Бай Марин стана по изключение късно, щото цяла заран се бил въртял в кревата в своята камера обскура (тъмна стаичка), измъчван от тежък казус, но нямаше с кого, освен с мен, да сподели терзанията си, камо ли да поиска съвет. Не че немаше и други апапи из махалата, ама те, извън лакърдиите за лов и риболов, коли трета и жени н’ам коя ръка, други теми трудно асимилираха. Те иначе можеха да си ги предъвкват, де, колкото да разтягат протяжното времето, ма така некой да ти даде акъл, тцъ, хич ги немаше.
– Нема кво и да им се сърдя – разсъждаваше на глас Марин, докато джвакахме жежки мекици в кухнята им – това са хора без устои. А нямаш ли устои, нищо немаш – и се катурваш право у урвата.
– Това е верно, темелите поддържат къщата – обади се жена му, която всяка неделя ни пържи мекици и е строителна техничка – а ти, ако не съм яс, да те крепа, досега да си затънал у блатото, а може даже и да си се нагълтал с вода.
– Мене ме крепи жената едно, – потвърди бай Марин – премиерът, че е наш човек, народен, две и Началника – Господ, той често най-добре знае с кой как да се разпореди, три. Това е всичко и друго нема. А и да има, яс не съм го усетил.
– А другарете? – обадих се плахо аз, докато гаврътвах втора чашка парцуца за тази сутрин – Без приятели, за кво ти е жена? Четири са важните неща. Четири са посоките на света. Четири фундамента има къщата
– Три точки определят една равнина, бе, пич, – сопна ми се жената му – четвъртата е излишна
– Много е опростенческо да си едноравнинен. Мене барем 7 неща ми требват:… – мислех да й се сопна аз, ма си замълчах
– Значи, достум (тур. – приятелю мой), мъчи ме нещо, байов, ма тия работи не са за маса, не мога да ти споделя – изпъшка бай Марин
– Дай да го обсъдим долу, пред блока – подхвърлих му аз – ако не си пил още кафе. Знаеш, че нашите другари обичат да разчепкват нещата из основи
– Ама мойто е на духовна тема, бе, човек. Вас духовен полъх не ви е лъхвал.
– Щоо бе, Иво има наченки – вика жена му – ползвай го него за отдушник, не мене.
Бай Марин се колебаеше, усетих го аз, че се чеше, където не го сърби и се учудих, че работата е чак толкова сериозна, иначе той нямаше да се назландисва толкова.
– Иво – изхлипа бай Марин – имам ли право, ма ме погледни право у очите, да се опитам, такованкана, да се поправя? Разбираш ли ме? И по-право да почна да правя добрини?
– Тук ме свари неподготвен – признах аз – това частично надхвърля моя багаж. Не че ми е малък капацитета, но ти задълбаваш прекалено много
– Хм – обади се от кухнята жена му – то зависи на кого тия добрини, а и какви…
– Как какви – всякакви! Всекиму – според потребностите.
– Не може така – явно се ядоса жена му, щото се чу как дзвекнаха чинии – Непоискано добро не се прави!
– Добре де, грешка ли правя, че искам да се поправя?! – скокна бай Марин разбунен и ме дръпна да излизаме час по-скоро навън – Сънувах Началника!

– Никой не може да ми докаже, че не съм прав – пенеше се бай Марин пред кафето
– Марине, ти не си саглам. Яс с очите си да те видя мирен и хрисим – пак нема да повервам – му опонираше бай Весо Кьоравия
– Това е верно, но и верно не е зле да се попоправиш, що се беше много разпищолил – донади важничейки един друг байчо, дето не му знам името, от съседния блок
– Сакаш да кажеш изпедерасил? – опита се да го жегне бай Весо
– Момчета, – владееше се засега бай Марин – аз може да съм пропаднал, ама го осъзнавам, ами вие, бе, серсеми, я се погледнете!
– Ние сме си у ред, ами системата ни е изкилиферчена, големите колелета се въртят по изкривена орбита и тогава се размартикосваме и не, малките точилца – важничеше още оня байчо
– Усещате ли накъде бие? – рече Весо – Космосът му пречи!
– А знаете ли аз що пропаднах у един амин? – гузно погледна бай Марин
– Що, що, що таковаш оная кучка, що – пенеше се един дребен байчо, дето оная кучка, аз се сетих коя, не му пуснала
– Не е затова, мастии много, ама сайванта ни е един. А нашия е паметник на културата! – победоносно изгледа всички ни бай Марин
– Е, и?
– К’во и? Не дават да го санирам…
– Сайван? От дедо ти на село? Еба тоо сайван! Там освен квачки да садиш у полого, за друго не става.
– Сега вече не става, късно е – говореше сериозно бай Марин – ама навремето, ако беха допущиле да го отремонтиргам, на аптека щех да го направа?
– Ама за кво? За некой склад ли, за контрабандна нафта?
– Не бе, за истинска аптека, фармацевтичен бизнес, сещаш ли се? Хапове-пен килъри, джиджи-биджи
– Аптека?! Нещо ни шашавиш
– Аптека? Дето целият двор е заринат у оборска тор?
– Да де, ма сега, откак пропаднах. А кога дойде демокрацията, ако бях завъртел, досега и верига аптеки да имах – поизпъчи се гордо Марин, га че беше некой бос от имотната мафия
– Може да е прав Марин – размишляваше на глас другия байчо – фрълиш ли сръкмето, ако ще и продънено да е, все нещо може да се заглави у него. Кютиш ли си като назе – сухо дупе риба не яде.
– А те тоя – рече третия байчо и ме посочи мене с брадичка – знаете ли го как се е издигнал?
– С далавери, как, голем мръсник е, маани го него.
– Ба! Хич го нема по далаверата, мене питай, дето съм я измислил. Тоя е отровил дъртата си жена с нефелни хапчета, да й гушне милионите!
– Оооо, това ли е оня, дето… Малеееее, чуле сме го, мани-мани
– Мръсник, а и циник! Уредил него си и ни черпи вафли и кафе. А ние кога ще стасаме да се оправим?
– Немаме историческо време. Кой се нагушил – нагушил се. Преходът свърши.
– Слушайте, човек е същество във вечен преход. Все нещо може да си отскубне от бостана на дедо Господ
– Стига с тия духовни теми, Марине – смъмри го бай Весо – що лакомията не свършва. Откраднеш джанка като малък, па като голем ти дошъл апетита да изкорубиш златната ябълка. Не може то така!
– Ще ви направа на бъзе и коприва – закани се бай Марин – завистници нещавени!
– Слушай, Марине, немаш нюх ти за търговийката! А кой е окумуш, прави алъш-вериш и от оборска тор. Що не тургаш у чувалчета, па я продавай на новите богати у Драгалевци? Не ти ща комисион!
– О, тия торат с изкуственяци, мани ги – рече бай Весо, който през уикендите е градинар горе
– Е анджак де. Нека им предложи квалитетна тор, да видим дали нема да го гонят с кайметата пари.
– Знаете ли, че изкуствената тор ще се окаже много вредна? От нея ли, от що ли, ма да ма прощавате, яс мочам химикале!
– Това е така, тука спор нема. Е го, аз например, преди намочам ли раничка, до заранта е заздравела, а сега… само вони, а не лечИ.
– Точно, точно – възбуди се бай Весо – аз това съм го забелезал и изрекъл публично през илядо деветстотин педесе и коя година беше, на Пловдивскяи панаир, имаше земеделско изложение у 17-та палата и напраихме удар с компот от афъзки. Изнесохме сума ти композиции за целия социалистически лагер. Ама вие не ги разбирате тия работи.
– Ей, самолечението е опасно, вардете се. Опитайте със самовнушение
– А тоя тутманик – присети се бай Марин и пак впи поглед в мене – са го обявили знаете ли за кво – за движим паметник на културата!
– Щоооо?
– Ами щот бил голем критикар и намирал маана на най-големите гении на човечеството – Леонардо, Ицо, Тесла… Значи е нади них!
– Айде бе, нади них! Яс па се турам по-високо от него!
– Имаш резон. Той е големец, ма е само с едно големо, каменно сърце.
– Не му завиждам, че е паметник. Ако немам здраве, и от бронз да ме излеят, и от злато – ич ми не е и през к-ро.
– И паметниците си имат връзки. Скоби, да се захванат за фундамент. Значи целата тайна опира о фундамента
– Има фундаментални константи. Обаче промениш ли дори една от тях с микрон, и целата Галактика почва да се лашка и да вее празни ръкави из космическото пространство
– Много е важно, кога си с разклатено здраве, да се подпреш на сигурен човек. Барем у психото да си имаш некого, и у гастроентерологията некого. Па здраве му кажи
– А аз съм решил да се поправя! – издаде се бай Марин
– Хм. И аз по-лани се бех замислил по тоя въпрос, ма си рекох, скоро че мрием, за кога да се адаптирам към новите реалности
– Яс съм „Лъв” и са не давам
– Яс па съм „Дева” и хептен са не давам – ухили се и третия байчо
– А яс, жив да ме опечеш, пак си се аресвам, и не сакам да се променям ни на йота
– И ние, скорпионите – плахо се обадих за сефте аз – за едни четири и половина милиарда години не сме се променили, та сега ли
– Ми така си е ми, Марине, немаш си друга работа, наборе, динозавър ньеден
– Слушайте – не падаше по гръб Марин – яс изначално съм си много добър по душа, ако че може и да не сте го забелезали и не ми е трудно да се възвърна към мене си, ама не е там работата..
– Ами?
– Ама така сам си си навреждам – заключи тъжно бай Марин – Що да съм добър, да се куртулисат хаирсъзите от мене? Ааа, не! Треперете, душмане!
– Има душмани, има, не е като да нема – съгласи се бай Весо – такива безскрупулни са се навъдиле, че ше ни отроват внуците с фалшиви ваксини
– Аз па никога не съм се ваксиниргал, па знаеш какъв имунитет си имам и нали видиш колика съм бабанка!
– Много си як, ма те е ударило у колената! Пак казвам, много е важно на какво стоиш – на здрави нога ли, на кокили ли, на стонанобетонови пилони ли…
– Мене слушайте, колената не са пилони, а са стави. Най-важно на тоя свет са свръзките
– Абе, вас като ви санираха – присети се бай Весо – снадиха ли вашата изолация с нашата?
– Ами, ами, уж туриха некаква ламаринка, ма ветъро я отскубна и тя се свлече
– Немате ли у мазите едно тръбно скеле, да се покачим да я оправим?
– Каква скеля бе? Рибарска? Ааа, строителна? Аман бе, откажете се от тая работа, утепвам ви!
– Оти, бе наборе?
– Яс падах от скеле хилядо деветстин шеесе и не знам коя, що некой непрокопсаник му напъвал стяжките, да ги краде
– Ооо, завалията. А яс не съм падал, ма куките на кран са ме ударали по каската. Добре че издържа на не знам колко хиляди хектопаскала ли, килонютона ли. Разминах се само със стрес. Изскочиха ми две стреснушки на долната джука.
– А гениалното се възбужда от удар – рече оня, дето не му знам името – виждали ли сте ябълката на Нютон?
– Мани тая гениалност, баце, никой не е прокопсал от неги. По-близък с масите – по-добре. Дет вика оня: Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме.
– А на негова милост – отново се обърна към мен бай Марин, но този път с видимо задоволство – един път у Германия му рекли, че е гениален!
– Мигар?
– Аха. Направил забележка на германецо и оня да вземе да се засрами и да се признае за победен. И рекъл, ама какво мога да направя аз наспроти гений насреща ми
– А, оня е бил зевзек, поднасял го е нашия, ама нашият не схваща
– Бъзкайте се вие, ама Иво си е опекъл работата, нали комшу – потупа ме бай Марин – яка гръбина има!
– Ама, знаете ли защо? – рекох да ги избъзикам и аз – Щот’ се молим на Господ по три пъти на ден
– Е, и? Пандури се кланя по пет пъти на ден, па пак си е фукара!
– Така си мислите от страх, той си има бичкиджийница на Таш кория
– Има, зер! Води се на негово име на хартия, кой знае кой депутатин му дърпа гемо!
– Байчовци, дръпнете се малко към входа, че джипа на Лили ще маневрира
– Тая марда идва с кола да си хвърля боклука
– Добре е, че барем го не бишка от балкона
– А знаеш ли какъв боклук вади! Тцъ-тцъ! Хвърля скъпоценности, ама като е проста…
– И яс съм вадил след нея едно гедоре, едни тюлени завеси, едно чувалче от индийски чай. Цела нощ с жена ми си разпределяхме плячката… – похвали се бай Марин
– Ей, човек, не рови там, има зарази
– Не е заразна Лилето, лачена кучка е. А знаеш ли на кой е пуснала оная другата парясница?
– Не знаем
– На мене, на кой – дребния байчо се изпъна щастлив и пребели леко дебилски поглед
– Щом ти е дошла музата… –
– Абе, дошла, немам муза и мерак много й немах, ама некой път се индуцираш от другите
– Требва да си по-устойчив!
– Не, требва да си адаптивен към еволюционните скокове!
– Салта яс не щем да правим!
– Яс съм скачал овчарски скок през седемдесе и шеста, на Универсиадата
– Яс съм скачал само от килима на дюшемето
– А яс ако й скочим на Лилито… ами дип че мислим да се поправим – рече бай Марин и се облиза като мачок
– Бай Марине, яс съм с изкуствена става – рече оня байчо – а кога се развали времето, ме боли! Глей кво тайнство!
– Ти – пристъпиха агресивно напред бай Весо и другия байчо към моя приятел Марин – каза ли на Началника, че тука берем душа!
– Аха – смутолеви бай Марин
– И? Кво вика оня душувадец?
– Ми нали ви казах кво вика, да земем да фанем да се поправим
– Всички? – изумиха се байчовците
– За мен каза ачик-ачик, за вас не знам
– Е, твой проблем тогава, – сръбна последната капка кафе оня байчо и влезе в магазина да напазарува на жена си
– Кво ще се променям – чешеше се пак бай Марин – промената требва да ти иде изотвътре
– Е, той Господ вътре в теб живее – безпрекословно му опонирах аз
– Спукана му е работата тогава – и бай Марин си разкламбучка шишенцето айрян и го надигна, да си оправи махмурлука
– Айде, даврандисай (оправи се), па да ти редим една друга далавера

– Не ща да съм капак на всичко – казах аз, докато се изпращахме с байчовците – ама на бай Марин жена му ще се окаже права; приятелите не са фундаментална константа.
– Що па оно койо е?
– Илюзиите. Лишиш ли са от них, значи всичко ти е ясно. А, ако всичко ти е ясно, опротивяваш на всички, като мен – скромно отбелязах аз очевидното
– Само на Господ всичко му е ясно, затова си мълчи и ни гледа сеира.
– Бай Марине, ти, като искаш, промени се, па друг път недей ни тормози с твоите дилеми, важи ли?
– Знам ли хич биля дали да опитвам. Айде, па като се видим пак, ще ви докладвам
– Сакън!
– Права е жената – изпъшка бай Марин, който иначе никак не е прост човек, затова сме приятели, и е учил у класическа гимназия – щото древногръцкия сфинкс беше питал Едип кво е това нещо, дето накрая стои на три крака? Е па те ма те, яс съм – и бай Марин гордо размаха бастуня си – значи само три са важните пункта: Аз, Всевишния и останалите твари.
– И всичко това пъпли и преплита крака по двойноусукана спирала.
– Много е терсене да си помниш сънищата – жалваше ми се бай Весо в асансьора – Ти твоите помниш ли ги?
– Абе, не помня дали ги помня. Май и на мен са ми казвали да се пробвам да се попроменя, ама… Сънят е лош съветник. Сложил съм си едно парцалче над главата, да ми пъди тези нравоучителни сънища
– Ама сънищата са мечти, бе бакьов, dreams, къде другаде да си помечтаем за Лилито – бай Марин ме изпрати чак до нашия апартамент
– I have a dream.. – отговорих му аз – Imagine all the people… – но вратата се хлопна от течението и не можах да си довърша.
Но пък усетих някакви бодвания в сърцето, което би трябвало да означава, че все още го имам, въпреки изкуствените му клапи.
Някой звънна на вратата три пъти, бай Марин.
– Отдушник, отдушник трябва да има за всичко – рече той видимо зачервен – това дето свисти е ветърът от отдушника, иначе ще се задушим от миязмите си.
– Това ти ли го измисли или ми цитираш Началника?
– Яс. Значи едно съзидава, едно поддържа и едно руши. Три неща са. Ама четвъртото отвежда фирата. Анадън му? Това аз го измислих, ама ти се оказа прав. Четири са фундаменталните константи. Масата по онова на квадрат беше енергия, нали, минус егото, минус изпаренията…
– А петото са верните приятеле! – смигнах му аз, щото по моята пък скромна теория нещата са седем.
Но вие с бай Марин не сте дозрели да ви ги споделям

Погледнах през отворения кухненски джам, как влакчето на метрото профуча транзитно в синия си тунел и разлая кварталните кучета… Но след секунди те подвиха опашки и продължиха да си душат дупетата из кварталните тръни и шубраци.
Беше чуден пролетен ден, когато аха-аха да цъфнат теменугите… Надигнах трета чашка от двойнопрепечената крушовица. Хубав викенд!