Поезия от Ружа Велчева

 

Отсякоха дървото под прозореца ми.

Белязали го бяха с кръст зелен –
каква ирония! –
и дни наред безмълвно пита
„защо“ пръстта,
която ще го погребе…

А още имаше корона
дъхава и силна,
в която птиците гнездяха
и корените му,
преливащи от сокове,
лудуваха във майката – земя.

Но тялото му бавно се привеждаше
под непосилния товар
от страсти и тъга.
Ах, тялото –
ковчегът тесен
за всяка скитница – душа…

Душата ми, потресена, се свлече
до шепата трески,
кървящи на пръстта.
Господи,
не позволявай

и мен така да посекат!

 

 

 

В тялото ми есенно
линее
птица пролетна.

Не поглежда трохите.
Водата не докосва.
Тъмнината я плаши.

Пролетни небеса
сънува
птицата
в затвора на тялото ми
есенно…

 

Нестинарка

Танцувах цял един живот
със боси крака, по въглени живи.
Над мене строго бдеше Бог,
а във душата – вила-самовила.

Привикнах с болката, успях
очите си да пресуша,зелените…
Сълзите си в юмрук събрах
и пръснах перлите солени.

Сезоните оставяха следи
по тялото – душата пощадиха.
Танцувам още, с огнени коси –
за глътка лудост болката смених…