Разказ от Ружа Велчева
Огромният самосвал с мъка се провираше през клоните, надвиснали над тясната селска уличка „Латинка“. Локвите, останали след първия есенен дъжд снощи, с писък отскачаха към дуварите от двете страни. Шсфьорът, мургав, едър мъжага с бръсната глава и бухнали като великденски козунаци бицепси, напрегнато се взираше в очакване да се появи къщата. Скоро щеше да дойде и багерът, който да я превърне в така желаната авто-морга. Имотът беше на един хвърлей място от магистралата и какво по-удобно място за нея.
Най-после видя покрива на къщата. Удари рязко спирачките и извади пакета с цигарите. Можеше да изчака спокойно. Даже имаше време за кентчето бира.
Къщата – със слепи прозорци и килнат на една страна покрив, тревожно се надигна на пръсти над срутения дувар и сърцето й се сви. Познаваше тези хищни камиони, които отнасяха една по една къщите на селото….Преди две години така си отиде и къщата на баба Еленка, съседката. Сега дворното място беше празно и пусто и даже птици не прелитаха над него….
Празният двор приличаше на гроб, разровен от иманяри, които бяха извлачили всичко по-ценно – камъни, тухли, керемиди, греди и вече нищо не напомняше, че тук са се зачевали и раждали деца, виели са се сватбарски хора, а по Петковден близки и приятели пълнеха двора с усмихнати лица край богатата трапеза…
Къщата разбра, че и нейното време е изтекло.
Има ли панахиди за убитите къщи?….
Искаше да изкрещи „Недейте, нима спомените на един род, съхранен от мен, ще отидат на сметището…“, но нямаше кой да я чуе…Стопаните й отдавна бяха легнали кротко под тревите на селското гробище.
Грохотът от приближаващия багер заглуши крехкия й глас….
Свърши се!
Дългата шия на чудовището се пресегна и желязната му човка първо захапа покрива – там, където всяка пролет лястовичките виеха гнезда.
После – вратата, на която още личаха резките как са растяли децата и внуците през .годините…
В железния търбух на самосвала лягаха покосени избледнели снимки, съхранили свидни и скръбни спомени, томчета на Вазов и Йовков, везани карета и пъстри килимчета…
Тухли, греди и керемиди погребваха без жал цял един род…
Скоро от къщата не остана и следа. Последната й въздишка чуха само врабците, които тъжно въртяха главички из клоните на старата черница…
И настъпи тишина, страшна тишина…