От Миро Владим

 

Аз съм  лош!
Не е самопризнание.
Констатация е. Не ми се иска да звучи като присъда, но си давам сметка, че е нещо, което няма как да бъде изтрито с жест, дума или усмивка. То съществува и не може да бъде игнорирано току-така. Макар че докато пиша тия първи редове се усмихвам – повече с горчивина, но и донякъде иронично все пак.
Навярно никак няма да са малко ония, които (ако попаднат на този текст) ще кажат: „Ами да, той наистина е лош!“. И после да добавят – даже сам си го признава. Последното ще е много важно за тях, защото по някакъв начин, съзнателно или несъзнателно, то би ги освободило от пълната тежест на твърдението – зер хора сме все пак, а твърдейки (и радвайки се), че някой е лош накърняваш и собствената си доброта. А Добротата трябва да се пази, нали?
Някога, като ученици в техникума на малък подбалкански градец, с брат ми изкарахме една година на квартира в къща, където също като квартиранти се подвизаваше и семейство с момче. Бе 13-14 годишно и не бе кой знае какъв пакостник, но въпреки старанията му да е примерен и тих  белите се лепяха върху му като пъздер върху наелектиризиран плат. Баща му, едър и доволно шкембелиест мъжага, в предверието на прокадваща се към дробовете му астна, смяташе за основен възпитателен похват боя – в различните му степени и форми – и докато бяхме там не изгуби вяра в ефикасността му. Не че твърде често се стигаше до там, де.
Момчето се казваше Нено – ако паметта не ми изневерява. То се бе научило да преценява ситуацията отдалеко и често отърваше кожата я с припкане покрай дуварите, я със смирено стаяване, белким така заработеше и някой дивидент за следващата беля.
Не помня нито името на майката, тиха и работлива домакиня, нито на бащата. Не знам доколко таткото на Нено е успял във възпитанието на сина си. Надявам се да са още живи и здрави и да се радват на дните си. Нямам представа какво е станало с Нено, къде е сега, постигнал ли е в мечтите си или е останал в плен на разочарованията. Нека е успял човека. Но колчем се сетим с брат си за ония времена, току едният ще подхвърли: „Ама да знаеш само колко съм добър! Аз съм добър, много добър съм!“ – реплика, която неизменно придружаваше всяка възпитателна процедура на таткото на Нено. Така и запомнихме човека – с прозвището Бай Добър. А случайността не престава да ни предоставя ситуации, в които иронията на тази фраза просто блести.
Животът ме срещна с много добри хора. Някои наистина добри, а някои и истински добри, ако има някаква разлика все пак. Както и с много симбиоза между доброта и лошотия. Така се научих, че и най-добрият човек може да ти стори коварно зло, а и най-лошият да те изненада с някоя възхитителна, че и спасителна, добрина.
Понякога да казвам на приятелите ми, че са добри хора. Понякога го казвам и на неприятели. А се е случвало и да греша – и в приятелството, и в неприятелството, и в казването. Но няма да скрия, а ще се похваля, че ми е било приятно, много, с доволство съм се изпълвал, когато съм усещал искреност в думите: „Миро/Любо, ти си добър!“ Защото винаги съм се надявал, че в изпусталята ми и обръгнала на какво ли не душа все още се таи в изтънялата корица на интимния уют насъкровеното и моята естествена и непринудена доброта.
Това ме подсеща за времето, когато изхвърлих над дузина тетрадки дневници от юношеството, но все пак запазих някои неща, спомени, мисли, лични открития за хората, света, любовта и омразата, които станаха основа на записките „Време за отсяване“. Та там, някъде в първите години на осемдесетте, бях констатирал: „Аз съм добро и лошо.“ Във второто им издание, под редакцията на великолепната поетеса Снежана Иванова, тя ми предложи да заменим думата „лошо“ със „зло“. Мисля, че това бе една от малкото ѝ редакторски бележки, с които не се съгласих, може да е била и единствената. Не се замислих защо, но едва ли и защото отдавна вече приемам злото като всеобхватност на лошото, като негова еманация. Просто така виждам себе си и до днес.
Реших да озаглавя този блог „Аз, лошият“ не защото се сметям само за лош. И не за да си вържа гащите, дето се вика, предвид на някои очаквани реакции на нещата, които ще споделям тук. Лошотията винаги е занимавала съзнанието ми – за да се предпазя от нея, за да я избегна от страна на другите (което инак си е обречена кауза), за да я озаптя в душата си, гнева и страховете си – а и в надеждите си. При това, не световната лошотия, не глобалната, не теологичната или философската. А редовата, баналната, коварната, изврътливата и безскрупулна и безразлична дори лошотия – тази от делника, която нерядко хората практикуват неосъзнато, нежелано, заедно с добротата си или въпреки нея.
Та така.
Този текст изобщо не се оказа онова, което мислех да кажа в началото. Не можах баш дип да го изложа изпипано и аргументирано. Но все пак той е едно начало. И ми се струва, че с него спокойно мога да открия блога си, който все още е в градеж и за който се надявам, че дълго време ще има какво да споделям в него, не само лошо, естествено.

Миро Владим  (Миролюб Влахов)