От Борислав Гърдев

„Посоки“ е добър филм , разказващ за трудния живот  хората  в България.

Те всички  се въртят като в омагьосан кръг – независимо дали са бедни или богати, дали вегетират в столицата или бягат в чужбина – обикновено Австрия и Германия.

Отчаяно търсят ориентир и насока, в която да се движат.Не им е лесно, защото обикновено животът не предлага много опции за избор – тук и сега, у нас, в столицата , в рамките на едно денонощие.

Шест истории за таксиметрови шофьори и клиенти, смешно – тъжни, на моменти страшни, съссвежи персонажи, убедителна операторска работа на Веселин Христов, заснел всеки сегмент в един кадър, което си е голямо постижение, добра драматургична основа, дело на Стефан Командарев и Симеон Венциславов, която е житейски достоверна и грабваща, тъй като сценаристите добре познават средата, която описват.

Интересен сюжет, стегнат в рамките на 103 минути , късове родна действителност, пресъздадена с любов и нежност, с болка и тъга.

Филм, пълен с цинизми и насилие и същевременно не мрачно – черноглед.

В който има място и  за доброта, и за съчувствие, и за помощ на изпадналия в беда.

Тъжен, но не безнадежден опус за днешното среднощно битие на София, олицетворяваща като в лакмус българския живот.

Пъзелът от шест новели е умело балансиран и вплетен – без да дразни, но и без да се губи наративната връзка.

На мен лично ми допаднаха четири от разказаните истории .

На самотния старец – шофьор Коста – Васил Банов, загубил сина си и намерил сродна душа в уличното псе, което лакомо поглъща предложената му пица.

На нахакания ексцентрик Жоро – Асен Блатечки, спасил от самоубийство смазан от безизходицата учител по философия Петър – Троян Гогов.

На стръвно преследващата справедливостта Радослава – Ирини Жамбонас, раздаваща правосъдие с трийсетгодишна давност на някогашната си любов Манол – Димитър Баненкин, оказала се обикновено комунистическо леке и новобогаташ от списъка.

Както и финалната новела с със свещеника – таксиджия Никола – Добрин Досев, возещ за трансплантация на сърцето му безработния хлебар Андрей – Стефан Денолюбов.

Във въвеждащия сегмент със Зуека – Мишо, Иван Бърнев – Владо и Георги Кадурин – банкерът Попов, имаше прекалено много екшън,словесна експанзия, убийство от упор и опит за самоубийство.

Той е подходящо свързващо звено за спектакъла, но в него ми се губи психологическото уплътняване на образите, а и дразни едноплановото разкриване на злодея – банкер Попов.

„Посоки“ е суров и реалистично направен филм.

Той показва директно и без задръжки обществените недъзи, но и разкрива, че хората у нас са достигнали нивото на допустимо приемане на абсурдите, които ги заобикалят.

Те вече не искат нито да бъдат лъгани, нито мачкани.

И след като в държавата липсва правосъдие  поемат в свои ръце борбата за справедливост.

Те – таксиджиите.

Затова не се учудваме , когато притиснатия до стената Мишо застрелва от упор мазния банкер, а  унизената и с провален живот Рада кара с пистолет в ръка кара  жалкия страхливец Манол да прави набирания на лоста пред кварталното бунище…

Налице е и обратната реакция – юристът Владо, афектиран от наглостта на дебелия Митко – Герасим Герасимов – Геро взема инициативата в свои ръце и с камък  спасява своя живот – с цената на отнетия чужд.

Шарен и объркан е животът, който живеем в днешна България.

Не бих го нарекъл интересен, с това не би се съгласил и Командарев .

Просто многообразен – с преобладаващо мрачни краски, но не съвсем безнадежден, не непременно  и само отчайващ.

Режисьорът е обхванал тази пъстрота в сръчно сглобен калейдоскоп, предлагайки ни филм с послание и емоции, от какъвто безспорно имаме нужда.

Той се представи добре в Кан, дано и в родината има същия успех…

„Посоки“, 2017, 103 минути,сц. Стефан Командарев и Симеон Венциславов, постановка Стефан Командарев, прод. на „Арго филм“, „Актис филм продъкшънс“, „Сектор филм Скопие“, „Дигитал имажес“