сюжетните перипетии, напротив, с една лекота на наратива и ясен език, тя наистина „от нищото изобретява забележителен образ“ (както това е забелязал Дончо Цончев още в дебютния й сборник). Бих се изкусил да обърна внимание върху някои фабули от разказите, но ще кажа само, че авторката се измъква с лекота от занимателното, повърхностното, социално-битовото, фейлетонното, за да остане трайното внушение, доста сполучливо формулирано в предговора на Миролюб Влахов: „Защото [те, героите] имат усет за възхитителното, носят го в себе си и не спират да продължават да живеят, дори когато честността им ги заставя да заложат идните си дни заради един красив миг, през който са пътували със своя автобус за рая“. Това не са герои дори в класическия си вид, те са ние, между нас са всекидневно и ни е трудно да приемем тяхната „изключителност“. Така както чудесата в тази проза не са чудесата, които познаваме и търсим, а магията не е това, което е (вж. чудесния разказ „Магията“, вплел в една приказна романтика вчера и днес, видяни през очите на детето).
Навремето В. Попов казваше, че циклизирането и при него, и при Радичков „служи за митологизиране на селското начало на българския народ, което все още продължава да носи неговата исконна и приемствена душевност“. Разбира се, той отчиташе, че това е „парадокс“ „при три десетилетия социалистическо строителство“ и произтичащите от това (негативни) промени. „Парадокс“, който включва и компонента „време“: привидно спряло, то все пак тече и е променило не само действителността, но и духа, душевността на човека. Мисля, че този „парадокс“ използва и Светла Андреева твърде успешно, без преоткрива топлата вода, но с обич и писателски талант. За да й вярваме, когато в разказа „Кръстовден“ отец Данаил извиква на „сакатата“: „Стани и ходи!“, а тя „прохожда“. Не ти пука, че всичко е нагласено, а след църковната проверка на Чудото „из селото плъзна слух, че отец Данаил щял да става екзорсист. Никой не знаеше какво означава това, но сигурно беше нещо много по-голямо от обикновен поп“. Да повярваме например в онова раблезианско ненаситно тъпкане на бавноразвиващия се Марин Пуйката („Експериментът“) или във фантасмагоричния факт за изчезналото Лебедово езеро (разбирай селският микроязовир). И все пак селото е онзи топос, който среща хората, завръща ги към традициите и корените (разказът „Сватба“), който ги спасява от истинското аутсайдерство и излизане от руслото на живота („Ако не бяха те, майка му и нейната пенсия, Панчо Димов отдавна да се бе запилял към Стражница, клошар да стане.“, с. 37), селото прави хората по-човечни („Икона под главата“), макар че понякога и наказва човешката себичност, самозабрава, наивност („Доволство“, „Автобус за рая“). Чудесата в този циклизиран сборник са нещо традиционно за литературата ни, те са както колективно случващи се, така и лични, индивидуални чудеса: ето няколкото чудеса в живота на Тончо Улавия – първото, че когато е в казармата, момиче му обръща внимание и му пише, но дотам; второто чудо е когато постъпва в болницата за лекуване на алкохолизъм и всичките сестри са мили добри към него, красиви, „а в знак на благодарност към сестрите Тончо Улавия не пи цели 15 дни“; третото чудо се случва, когато дядо му го завежда в малкото съседно общинско градче – там Тончо се възхищава на новите градски постройки след последното голямо земетресение, но е доволен най-вече от кока-колата и пържената риба… И колективните чудеса от типа на: „А отнякъде отново се разнесе призрачният, тежък звън на незнайната камбана“ (финал на „Чудо на чудесата“). Разбира се чудото в разказите тук не е водещ детайл или образ, то по-скоро е елемент от един бекграунд, върху който са проектирани останалите герои и техните действия, за да ни внушат вкупом основното, че „Чудото с българина“ (ако използвам заглавието и посланието на книгата на Йото Пацов) се състои във възраждането на Човещината. Без да бъде водещо, Чудото тук е и в езика – мек по женски, понякога остър, но винаги ясен и богат, непретенциозен, нелитературен, неизмислен, остроумен, забавен. Език, който възпитава и създава вкус, което никак не е за подценяване днес.
Разбирам, че е утопично да мислим, че Чудото на литературата ще ни спаси днес, четвърт век след последния крах на цялостния ни живот. И книгата на Светла Андреева не си е поставила такива високи цели пред уморения от историята (и историите) съвременен човек. Тя не ни кара дори да се борим, да се бунтуваме против неправдите на системата и живота. Опитва се единствено да ни представи застиналата картина от един провинциален живот, който вече сме живели и е същият, но не съвсем. Да ни покаже колко сме толерантни и търпеливи, скромни, мили и отрудени, но и пълни с грешки, глупави понякога. Живи все още хора, в чиито очи понякога грее надеждата и които могат да плачат – от радост, а не само от мъка.
Светла Андреева. Автобус за рая. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2016, 80 с.