Шофирах вече 19 часа и очите ми бяха станали на понички. Като влязохме на Видин, мислех, че вече ще караме само по равно, не съм предполагал, че са такива баири и такива разнебитени пътища. Цяла нощ пресичахме някакви призрачни села. Бех гладен, но не смеех да се отбием у кръчма, че не знам кви пияндурници и пустиняци са тука, може да направим некой търкал, а баш сега не ми е до това. По едно време взе да се съмва, а аз, колкото и да се щипех, почти заспивах. Колегата ту захъркваше, ту се събуждаше и продължаваше да разправя всякакви щуротии от завода. Знаеш ли колко ми е зор баш сега, кво бил казал Фриц и кво му отговорил Ханс. Загубена работа, гурбетчийска. И точно тогава, за зла участ, на един разклон ни махнаха катаджии.
– Мислеше, че ше ми избегаш, нали? – рече полицаят, като се надвеси над прозореца ми – Старши сержант Борисов. Познах те веднага! Вади документите и глей кво стаа!
– Ма чакай бе човек, ние се влачим едва-едва, дали има и с 40! – намеси се колегата възмутен
– Той е – посочи ме с глава на другия полицай първият полицай, като беше впил поглед в книжката ми – Не съм се припознал!
– Кой бе? Оня? Не е той! – категоричен бе вторият полицай
– Не оня бе, кой ти приказва за оня. Той е!
– Да не бъркате нещо – промълвих и аз – аз съм си аз
– Е да де, това казвам. Откога те дебна!
– Не е възможно, ние се връщаме от Германия – каза колегата – други сте дебИли
– Кой е дебил бе? – сопна се вторият полицай – Все ние сме дебилете, па вие не сте
– Че аз да не те чакам от снощи, бе! – переше се първият полицай
– Ма нас 4 години ни нема, и за Коледа не сме си идвали. Претоварили сме колата, знам, – рече колегата – тя е на мое име, още е нова, стара е демек, ма сме с временни номера, ма сме си извадихме ТЮВ де, кък си му е редо
– Отбийте настрана – рече вторият полицай – па се разправяйте. Хората тръгват за работа за Михайловград, требва да ги проверим.
– А тука къде сме? – попита колегата, който изобщо не беше пътувал по нашия край
– Бойчиновци – каза многозначително първия полицай и продължаваше да ме гледа кръвнишки – Борисов от Бойчиновци съм аз. Сещаш ли се?
– Любенов от Враца. Приятно ми е – подадох си аз ръката през полусваления прозорец
– Знам те кой си, куче мръсно! – изсъска полицаят Борисов
– Ама моля ви се, Господин полицай, да си имаме уважението – намеси се колегата – Що за език, що за отношение?! Европейски обноски, бошлаф!
– Сега – рекох аз, вече набрал – приемам, че сте се объркал, иначе…
– Ич не съм са обръкал – рече първият полицай – що та издирвам от 20 г.
– Това приказки на униформен ли са? – рече колегата – Не ви отива!
– А на него му отива, да ме кара да стрържа кенефа с ножче за бръсньенье?!
– Ей, кво ти става, бе?! – сръчка го вторият полицай – Не откачай!
– Ша му таковам мамето яс на него – и първият полицай шибна по капака – Тоя ми беше стар у казармата
– Това не мое да бъде верно – сепнах се аз и го загледах гузно – Изглеждаш по-дърт от мене. Ти кога си служил?
– 88-89! У Божурище
– Хм. И аз!
– Ше си признаеш сичко. Сич-ко! Ама Господ връща сичко. Сич-ко!
– Аз не те помня. Ние немахме Борисов
– Ма аз та помна. Ти си най-големия дзвер и идиот. Водеше ни единичното
– Не е верно, аз бех художник
– Да бе, да! У нашето поделение немаше художник, двама трима писари имаше и това е. А ти, ако си бил такъв връзкар, да си бил у Щаба, а не при назе!
– Чекай бе, кой ви беше Командиро?
– Па помня ли го, май Дуцов беше.
– Е да де, Дуцов. Заедно сме служили, ма не те помня.
– Бех се зарекъл да та прибивам. Тука ще е. Слазай!
– Аз ще сляза, но ще съжалявате – заканих се аз – Ще пусна оплакване срещу вас
– Слизай, слизай – ядоса се колегата – да го смлатим набръже тоя шапкар. Аман от униформени – и бесен изхвръкна от колата, готов да се лови гуша за гуша. Ща-не ща слязох и аз
– А! – рече полицаят със стиснати юмруци – сигурен ли си, че си служил у поделение 32 320?
– Тъй верно! Дай да приключваме – рекох аз – На ти 20 марки! 20 марки става ли? Земи 20 марки и ни пушай да си бегаме, че са утрепахме от път
– Ма това не си ти! Т.е. Вие не сте младши сержант Любенов
– Не съм, ефрейтор съм. E, вече може да съм и младши сержант от запаса, отде да знам
– А и сте по-нисък от мене. Оня беше по-висок с една глава!
– Кой оня?
– Младшият, Любенов
– Ей, що са излагаш – дръпна го за ръкава втория полицай – ше ми изстине службата заради тебе
– Има ли проблеми? – колегата едва се сдържаше, стиснал юмруци – Всички сме били войници, мамка му, всички сме збръкани по целата глава. Че има кютек!
– Объркал съм се, сори – рече първият полицай – Мамка му, има да дебна още 20 годин!
– Добре бе, – разпери ръце вторият полицай пред полицаят Борисов – дайте му 20 лева и бегайте
– Немаме левове, – стискаше зъби колегата – стискахме едни 20 марки за румънския митничар, ма оня излезе човек. Дай му ги!
– Не ща! – рекох аз – Он ша ма псува, яс пари ше му давам, с кървав пот изкарани
– Айде вие у Германия па от кво се оплаквате – обади се вторият полицай – знаете ли тука кво е? Ад, адо на землята!
– А па вие сте най-зле, катаджиите! – дразнеше се колегата – умрели сте отглади!
– По-спокойно, приятел – рече моя човек – не щем пари. Виждам, че сте свестни! Ма не е честно, да знаете, от 89 издирвам млад’ сержанта. И те ти сега млад’ сержант, и оно да не е он. Удара да е он, и си рекох он е, и ми просветна пред очите. А сега?!
– Бам маа му, разбирам те, брат – сериозно му отговорих аз – море и яс да докопам стария ми войник, един Симеонов, ще му пръснем гьона!
– Симеонов ли? От Бойчиновци ли? Познавам го – рече вторият полицай
– Имаме един Симеонов, служил е у Божурище, ма не вервам да е он – рече първият полицай – оня е шушумига
– И ние у Шабла имахме един голем образ от Бойчиновци – рече колегата – мисля, че беше Брусарски
– Ааааа, Брусарски, тоя познава Брусарски. Хаххахах – разкикоти се вторият полицай – Ей, приятел, тоя Брусарски не става и чеп за зеле от него. Беше матрос, ма не можеше да плува. Ма беше много добър на стрелби, щот като малък е гърмел с пушката на деда си, артисала от балканската война. Хахахах
– Представяш ли си Брусарски с фуражка на главътъ! Е, не! – кикотеше се Борисов
– Е не – шашардиса се колегата – тия познават Брусарски. Че припаднем!
– Сакаш да го утрепеш ли? – смееше се Борисов
– Маани го, он се е утепàл!
– Eй, дайте ги тия 20 марки – сучеше се вторият полицай – че ни сатрихте. Досега да сме изкарали 200!
– На кой? – бръкнах аз в джоба – На набора да ги дам, че сме служили в едно поделение?
– А, да бе, да, он ви псува бе, господине, тука дай – и ми подаде книжката, да ги мушна вътре, па той си извърна главата
– Не става – колегата се пресегна и ми бутна книжката – ние в Германия 200 лева на ден не изкарваме, вие ги изкарвате за един час. Аре глей си работата!
– Не бе, не ви ща парите – рече Борисов – кеф ми е, че се засякохме наборчета. Че и нашия шемет Брусарски познавате!
– Знаеш ли кво – измисли го колегата – създадохте ни маса неудобства. Знам, че не е нарочно, затова дай 20 лева, да не пускаме жалба
– Прав е – рече вторият полицай и кимна на първия – Дай му!
– Не ви ща парите – рекох аз – още не мога да повервам, че в България всички се познаваме!
– Земете 20 лева, бе, хора, не че са пари, ма пийте по едно пиенье от назе, ние у Брусарци сме убави ора! – рече ухилен вторият полицай
– Дай от твойте – рече първия полицай – па довечера ще ги изравним
– Бе не ви щем парите, бе – рече колегата – Майтапим се, нали се печем у един и същ казан, Българския
– Прав си, ма не е баш така – рече полицай Борисов – сега сме класово общество, има класова борба!
– Кво като има – сопна му се вторият полицай – не виж, че и они са от горната класа, като нас
– Ние сме работническа класа – каза колегата – бачкаме като улави у един завод
– А ние сме трудово селячество – каза Борисов – събота и неделя още копаме кукурузията
– Убав край, убави ора – разчувствах се аз – На ви, бе, на ви верно 20 марки, да се почерпите!
– Шта перна през ръката – ядоса се вторият полицай – Мен ми е кеф, че са видехме! Яс съм бил командировка у Божурище. Имаше градска пералня, знаеш ли я? Фатмаците си перяха там цивилните дрехи. Щу е€ън отнесе перачката, не ти е работа!
– Аз я знам тая перачка – рече полицай Борисов – нали там ни водеха на баня всеки месец!
– Ха! И аз я знам – рекох аз – Малееей, бегай, че ми приповняш работи, дек не сакам да си ги спомням!
– Ние у Шабла си се къпехме у морето. Само Брусарски, нали не можеше да плува, се къпеше само отпуските – кискаше се вторият полицай
– Ей, ние тука ще замръкнем – сепна се колегата – Да бегаме, а? Ша ги земет ли тия хора тия 20 марки, последно?
– Дума да не става! – рече Борисов – Е, колегата ше ви даде 20 лева за причиненото неудобство
– Абсурд! – рече оня – Стана толкова забавно
– Абе дай ги тука на мене – рекох аз и протегнах ръка към Борисов – Бам мааму, че ме пцува он мене!
– Ич са не надай, не получаваш! Сега заради тебе ще дебна още 20 г.! – извърна се почтеният полицай
– Момчета – рече вторият полицай – ако сега ми пратят повиквателна, ше я скина. Ич ми не е зор за тая скапана Държава!
– Мене са ме викали запас – рече колегата – ма съм бил в Германия, слава Богу, иначе кък мразя шапкари, да съм им теглил един откос с калашника!
– И яс много мразим военните, мамка нги – рече Борисов – издевателстват над обикновените хорица!
– А аз мразех катаджиите – блажено се усмихвах аз – но се убедих, че сте пичове!
– Верно е – потвърди Борисов – ма не ви облазяваме. Това да бъхтеш като вол цел ден у заводо е сбръкана работа!
– И за кво? Да ни го изядат и изпият булките! – донадих аз
– Ей, и нашите са така – рече вторият полицай – ти мислиш ли, че тая парса, дето я обираме, остава у нас?!
– Що не дарите на некоя бедна вдовичка? – съчувствено рече колегата
– Хахах. Точно това правя на една – рече вторият полицай и дигна палката, та спря друга кола с врачанска регистрация
– Тоя познаваш ли го – кимна с глава Борисов към току-що спряната кола – тоя е …
– Ше бегаме ние, че ше заспим прави!
– И ние сме ептен заспали. Що на тоя главен път кой да се сбръка да мине, като всичко е запустело – вайкаше се вторият полицай
– Наборе, па ако има нещо, извинявай – рече полицай Борисов – и ако имаш път нанасам, вече ма познаваш. И нанататика, ако ви запрат колеги, кажи, че си мой човек!
Тръгнахме, колегата ме смени зад волана и аз вече се унасях. И се сетих, че верно имаше някакъв младши сержант с моето име, който издевателстваше над новобранците. Но името не прави човека, а обратно… Вярвам, че горе, като ни въздават според заслугите, няма да ни объркат, даже и да сме един и същ набор. И сега сме тука в пъклото по Българско пак по някакви заслуги, но не мога да знам какви сме ги къдрили в предишен живот.
– Дължиш ми 20 марки – казах на колегата – че те возих 20 часа без прекъсване
– Ти ми дължиш – сопна се той – че заради твойте набори ми се отщя животеца
– Ей, пич, много се впечатляваш. Животът е като войнишка мешка – винаги може да се окаже празен
– И ние имахме една перачка у Шабла…
– Знам, знам, а Ханс казал на Фриц, че се съмнявал, че си гей!
– Хаххахахах – разсмя се колегата – знаеш ли, че може да не се върна повече в Германия. Хората тука са ми много на сърце.
Наоколо се бяха ширнали кукурузените ниви, а в далечината надничаха познатите баири… Привидя ми се дедо да се рее из утринното небе в кавалерийска униформа, възседнал любимия си жребец. Той поведе в атака и яростно сечеше кукурузените стъбла. Бил съм захъркал, когато сме минали покрай ханчето, проститутките, разклона за връх Вола, фабриката на Балабанов, моста на Искъра и сме навлезли в дефилето. Никой не дебнеше за нас и никой не ни посрещна, щото никому нищо не дължах…
– Безсмислен живот. Така не се просперира – промърморих аз
– М? – недочу колегата
– Абе уж една и съща центрофуга ни върти, ама едни сколасват, други – не
– Е то си е така. Мисля си за оная перачка, на повечето пускаше, ма на мен, като се заинати, не и не. И това си е… – скубеше си тридневната брада колегата
– Усетила те е, че си интригант. Или интелигент. Те ги надушват тия неща
– И запомни – разпали се колегата – ако ме мобилизират, първо че изтепем наште копеленца…
– … а за другите нема да ти стигнат патроните – досетих се аз
– Хахахах, баш! – засмя се колегата и си затананика „в мойта хубава страна, майка, татко и сестра, да прегърна…”, една сладникава песен от младостта на баща ми – Казармата деградира хората, добре, че сме я избутали
– Ба, сега в кво сме? – прозинах се аз и се загледах в дълбокия Искър
– Ха, Дубрутуру! – превключи той на трета по баира – Че прогледнеш
Но аз вече хърках блажен и сънувах, че съм див млад’ сержант и карам новобранците да гребат на сухо. Поради което ми туриха генералски лампаз…