От Борислав Гърдев

 

Пиша тези редове по много тъжен повод.

На 30 ноември 2017 г. внезапно почина моят добър приятел Сашко Александров – Алекс Болдин.

Приключи едно ползотворно 11 годишно сътрудничество.

Сашко беше рядко етичен и коректен човек.Радваше се искрено на моите текстове и с желание ги пускаше в своите сайтове „Български истории“ и „Разказите“.

А какви премеждия имаше с поддръжката им, колко атаки и хаквания  преживя, колко пъти, пухтейки, се е заканвал да се откаже от тази робска и неблагодарна работа, е съвсем друга история.

На него дължа и скромните си успехи като белетрист.

(Юни, 2017, Враца. Снимката е от архива на М. Влахов)

Той ме насърчи да пиша разкази, тъй като моята „Коледна приказка“ много му хареса, а когато се двоумях дали да публикувам повестта „Самотни сърца“, след като бях пускал при него фрагменти, под формата на малки разкази,пак той ме насърчи.

Причината да се колебая бе комплицирана и имаше етичен подтекст.

Съавторката на проекта дезертира на финала и вместо шумна премиера на книжното тяло ме обвини в предателство, колаборация и търсене на евтина реклама в някакви въображаеми медии.

Естествено, това бе нелепа измислица, но аз повече от година се чудех какво да правя.

Сашко пое риск, подтикна ме да направя публикацията, добави името й като съавтор, така, както е редно и след това дълго ми разказва какви добри отзиви е получил за текста ми.

А основната заслуга  бе изцяло негова.

Бе взискателен и прецизен редактор и винаги ми пращаше оцветени в жълто или червено открити мои грешки в статиите, които му давах, доказвайки ми дискретно, че трябва да бъда по – внимателен, когато пиша.

Знаеше, че след като мина проверката при него, спокойно мога да пратя същото ревю или отзив и в най – реномираното издание, но това не го дразнеше.

Напротив! Винаги ликуваше на поредната ми важна публикация и ме ръчкаше да продължа да работя.

Научи ме на доста специфични тайни в занаята.

Сподели опита си в компютърния дизайн, помогна ми да си направя собствен блог и живо се интересуваше от съдбата му.

 

В жестоките времена, в които живеем, във все по – отблъскващия и непривлекателен бизнес, какъвто е този, свързан с медии и сайтове, той си остана безкористен и честен, нещо, което е абсолютно изключение днес.

През август 2012 година ми направи безплатно, но напълно професионално електронната книга „Страници от българската история“ и загуби два дни, докато оформи по свой вкус корицата.

Винаги, дори и в най – неподходящото време, можех да разчитам на него, да го занимавам с личните си проблеми и ако се наложеше да преформатира стар мой текст.

Колцина негови колеги биха повторили жестовете му?

Ако и да имаше инженерно образование, Сашко обичаше и милееше за литературата.

Късно прописа разкази, но успя да издаде 12 сборника.

Пишеше леко, увлекателно, сладкодумно и безхитростно, за отрудените, бедни и смачкани малки хора – предимно от Северозапада, които добре познаваше и рисуваше с такава любов.

За „Вратата на Акер“ по негова молба направих предговора.

Двамата обсъдихме корицата, той прие моето предложение и съм безкрайно горд, че единствената му книга, излязла на хартиен носител, благодарение помощта на ексдепутата Борислав Великов, е с лице, което аз му препоръчах.

Имам и един грях към него.

На 5 октомври по Скайп проведохме кратка беседа.

Той ми съобщи, че е подготвил новия си сборник „Цъфнало цвеке шарено“.

Разбрах, че иска отзив, затова се застраховах – „за сборника, когато имам време ще го чета“, на което той отговори примирително – „че то е така, всеки прави целевото, когато има време“, а след това, сякаш между другото добави – „Не вярвам да има нови сборници, затова и този бих искал да е оформен добре“.

Защо не обърнах достатъчно внимание на това му признание и не намерих време да напиша една страница ободряващ го текст – не знам…

Бе запален киноман.Гледаше избирателно сериали, много харесваше като актьор Марлон Брандо.

А също Клинт Истууд.

Така двамата имахме обща страст – да следим и коментираме творчеството на големия Клинт.

Ориентирах го да изгледа най – добрите му филми и Сашко ми беше безкрайно благодарен.

Той беше открит и точен – и като човек, и като литератор , и като издател.

А какво тънко чувство за хумор имаше и как умееше искрено да се смее и забавлява!

Гласувал му бях  пълно доверие, както и той на мен.

За последно се чухме по телефона на 13 ноември 2017 г., за да му благодаря, че пусна в „Разказите“ и във Фейсбук  ревютата ми за филмите „Дамасцена“ и „Възвишение“.

Гласът му беше леко отпаднал, но ми се стори като цяло бодър и адекватен за неговите 69 години.

Сашко имаше една мечта – за 70 годишния си юбилей да направи малка екскурзия из търновския край и да се види с приятели и колеги, включвайки и мен.

Сподели ми това желание, очаквах го, за да си поговорим упоително и сладко.

Съдбата се разпореди по друг начин.

Прибра го без време, а за краят му – паднал пред полицейското управление във Враца и починал от инфаркт, разбрах  от бележка във  „Еврочикаго“,  медийният портал на българската общност в САЩ.

Това е също знак за времето, в което живеем – да научавам за кончината на близък човек  и писател от американско  издание , а не примерно от врачански вестник или сайт.

Напоследък ми върви да се разделям с близки и скъпи  другари, но за Сашко много ме боли.

Той бе от изчезващата порода на морално чистите хора, за които съм казвал без ирония, че са от „защитените видове“.

Изгубих скъп съратник, чувствам се ограбен, все едно съм се простил за втори път със своя баща.

Но животът е такъв…

Почивай в мир, Сашко!

Делото ти остава и се надявам бъдещите поколения да го оценят по достойнство.