Разказ от Генчо Генчев

            – Куй,куй,куй! Куй,куй,куй! – детето ми се връщаше от училище, подскачаше весело и тананикаше нищо незначеща песничка със загадъчната и неизвестна на мен думичка „куй“.

            Изстинах. Боже за това ли го пращам на училище това дете, за да научи новата думичка „куй“ ли?

Кой идиот е успял да го научи на туй и какво значи тази думичка куй!
Докато разсъждавах върху етимологията на думата куй, като размишлявах коя точно буква не  е дочуло детето – първата или последната, то връхлетя в стаята, метна чантата на леглото, хвърли се на врата ми и радостно зачурулика какво му се е случило през деня – какво са учили, кой не слушал и така нататък. Хем ми беше радостно и мило, хем новата думичка  „куй“ в речника му не ми излизаше от главата.

            – От кого научи тази дума – попитах ?

– Коя?  – детето ме погледна учудено.

– Как коя ? Куй !

– Не помня – отговори то .

            – А какво означава?  – продължих .

– Не знам.

Как така не знаеш? – повиших тон. – Защо употребяваш думи, на които не знаеш значението?

Детето ме погледна с учудване – явно не можеше да разбере моя гняв, сви рамене и отиде да си играе.

            Замислих се дълбоко – какво правим от децата си, таблет му купих и какво ли не, всякакви джаджи и новости владее, а културата къде е. На частни уроци го пращам, на школи, курсове и каквото там трябва, за да е добре и накрая  какво –  „куй“.

            Цяла нощ мислих ,въртях се и реших – трябва да го пооткъсна от тая среда ,поне за няколко дни. Ето утре е петък в събота ще отидем на село да види баба си, че и прабаба си да види и се научи поне от тях на живота такъв, какъвто е! А и природа, чист въздух, зеленина – ще му се отрази добре, па и народния говор да чуе, нови думи да научи, ама автентични от извора, щото то дядо Вазов с хиляди е обогатил речника ни, а сега знаят десетина, а единадесетата – „куй“. С тия мисли заспах, с тия се събудих!
Речено – сторено. В  събота събудих детето, то се зарадва на идеята, аз се успокоих и поехме към село. Няма и час и бяхме сякаш на друга планета – тишина, зеленина, покой.

Сума неща не е виждало детето, сума думи не знае какво означават, сега е време да се поучи, да се огури де викат старите хора.

Бабите се зарадваха, зер скоро гости не са им идвали, гушкат го, говорят му, водят го из двора, а то се диви на кокошки, петли, патки, юрдечки и каквато още гад се покаже насреща му, зер и те рядко виждат  гражданчета.

Стана ми леко и весело! Даже се сетих за стария агрономски виц за сливата – вървят баща и дете през полето и детето като всяко дете пита: „Тате, тате това дърво с тия плодове  какво е?“ „Синя слива, момчето ми“ – усмихва се благо бащата. „А защо са червени?“ „Щото са зелени“ – отговаря нервно бащата. Горкото дете – мисля си, – и то като моето е пропуснало да разбере я дума, я  буква.

Влязохме в старата къща – показах му огнището, обяснявах що е оджак, баба му омеси питка, видя какво е нощви, точилка. После научи  черга, хурка и какво ли още  не .

На прав път съм – отдъхнах си. – Ще го уча на живота такъв, какъвто е.

И тогава малкият се сети за таблета, извади го и пръстите му заиграха по клавиатурата.

– Боже колко са сръчни тез деца – въздъхна баба му.

Прабабата, майка й, току зад нея впери поглед  в таблета и изфъфли:

– Куй туй, ба?

– Таблет – без да я погледне, изчирика малкият.

– Куй ? – разтегна бабата беззъбата си уста.

Моята долна челюст, макар още зъбата, увисна  – куй, та куй, ето к’во било туй – живота такъв какъвто е!