От Борислав Гърдев

 

Мария Антонова е озаглавила книгата си за Блага Димитрова „Дневник на едно приятелство“.

Антонова е имала щастието и късмета да познава  голямата наша писателка в продължение на три десетилетия.

Общуването с такава благодатна личност като Блага Димитрова е дар Божи и подарък на съдбата.

От всяка страница на дневника личи пиетета, уважението, любовта към Големия Творец, който освен всичко останало е и пример за нравствена извисеност и морална чистота.

Приятелството започва през далечната 1974 г. и приключва със смъртта на Блага на 2 май 2003 г.

През тези десетилетия авторката търпи развитие , завършва висше  образование в София, омъжва се, ражда дъщеря, сменя работно място, получава с мъка софийско жителство и жилище.

Тя преживява трансформацията  и от срамежлива и комплексирана провинциална девойка се превръща в уверена интелектуалка, която трупа знания и опит, интелект и увереност в обкръжението на светила на българската духовност – от Петър Динеков и Елена Михайловска до Дора Габе, Елисавета Багряна и проф.Методи Писарски.

Винаги в обкръжението на Блага, неин най – близък помощник и изповедник, Мария Антонова неусетно израства духовно, изпитвайки нейното  благотворното и лъчезарно влияние.

От помощник тя постепенно е допусната до работния кабинет на Блага, до новите й книги, до ръкописите, които понякога и тя преглежда и коригира, помагайки на именитата ни поетеса и романистка.

Дневникът е воден 30 години, но в него има и промеждутъци, без никакви записи – седмици, дори месеци наред.

За 1989 г. например Антонова не е оставила и ред.

В личен разговор обясни тези пролуки с домашни ангажименти и отглеждането на собственото дете.

И тъй като е привилегирован участник и свидетел на важни събития от творческия и житейски път на Блага Димитрова  само може да съжаляваме за определени пропуски, които тя, съзнателно или не, е допуснала.

Аз исках да видя по – отчетливо представени взаимоотношенията на Блага със съпруга й Йордан Василев, да разбера  защо голямата ни писателка се е чувствала самотна, неразбрана и пренебрегвана в най –близкото й обкръжение, да осмисля драмата по осиновяването и отглеждането на виетнамката  Хани, а също да вникна по – пълноценно в нейния свят, в характерната й същност да се раздава за другите, а да нехае за своето здраве.

При лансирането на дневниковите записи се чувства дисбаланс между периода до 1988 г., описан сравнително подробно и цялостно в своето протяжно и повтарящо се, така характерно за късния соц, ежедневие и времето след 1989 г.

Вярно е, че Антонова в този период е заета с отглеждането на дъщеря си Блага, но на мен определено ми липсва атмосферата и свидетелството от първо лице на възлови събития от зората на демокрацията с участието на Блага – изпращането на  знаменитите й есетата  до Румяна Узунова за „Свободна Европа“ в началото на 1989 г.,първият  голям  митинг на опозицията на 18 ноември 1989 г. пред храм – паметника „Александър Невски“, знаковото й участие във възстановената „Всяка неделя“ на другия ден, подкрепата й за гладуващите 39 опозиционни депутати между 10 и 19 юли 1991 г., пребиваването й във властта като депутат и вицепрезидент, знаменитото й отворено писмо до приятелите от демократичната общност от 19 септември 1992 г. по време на първия сериозен разлом в СДС, оставката й като вицепрезидент на 6 юли 1993 година…

Очаквах да проследя по – детайлно  драмата и катарзиса на честния интелектуалец, впримчен във властта, без право на личен избор, на осезаеми ресурси, с които да влияе на общественото мнение, затворен в клетка, охраняван и ограничен при общуването си със своите приятели.

Затова, разбира се, авторката  няма вина.

Основното, главното, към което се е стремяла Антонова – да разкрие съкровената същност на Блага Димитрова в лична ,битова, интимна среда , е успяла.При това успешно.

Чувства се обичта и уважението, с които е изпълнен  всеки ред, посветен на Блага.

И тук няма притворство и фалш, а истинско, неподправено чувство.

Защото за Мария Антонова тя  е преди всичко ориентир и пример – за творческа продуктивност, за гражданска смелост и отговорност, за човечност и себераздаване.

 

Казала го е  съвсем безхитростно и точно в края на своя дневник – „Връщайки се назад във времето, си мисля, че преди тридесет години, когато живях в провинцията (гр.Дулово – б.м.), й пишех по четири писма на месец.Сега, когато я няма, я сънувам всяка седмица.Сякаш ми връща моите някогашни очаквания.Живот и смърт – две неделими думи от нашето човешко битие.

Такъв е нашият свят!“

И още – „Със смъртта й си отиде една съществена част от моята човешка същност : високият морален  и нравствен коректив, чрез който тя отмерваше различните човешки същности, на първо място способността на хората да се радват на малките и красиви неща в живота.Вероятно щастието да срещнем хора по пътя си не ни се дава, когато ние искаме, а когато Бог реши да ни дари с приятелството на онези, които обича!“

След подобни искрени и проникновени обобщения мога само да адмирирам появата на „Дневник на едно приятелство“ , родила се след тригодишни усилия и да я препоръчам на всеки ценящ и обичащ българската литература и в частност творчеството на незабравимата Блага Димитрова.

Мария Антонова, „Блага Димитрова.Дневник за едно приятелство“, С., 2016, изд.“Кибеа“, ред.Иванка Николова