Из блежките на Ивелин Любенов

Двата автобуса пърпореха на място, един до друг. Навън беше студено, бръснеше ноемврийски вятър и не ми се излизаше. Не обичам КПП Калотина, и тогава, като и сега. Леко дръпнах перденцето и погледнах към прозорците на другия автобус, делеше ни един метър. И веднага го разпознах. Един мой приятел от детинство, Сиукса. Не бях го виждал поне двайсет години, ако не и повече. Махах, опитах се да му привлека вниманието, но той зяпаше напред в една точка и не ме забелязваше…

-А! – по едно време ме фиксира той и се удари силно в челото
– Еееее! – засмях се аз – най-после ме видя! Тука гледай, тука! – и си насочих показалците към очите
– Оооо – разпери той ръце. Един вид: Къде си бееее, момче!
Аз му помахах във въздуха, че не сме се виждали цяла вечност. Той също разпери пръсти. Явно ме питаше: Накъде?
Направих му знак: Натам. Ма то е ясно, посоката ни е само една: Напред! Ма му кимнах само два пъти, да разбере, че не отивам далече.
Той си тури пръст над устата. Хитлер. Германия. Демек в Германия ли отивам
– Не – поклатих глава аз и изобразих с ръце валс. Австрия
– За кво? – и той направи знак сякаш чукаше с чук – Дюлгерин ли съм?
– Е, не баш – турих пръсти на рамо, като нашивка – Шефче съм
– Аааа – завъртя дяволито глава той – тарикат. Добре ли плащат? – И разтри пръсти
– Горе-долу, – посочих му аз – но завъртях длани и отдолу, и отгоре, демек няма нищо сигурно, винаги може да те излъжат.
Той помаха с ръка: Нищо, нищо, и това е нещо все пак!
– А ти – попитах аз – накъде си?
Той ме разбра и тръсна с ръка: Туу, язък, не сме в една посока. И ми посочи, че той е много по-далече
Размърдах пръсти до ушите си. Бакенбарди. Сноб. Англия?
– Не – отрече той – Чакай! И си тури показалците на главата, сочейки към мен. Рога. Бик. Тореадор. Испания? Познах ли?
– Да, ама и отвъд – направи той знак
– Че кво е там, Португалия, океана, как да разбера…
– Момент – направи знак той и си посочи носа и после някаква лепенка на стъклото на автобуса. Не зацепвах. Тцъ
Той почна да показва всякакви неща. Кое ли им е общото? Аааа, цветът да не е ? Зелено. Посочих му зеления ми шал. Това ли? Да, потвърди той и пак посочи носа си. Ахаааа, Злени нос, острови Кабо Верде в Атлантическия океан. И аз се плеснах по челото
– Кво ще правиш па там – направих възможно най-недоумяващата ми физиономия – Банани ли ще береш? – и му сочех, сякаш късам нещо във въздуха.
– Хахах – засмя се той и направи с пръсти две кръгчета и ги завъртя пред очите си. Явно някакъв уред. Микроскоп, бинокъл… Ама дали е така!
Той начерта във въздуха една отвесна линия. Аха, лата. Лата и теодолит. Землемер. Геодезист. Би трябвало да е учил във ВИАС тогава. Ама защо не сме се засекли, нали сме набори?
След кратичка пауза поднових пантомимата с безсмислен въпрос.
– Ти – и го посочих с пръст – иначе как си, как е хавата, сякаш човек можеше да бяга от хубавото
Той вкара среден пръст в другата си ръка. Демек шибан живот
– Ожени ли се – завъртях аз невидима халка на пръста си
Той раздразнено изборази голям Хикс във въздуха. Приключена тема, зачеркната.
Аз полюшнах ръце. Имам бебе
– Йес – вдига той палец за поздрав
– И едно по-голямо имам, ей толкоз – и му посочих горе-долу колко е високо едно шестгодишно момченце
– Две – учудено показа той два пръста и повдигна само едната вежда – после посочи с две ръце около врата си. Сигурно, че ми е широко около врата или че ми е дебел врата, затова съм си позволил две.
– Дебел ми е, щото съм чел много – и му показах как чета – Отличник!
– Неееее – покалати глава той – и изобрази с пръст спусък – Щото си бандюга, няма кой да излъжеш (Иначе кой нормален има по две деца)
– Ей – присетих се аз – и му посочих назад и под очите си, сякаш бърша сълзи. Един вид няма ли да ти е мъчно за България
Той ококори очи и заблъска с юмруци по стъклото. Луд ли съм?! За тази преизподня?!
Докато аз знаех, че ще се върна и осъзнах, че всъщност сега се разделяме завинаги със Сиукса.
Хванах се за гърлото:
– Сиукс, стегна ме гърлото. Ще ми е мъчно за тебе!
– Таратанци – кимна той и направи знак как размахва свободен криле
– При ангелите ли отлиташ – посочих към небето, с малко дебелашка шега. Но съжалих, щото видях, че са му се насълзили очите и усетих, че и моите парят.
– Ееееех, Сиукс… – и му направих знак как цакам на карти, да го разведря малко – Спомняш ли си едно време колко бой съм те бил на белот
– Аха! – потвърди той и се ухили – ама щото много лъжеше. Мошенник
– А помниш ли, как се бихме с тебе за оная Милена? – това беше лесно за припомняне: юмрук в ченето и цунка с устата
– Абе, мани я тази скочубра – махна той пренебрежително. И ми показа, че тя се е чукала наред…
Не се сещах за някакви други общи спомени и не знаех какво друго да го питам…
Изпънах пръсти до слепоочието, сякаш козирувам:
– Абе, Сиуки, ти казарма ходил ли си?
– Да!
– Значи си се клел в Родината, бе – показах как се целува знаме
– Наа! – и ми показа среден пръст той – Ама тя ни го вкара четвъртит (Но няма да ви описвам как ми го обясни)
– Сиукс, дръж се – стиснах юмрук като интербригадист в Испания – Венсеремос (Ще победим)
Той се прекръсти: С Божията помощ
– Сиуки, бе, много мой човек си – се умилих аз и ударих длани една в друга
Той вдигна палец: И ти си пич – Евалларка! – И даже ми направи темане

Автобусът отвори врати, нахлу студен въздух, влезе митничар с куче. Кучето се шмугна навътре, заскимтя, сигурно му замириса на русенско варено и се изниза. Митничарят обмени някакви пакети с шофьора и ни кимна за довиждане
– Сиуки – исках да помахам аз на моя приятел, но той беше дръпнал пердето
Може би не искаше да виждам, че му капят сълзи. Или може би някой му е направил забележка, че пречи.
Ако се покаже, ще го питам: Ходиш ли още по мачове. И ще му го обясня, като му покажа как се чоплят семки. Може сега и там да ходи, ако му липсват всякакви други забавления. Въпреки че, ако е геодезист, сигурно е станал интелигентен мъж и едва ли си губи времето с мачове, ама кой знае. Карай. Все някога може да пием с него по едно пиене…
Автобусът потегли. Аз се обърнах рязко и видях, че той ми маха с всичка сила, като откачен. И аз понечих да му помахам, но вече бяхме отминали и навлязохме в ничията земя между България и Сърбия.
Радиото превключи на югославски турбо-фолк. Отдясно ни оставаха баирите Три уши, дето моя прапрадедо и на Сиука прапрадедото са били сърбите…

Аз съм си тук, ходя на пазар в Сърбия за зарзават, че ние такъв вече не произвеждаме. Минавам през КПП-то, с половината митничари се познаваме лично от разни разпивки. Е, тях ги разместват, де, но общата ни далавера не спира. Толкова си е хубаво тука, че ми иде да тегля една майна на Сиукса, за когото понякога се сещам, като видя автобус с индиански роми, тръгнал нататъка…
Зелени нос е бил някога междинна спирка на търговците на роби, но сега е независима република с много демократично управление и е притегателна точка за свободолюбиви хора и творчески натури, каквито, ако се замислите, и ние с вас бихме могли да сме, ако не си бяхме избрали да сме доволни прасета в собствената си кочинка. Айде за вас да не правя прибързани заключения де, може да сте друг животински вид. А може и да не сме от тука и да сме за малко. Че то колко е един човешки живот? Докато мигнеш и си станал на русенско варено.
А ония дяволи, Дедал и Икар, нали и те са се разпльокали на Земята, след свободен полет, като им се разтопил восъка на крилете. Аман от непрокопсали архитектони, като тези двоицата