СРОДНИ  ДУШИ

 

Писателят Гълъб Сиромахов затвори и последното преровено чекмедже, отпусна се уморено на стола и въздъхна с такава безнадежност, че чак котката на дивана го погледна стреснато и жално измяука.

Няма и няма. Прерови всички джобове, кутии, чекмеджета и не откри нито стотинка.

Не беше ял и пушил от вчера. Нямаше никаква надежда за чудо. Пари щеше да има чак утре. В кварталното магазинче „сметката „ му беше достигнала допустимия лимит и нямаше никаква надежда да получи нещо на вересия. Момичетата, които работеха там, бяха интелигентни и със слънчеви души, първите читатели на книгите му и затова му правеха такава услуга, но и те работеха за заплата и имаха шеф над себе си – не можеше да им създава проблеми.

И аптекарят от квартала ценеше творчеството му. Затова и той  му даваше допустима „сметка“ за лекарства.

Имаше приятели, мило семейство, които му помагаха често с краткосрочни заеми, но и те не бяха много цъфнали и завързали, и тях ги мореше безпаричието, та нямаше как да ги притеснява днес.

Прочете някъде из вестниците, че ако искаш винаги да имаш пари в портмонето, трябва да си сложиш дафинов лист в него. И това направи, но колкото и да надничаше в него, все така си оставаше празно.

Оставаше само една възможност, но тя беше толкова унизителна, че Гълъб Сиромахов потръпна в ужас. Пушеше му се неистово и реши да се жертва, да опита.

Пред съседната къща имаше павилион за цигари. Държеше го съседът  му, с който се знаеха от деца. Заедно бяха срещали и добро, и лошо през годините. Но дойде вятърът на промяната и нещата се промениха. Съседът се замогна с разни трикове и комбинации и живееше прилично, а писателят Сиромахов обедняваше не с дни, с часове. Живееше трудно и пишеше за тези, които живеят още по-трудно от него. Съчувстваше им и ги обичаше, въпреки, че съкварталците се гнусяха от тях, мърляви, алкохолизирани, безнадеждни, седнали често на припек в близкия парк…

Безимотността и безизходицата беше оковала обикновените хора около него и доброто му сърце отекваше като тревожна антена на техните болки, несгоди и мечти.

Сиромахов наметна излинялото  сако, припряно прекоси двора и застана пред павилиона на съседа. Със свито сърце промълви, че иска кутия от най-евтините цигари и срещна с плаха надежда ледения му поглед. Ставаше въпрос за  отсрочка само за няколко часа.

Сутринта щеше да плати.

Както и предполагаше, отказа му.

Сълзите сами намериха пътя надолу по мършавите му бузи.

Отстъпи от прозорчето и се подпря, защото не отказът, тонът с който го отпрати съседът, го унизиха и съкрушиха съвсем…

Тогава някой леко го докосна по рамото. Обърна се бавно. Усмихваше му се Горан, един от клошарите в парка, герой на  негов  разказ. „Приятел, не се притеснявай, ела, ще ти дадем по фас с приятелите…“

Прекосиха улицата и скоро Гълъб Сиромахов се озова на пейката на клошарите. Всеки от брадясалите мъже му подаде по цигара. Запалиха и пушеха мълчаливо, любувайки се на гълъбите, гукащи пред краката им, където бездомниците ронеха трохи хляб, намерен из контейнерите за боклук.

Всемирна любов и спокойствие озариха душата на бедния писател.

Авторът и неговите герои се сляха за първи път в едно.

Сродни души завинаги!