Разказ от Христина Панджаридис

 

– Здравей! Идвам с новина! Свалих си Свилен! – Соня плясва с ръце като получило близалка дете, а гласът ѝ сякащ прави съвършен кръг над нейната глава. Сигурно си представя, че вече е с ореол! Доволна от себе си и още повече от въздействието на новината върху Ивета. Роклята с цвят на тиква подчертава закръглеността ѝ, която никак не я смущава.
Жената, приела информацията, се смалява, а лицето ѝ пребледнява. Спомня си, че със Соня се разбираха. Приятелки не доживяха да станат, но по отделни теми обединяваха силите си. Преди три или четири години именно Соня ѝ препоръча адвокат по бракоразводните дела и човекът излезе факир. Раздели я със съпруга бързо и по най-безболезнения начин. Соня я запозна и с директора на медицинския център, който я нае за консултант и редовно я викаше за мнение. Така припечелваше парици за растящите синове.
Ивета се отплащаше с мерене на кръвното на зимуващите в четиристайното жилище родители на Соня. Чудеше се, но не търсеше отговор, как познатата ѝ, една обикновена продавачка в магазин за модни дрехи, успява да познава такива важни за ежедневието хора. Соня показваше умения на олимпийски шампион по плуване в замърсени от битови и промишлени отпадъци води.
– Ти не направи нищо – реди напористата. – Такъв мъж не бива да се оставя на произвола на съдбата. Колко разведени като нас жени душат и чакат да го лапнат.
– Ти го… свали? Ами нали аз го каних на кафе… – защитава се ограбената Ивета. Излизаха със Свилен два пъти на кафе и беше започнал да ѝ харесва… Такъв тактичен, с чувство за хумор…
– Ти се ослушваше. Пихте кафе и го остави да се пържи на слънцето. Е, мила! Не стават така любовните работи. Аз атакувах и той е мой!
Разговорът тече на вратата и нито едната я отваря широко и кани гостенката, нито другата напира да влезе. Стълбите към долните етажи са стръмни и на Ивета ѝ се струва, че чува топуркането на новината надолу. Живещите вече са я чули и денят им осмисля съществуването си. “Така ѝ се пада на тази надменна докторица! Как да повярваме, че ще ни лекува? Един мъж не може да завърти на пръста си!” Напористата Соня е пуснала разваления си магнетофон и говори, а на Ивета ѝ се приисква да я бутне с ръцете си надолу по стълбите и да погледа как се търкаля като парцалена кукла. Лошите новини трябва веднага да бъдат изхвърляни, а преносителките им – убити. Но къде у една лекарка такива дози омраза. Тя е учена на любов и само любовта циркулира по вените ѝ. Успява да изключи бръмчащата машинка на Соня и да се скрие в апартамента си. Ала преди това подушва уханията на печено пиле и боб. Боб с изобилие от подправки! Откога не е готвила? Висенето край печката от ежедневно задължение се беше превърнало в рядко практикувано хоби. Стана й интересно, че такъв битов детайл се вряза в главата точно в момент, в който оскъдното нейно женско самочувствие се беше свряло в петите.
Ако имаше пациент пред себе си, би го успокоила, щеше да намери подход и думи. За себе си е безсилна. Поставя си диагнозата на обречена на раздели и на незапочнати връзки жена. Неуспешна в личния си живот, създадена да работи и да лекува. Въображението ѝ се включва и самоотбранително прожектира сцени на отмъщение. Позвънява на Свилен и го кани не на някакво си кафе по кафенетата, а у дома си. Очите й изпускат тънки упойващи страстни стрелички, устата са буре с барут. Бам –бам–бам! Не се въздържа от непристойно говорене. Неприлични думи? Шепти, шепти, а ръцете ѝ се увиват около тялото му. Очите му помътняват и той я повлича към леглото… След нежните действия излизат хванати за ръце, не – прегърнати и се обаждат с покана за разходка на Соня. Просто така! За да споделят щастието си! Ивета мимоходом му подхвърля как злостната клюка, че Соня се е залюбила с един наркоман, се е оказала истина. Разказва му, че се опитва да я откъсне от тази разрушителна връзка. Но това е любов, нали така? Можеш ли да разделиш някого от любовта? Когато казва това, тя нежно докосва ръката му и свива малко юмруче в неговата голяма топла ръка. Хепи енд. Завесата пада.
Няколко дни ходи на работа, но краката ѝ като че ли се подхлъзват. Уж не е придирчива, а съдбата все ѝ е длъжник, не отпуска нищичко за малка веселба. Напъва се да имитира усмивки на колегите и познатите, но преструвките май не минават. На заспиване си повтаря, че повече няма да погледне мъж. Щом мъжете си отиват от нея, сигурно греши някъде между кафето и репликите, погледите и плахостта. Но не успява да си открие грешката. Какво ѝ остава освен да се нареди в редичката на несполучилите да се порадват на споделената любов топлокръвни? Редичка, която може да опаше земното кълбо като екватор?
За втори път през седмицата срещна чистачката от моргата леля Зора. Пак се смееше! Отличителната ѝ черта, различаваща я от мъртъвците, сред които работеше. Не беше забелязала цвета на очите – там винаги стоеше забодено вместо цвете усмивка. Ааа, очите ѝ бяха сини!
Ето как го разбра – веднъж Зора изпусна огромна зелка от мрежата със зеленчуци, и когато се наведе да я вземе, се оказа на метър от Ивета. Късогледата Ивета се взря в зачервеното лице и синьото на зорините очи я плени. Зора май не се дохранваше, но духовна храна – сентенции и каламбури, раздаваше на всеки оклюмал.
Зора беше чула историята за съперничеството между двете приятелки и поражението на докторката. Тя си я харесваше и много ѝ домъчня за нея. Щом я видя, си каза наум, че Ивета е заприличала на загниваща ябълка и хич и не посмя да я пита за подробности. Беше наясно, че никой мъжки крак не пристъпваше прага на лекарката с две специалности и два и половина диоптъра късогледство, плюс астигматизъм. Знаеше, че не се свърта у дома и ако я търсиш, ще я намериш в болницата.
– Мила, човек не бива да си позволява да се чувства стар или уморен в такъв хубав ден! Каня те на вечеря! Устройвам си малък празник довечера! – импровизира на момента добрата ѝ душа. Защо пък да не измисли някакъв повод днес? Поводът, че са живи и обитават един жилищен блок, че са две сродни, търсещи кавалери дами. А до вечерта ще се постарае да позвъни и покани още някого… Защо не? Менюто можеше да включва и един свободен мъж. Не всички мъже бяха заети!
– Благодаря, но… – Ивета се зачуди какво да измисли, за да откаже. После се размекна и кимна утвърдително. – Ще дойда!
Ивета тръгна по булеварда. Малко вървене пеша за повдигане на духа. Нали го препоръчваше на скоро изписаните си пациенти. На витрината на зоомагазина старееше надписа: “Аз съм твоето куче”, а наместо него се мъдреше костенурка. “Ти да не си моето куче- костенурка?”, засмя се лекарката. Необяснимо защо влезе вътре и поиска да купи животинката. Така винаги ще има постоянно присъствие у дома и някой ще я чака. Живеела дълго… Нищо, ще я завещае на сина си, а той на неговия и така ще я догледат заедно. Изплаши се от първосигналното си реагиране – признак, че не е на себе си. Ако на витрината не се мотаеше костенурка, а змия или бухал? Щеше ли да ги вземе под своето покровителство?“
Докато Ивета вървеше към къщи с кутията с костенурката, Зора вече звънеше на Свилен, за да го покани на вечеря без повод.