Разказ от Янислав Янков
– Приказки, фокуси за парцалени кукли – каза Виталин. – Всичко натикано в книгите е деветдесет и девет процента измислица. Попските книги също тежат от лъжа, колкото безбожната литература. Вярата е съвсем друго. Вярваш в Бог и това ти стига. Но в твоите писания открих нещо особено. Открих отговор на тъпите си въпроси. И осъзнах – ти си просто един крадец. Изнамерил си начин да откриеш малкото истина във всяка напудрена книга и да я принесеш в своите. Опасен крадец, почти гениален. После заблуденият глупак чете и се възхищава.
– Ще изпиеш ли още едно бренди? – прекъснах го аз. – Щом моите текстове те интересуват.
– Няма да ти откажа – не промени израза си Виталин. – Въпреки различията, ние сме си близки. Даже ще ти изпуша една цигара. Някога и аз съм те черпил, но ти едва ли си спомняш. Около теб и за тебе ние сме дребни човеци. Да, а ти – неоспоримият Прометей. Пишеш. Издаваш. Раздаваш ум. И ходиш… гладен. За крадеца няма да споменавам. Ще отделя време за правдата – къде е тая курветина правдата? Нашият гений се трепи, стомахът му от седмица не е виждал мръвка, кошницата му празна, но геният – със самочувствие. Виталине, ще изпиеш ли още едно бренди? Ще изпия. Да не съм светец. И трето ще изпия. Третото ще ти дойде множко. Ще почнеш да стържеш джобовете си, а там вече няма и пени. Аз, утвърденото долно бездарие, с малко усилие и с малкото си ум, връзвам гащите и хладилникът ми е пълен. Външно изглеждам много осведомен и образован – философ. Пред самия себе си – дървен. Приказвам, слюнки ми хвърчат от устата. Единственото нещо, което мога да защитя в себе си е качеството, че съм прозорлив. Това си е дарба. Усещам стъпките на лъжата и познавам по очите голата истина. Но има друго животно, стои по средата. Чашата пълна наполовина. Чашата – наполовина празна. В същата минута ти си се накиснал наполовина – колебанието, липсата на позиция, полулъжа, полуистина. Мислиш се за нещо, а едновременно не си напълно уверен. Уж ти е пълно, но ти е празно. Влизаш в театъра и сядаш. Идва дежурната и казва – станете веднага, този стол е за господин Достоевски. И скачаш прав. Ако имаше вяра, ако чашата беше догоре, нямаше да мръднеш от стола. Щеше да им кажеш с кого си имат работа. Но твоето колебание, липсата на достатъчно увереност се прехвърля и на твоите читатели и почитатели, и се връщаш там, откъдето си тръгнал.
Виталин изля в гърлото си сериозно количество отрова и продължи, загледан, обладан от пространството:
– Внимавай сега! Поръчваш ми сто. Оня зад бара ти налива седемдесет. Затова аз си купувам от склада и си го пия вкъщи. Кръчмата… ако почерпят. От всяка чаша губиш заедно с надценката по трийсет грама. Не знаеш пътя към склада, не ти се пие вкъщи. Какво става с мене? Включвам телевизора. Отварям пакет с фъстъци. Потупвам Виталин по коремчето. Сменям каналите. Не се ядосвам, че една и съща боза тече от екрана. Имам видео. Касетите ми са всякакви – от Серенгети до На баба ми хвър-чилото. Няма деца около мене да ме дърпат за жилетката, да ми раздуват тъпанчето. Не съм вързан за пилона с глупава жена. Ако срещна жена, ще я остържа един два пъти, ще я пробвам с пиенето. Налива ли се, ще я изпратя да пие с клошарите. Ортаци на бутилката си не искам. Ако не й се спи, може да преспи с мене, само че първо – през банята. Вече съм на петдесет и осем – късно е чадо за деца и семеен затвор. Закъсам ли, дулото на челото и си тегля куршума. Вчера купих желязо с дузина патрони. Изживял съм си живота, доволен съм, не се страхувам и – край! А ти, приятелю? Народи четири или пет деца, забравих. От три жени си спечели една камара болести. Иска ти се да избършеш стола на Достоевски, нямаш дупе за стола на даскала Протич. Търкаляш се като износена топка, която само аматьорите сритват?
– Искаш ли още едно? Децата са връзка с великата вселена.
– Какво, вселена? Да не съм изгубил нещо? Говоря ти за друго. Разбери – гащите са еднакви, цената е различна. Стоиш навън, драги, да те одуха вятъра, да ти вземат па-рите. Твоят приятел се кефи на топло, гледа телевизия и си отпива от питието. Брендито е едно и също. С тези пари ти имаш една възможност, аз имам четири. Геният чака някоя и тя няма да се появи. Моя даденост не се натиска. Сама жената идва вкъщи, овърдалва се пред огледалото и всичко е точно.
– Веднъж ми каза, че огледалото играе номера.
– Номерата са вътре в нас, приятелю мой. И са мръсни. Ние си ги създаваме цял живот, без да го осъзнаем. После се стъписваме пред нещо нежелано, сякаш за пръв път го виждаме. Полтъргайст или демон от преизподнята, лъв с глава на човек или човек с тялото на жаба – долен и гаден номер на нашето подсъзнание. Ще ти задоволя женското любопитство. Жените, които се хвърляха в моя креват, не се задържаха дълго. Всяка носеше дъх на една и съща хралупа и намирах начин да ги отпратя. Връзката с Хени, жената на прокурора Селимски, продължи повече от обичайното. Тя се различаваше по много неща от плътското еднообразие. Не съм правил аналог, но го чувствах. Беше фина жена. Изнежена, безнадеждно крехка, тя не се стараеше да покаже интелект или дарба. Обаянието идваше от нещото – всяка дума в устата й да придобива непознато за мен съдържание. И започнах да й угаждам за какво ли не. Веднъж, да се заплюя, се охарчих за нея, купих й часовник омега. Наруших границите на канона. При всяка среща започвахме със секса и после си пийвахме по чашка – на нея единствено позволявах това.
Един ден Хени позвъни по-рано, девет сутринта и веднага започнахме любов. И тъкмо да дойде цунамито на любенето и да нахълта в корема й, Хени, фината жена на глупака Селимски, изпищя и скочи от кревата:
– В стаята има някой!
– Разбира се, че има – казах аз, вие мадам и моята гола същност.
– Мръснико, ти ли повика оня перверзник да ни гледа като се любим. Боже, ако е снимал с камера!
– Никаква камера! Успокой се и легни до мен, да не те изхвърля гола на стълбите. Знаеш, колко съм проклет и не ми пука, ако ще и Главният прокурор да разбере къде си ходила.
– Няма да легна, докато не кажеш къде е камерата?
– Какво ти влезе в главата, с която мислиш? Тук няма камери, мила, няма наблюдатели. Господин Селимски, а и неговата жена ще бъдат поотделно благодарни за моята дискретност.
Хени седна до мен и се разплака:
– Какво да правя? – хълцаше тя – Наистина в огледалото видях човек. Беше особен, съвсем ясно го видях, на около четиридесет, слаб, с бомбе, с увито шалче около врата, бяло шалче с червени калинки. С едната си ръка размахваше камшик. Другата ръка вдигната нагоре. Очите му… Бяха ужасни. Направо ми крещяха.
– Добре, богиньо, грешка на моите страсти, признавам си. Окачил съм това огледало да те гледам, да ти се радвам гола, да не се храня само с твоята тръпка и топлина, но да виждам светлината, която бялата ти изневяра излъчва.
Провалът ми беше пълен – поблазних се да търся някакви поетични способности в себе си. Я го виж, захапа го словото! Щях да скоча за лист и молив и да пиша, да пиша.
– Написа ли нещо? Съжалявам – сложих ръка на рамото му аз, но той се извърна и махна ръката ми погнусен. – Грешка – отдръпнах се аз, – Хени сигурно вече не мисли за тебе. Виждам те скапан, сякаш си изгубил на покер.
– Нищо не губя. Още на другия ден Хени дебаркира на моето пристанище. Прокурорът излетял за Лондон. Навярно неговото огледало е там. Посещенията му в Англия напоследък доста бяха зачестили. Нахълта запъхтяна, носеше голям сак с портокали, току-що опечена на грил кокошка, руска салата и литър „Смирноф”. Отсрами се и с едно порно списание. „Моят мъж е извратен – каза ми тя – крие личния си живот в сейф. Само че аз имам също ключ от сейфа. Как се сдобих с него, не те интересува? Нека и ние си оплакнем окото и да видим някоя извратена поза. Защо не ми пуснеш Джо Кокър, много ми харесва. Нека бъдем безумни в безумната вечер. Искам да пием голи.” Съблече се веднага по бикини. Гърдите й на момиче ме ослепиха. И съвсем по котешки продължи: „Прощавай за вчера, бях превъртяла. Дължим го на моя любим съпруг. Съпругът ми е злодей. Преследва всичко, което се движи, до пълно унищожение. Към мен се отнася като към уличница. Вярно е, че сега съм такава, но заради него. На един театър не ме е завел. От първата ни годишнина досега едно цвете не ми е купил. Знаеш, че обичам да чета стихове. Селимски гледа на това като на изневяра. Обеща да вкара в затвора невинния автор. Ако бях тръгнала с циганин, щеше да го сметне за политическа незрялост. Събира се, не с хора, а с алинеи и с параграфи. Те му се кланят, а той пуща мас от удоволствие. Ризите му миришат на пор. Постоянно пера. Спирам да говоря за това. Навярно ти досаждам. С теб ми е хубаво. Имаш ме цялата, дори цялата в излишък.”
И въпреки, че аз бях самецът, тя първа се нахвърли върху мене – изяде ме с чаршафите.
Светнал съм всичките лампи. Много лампи има в спалнята, за да виждам в огледалото всичко, което се върши от отсрещната страна. Огледалото е огромно и невероятно чисто. В него има същите мебели, вазата с изкуствените цветя, шкафчетата и настолната лампа, портретът на баща ми, рисуван от некадърен художник, вратата към другата стая, същите тапети и полюлеят на тавана със стъклени тръбички, голото бяло дупе на Хени и моите космати крака, зоркото ми око, което наднича през рамото на Хени, да не пропусне мига, черната тежка коса на Хени над мен – черна завеса между мен и огледалото.
Ще бъда честен, аз не се влюбвах. Харесвах жените, както се харесва цвете. Порадвам се, помириша го и на боклука. Друго цвете започва да ме привлича. С Хени се случи нещо различно – всеки път я харесвах наново, всеки път носът ми търсеше миризмата й. Тая малка женичка започна да прониква в тялото и съзнанието ми като морфин. Започнах да гладувам за нея. Престанах да се пазя. Беше ми приятно и се утешавах – ще ти мине.
…Започна дълга борба за надмощие. Хени се нахвърли първа върху мен. Аз се извъртях и я свалих по гръб. Тя се изплъзна и видях увиснали застрашително над мен малките й гърди на момиче с черни в сянката зърна и отново – стойка над нея. Внезапно Хени притихна и каза с отчаяние:
– Виж огледалото. Той е там.
Извъртях глава. Ще я убия, си помислих. Добра в леглото, но напълно побъркана. Напразно съм я вдигал в облаците. И го видях. Нас ни нямаше. Същата стая и той до леглото. Слаб и висок. Бомбе с широка периферия. Бяло шалче на червени калинки. Очите му…
– Стани за малко! Отмести се, че ме задушаваш. – Обърнах се на другата страна. Но на мястото, където очаквах субекта, нямаше никой. Само ние голи и уплашени, признавам го, се мотаехме из стаята. Хени трепереше, но не заплака.
– Видя ли го?
– Видях го – признах си съвсем откровено и съжалих. – Шегувам се, нищо не съм видял. Виж какво – погалих я по косата аз, – ти само си въобразяваш. Понякога се запе-чатват образи в подсъзнанието от разкази, от филми, от срещи. Обикновено ги сънуваме, но се случва да ги видим и когато не спим.
– Махни огледалото! Изхвърли го – хвана ме за ръцете Хени.
– Да не си луда? Дал съм петстотин долара за тази скъпа вещ. Това е мистерията, която прави апартамента ми двойно по-голям. Даже мисля да си купя още едно за хола.
– Страх ме е – каза Хени и започна да се облича. –Много ме е страх. Виждам на прага смъртта. Повикай свещеник да прочете молитва.
На какви яйца се насадих. Тая жена ме накара да усетя страха. Често поглеждах към огледалото, но там небето беше спокойно. Навън започна да вали дъжд и поледица. Никой нямаше да дойде с такси до нашата улица. Метнах чаршаф на огледалото, запалих цигара и започнах:
– Огледалото не ти е виновно. Ето, аз се лишавам временно от него, за да не се плашиш. Няма го огледалото. Ще накарам да ушият калъф и ще го затварям в калъфа, когато идваш при мен. Но петстотин долара на улицата не хвърлям.
Докато наривах още съвети за смелост, чаршафът падна. Вдигнах чаршафа, метнах го на огледалото. Отново се изхлузи. Закрепих го с кламери, от яд забих два пирона в стената. Исках да свършим започнатото. Хени се съблече с нежелание. Налях по глътка „Смирноф”, пихме на екс. С огледалото се издигахме до небесата. Уж правехме нещо изпипано, Хени лежеше като умряла. Така, приятелю верен! Не искам повече бренди. В къщи ме чакат на легло.
– И какво стана с огледалото?
– Нищо. Хени превъртя. Изгасна. Тялото й се промени, и лицето, и очите. Наскоро пътувах от София и се запознах с една тридесетгодишна. Жена – звяр. Гъвкаво младо дърво. За човек на словото като теб – направо змия, от джунглата. Кондуктор по железниците. Мъжът й дребен бижутер. Анакондата си играе с пари. Питам я – за какво работиш?
– Да те изям – ми казва.
Отива в София – спи с мъжа си. Пътува на обратно, спи с мен.
– С един мъж не мога. Как ще спя сама в легло.
Казах на Хени, че ни следят и не трябва да се виждаме. Беше го очаквала. Отговори – добре. От Троянската война не съм я виждал. Така си реших проблема. Софиянката се оказа мъжко момиче:
– Ако ще двайсет души да влизат и да излизат от огледалото, на мен срамът не ми пречи. – Друг път ми казва – тия магии, дето ми ги въртиш с огледалото, са стари като Хеопсова пирамида. Да не си ЕОД с Мистър Сенко? – И не ме остави да мигна цяла нощ. Свикнахме с призрака в огледалото. Стана ни симпатичен. Има още какво да разказвам.
Виталин стана. Изглежда брендито имаше циганско участие. Залюля крачката, но овладя положението и удари маршировка към леглото, където го чакаше жена, ама каква жена. Повече не го видях. Не го потърсих. И той, досадникът, не ме потърси. Моят живот, като огледалото на Виталин, също се изпълни с призраци. Преследваше ме самотата на твореца, нагазил в есенните дъждове на живота, изгубил близки и приятели, прогоненият с псувни и огнили ябълки стар шут от арената.
В един такъв театрален следобед на самота, в края на август, останал без въздух от зеещата пещ, запалила небесата, се сврях в полутъмна хладна маза. Там сервираха студена бира. Там отваряха изпотени от студ стъкла с водка. Там влизаха самотни отшелници. Там отчаяно се молеха на Стареца небесен да им прати човек, душа за донапиване.
– Ама наистина си я закъсал? – каза омъчнена Хени. – Често си мисля за теб. Но ти… Чета твоите послания с автограф. Чудесни са. Може би и нещо повече. Прощавай, че съм бъбрива. Селимски ме изрита на улицата. Заби се в Лондон при една шейсетгодишна красавица, с още по-красива сметка в банката. Какво прави? Знам ли го – брои параграфи и алинеи. Слага мас върху реверите си. Не се страхувай, няма да те изям. Не съм специалист по разбиване на семейства. Ако не бързаш, седни до мен. Аз черпя.
Хванах подадената ръка ожаднял за внимание. За минута успях да й кажа как губя увереността си, как много народ пише, а никой не чете.
– Знаеш ли колко хора ме питат за тебе. Дори Виталин, Бог да го прости, казваше, че е късмет да те познава човек.
– Не чух добре, какво е станало с Виталин?
– Просто умря. Бях му обидена, че ме напъди, заради влака София – Варна, но след това разбрах и него, разбрах и себе си.
– Никой не ми е казвал.
– Мислех, че знаеш повече. Удушен го открили, обесен с каубойски камшик. Предполагат, че е самоубийство на превъртял човек. Търсиха жената от влака – нямало такава жена. До Виталин намерили пистолет с негови отпечатъци. Стрелял шест пъти в огледалото и стъклото се пръснало на кристали. На врата си, за да не му убива, вързал бяло шалче с червени калинки. Виталин не обичаше нито теб, нито мен. Обичаше едно огледало за петстотин долара без цент повече.