От Борислав Гърдев

„Смисълът“ е продължение на търсенията на Людмила Филипова , които помним от „Мастилениятлабиринт“ и „Където се раждат ангелите“.

Тя се утвърди като  създател на фантастично – прогностичния екшън и смята, че там трябва да затвърди завоюваните позиции.

Личното ми мнение, което съм споделял и преди е, че нейната сила е в пресъздаването на лично преживени драматични събития и осмислянето на сложния делник, в който живеем и който все повече се отдалечава от представите ни за нормално битие.

Тя доказа, че може да го претвори убедително в „Анатомия на илюзиите“.

Тъжното е, че спря до „Стъклени съдби“ и „Червено злато“ и се насочи директно към фентъзито и приключенските екшъни.

Постигна голям успех, стана много популярна, но същевременно започна да боксува в креативните си търсения.

Заредиха се поредица от книги, кои от кои по – амбициозни и мащабни, в които образи, конфликти и сюжетни конструкции започнаха да се повтарят, да напомнят нещо вече четено, гледано, познато.

Опит за измъкване от клопката се оказа романът „Войната на буквите“, който обаче си остана спорадичен жест за проникване в деликатната материя на средновековната ни история.

Затова я разбирам защо отново тръгва към фантастиката – там е най – сигурна и уверена.

„Смисълът“ е също един много амбициозен и коректно поднесен замисъл, като в сферата на евристиката Филипова се явява достоен продължител на делото на Жул Верн.

Личи си обаче за пореден път, че подтикът за писането идва от грандиозните холивудски продукции, които всички обичаме – независимо дали се казват „Звездно пътешествие“ или „Звездни войни“.

Филипова иска да се мери с тях и със силата на словото да постигне същия грандиозен зрелищен и идейно – философски ефект.

Желае да се конкурира и с Дан Браун, особено с последния му опус „Произходът“ (2017), от който научаваме , че животът възниква при пренос на енергия, а в бъдеще ни очаква симбиоза между човек и изкуствен интелект.

Ясно е кой печели в състезанието…

Не искам да се повтарям, но авторката сякаш не може да осъзнае , че словото има свой лимит на въздействие, доста по  – ограничен от мащаба на американските суперпродукции,  които винаги  са много пищни и блестящи.

И че ако иска поне малко да е адекватна на своите амбиции отдавна трябваше да се насочи към мултимедийни продукти и да търси начин за адекватното им презентиране и пласиране.

Защото сега се оказва, че в замисъла си е прекалено екстравагантна и авангардна – тя се интересува от Смисъла на живота на нашата планета, дали Вселената ни е мислеща, има ли край, каква ще е съдбата на слънчевата система, дали информацията е най – ценното достижение, с което разполагаме на земята, как ще се колонизират съседните планети, до каква степен природата ни манипулира и прави свои слуги, защо хората трябва да се делят на хуминити и левианти, когато трябва да избегнат злото, което ги очаква , възможно ли е То или Аззеда наистина да е господар на вселената и да има човешко същество, което да улавя неговите сигнали и предупреждения – а тези свои тревоги и търсения е принудена да ги поднесе по възможно най – традиционния начин – чрез словото и сюжета, при това, отново допускайки досадни стилистични  и граматични грешки, свързани с повторения и използване на до болка познати глаголи.

И още нещо – създала е един сравнително атрактивен разказ, с привлекателни и запомнящи се образи – на Еттан Бътлър и Айда – Нури, която,по традиция е нейният алтер его.

Защо е трябвало да“дообогати“ своя замисъл и вместо само стегнат фантастичен екшън ни поднася „енциклопедия на бъдещето“, вкарвайки в повествованието огромно количество обяснителни бележки в специфичната материя на физиката и астрономията.

Така нагледно демонстрира своите знания по астрономия и астрофизика, след като е завършила магистратура в СУ „Св.Климент Охридски“, но явно не разбира, че подобна трудно смилаема информация  затруднява четенето, затормозява безпроблемното възприемане на текста от редовия читател, за когото съм сигурен, че освен ругатни по адрес на писателката,ще го принуди към края на книгата просто да се откаже да я чете.

В този си вид „Смисълът“ е разкрачен между фантастичен екшън и популярна лекция по астрофизика, гарнирана с прогнози за бъдещето на нашата планета и слънчевата ни система.

И сякаш не е нито едното, нито другото.

Знам, че подобен подход  е рисков, че симбиозата между научното знание и художествената инвенция е трудно постижима, но Филипова е трябвало да бъде наясно предварително в каква посока ще поеме.

Получил се е странен литературно – астрофизичен  Франкенщайн, който може да бъде изчетен и осмислен само от най – верните й фенове.

Така нейният амбициозен проект се превръща в тъжен полууспех, който за пореден път доказва колко е важно замисълът на романа да бъде облечен в адекватна и мобилна художествена форма.

След подобен отрицателен опит бих препоръчал на авторката бързо да го забрави и да насочи усилията си към нещо важно и значимо, което  да експонира пред читателя по възможно най – добрия начин.

Изборът си е неин, ние сме в очакване.

Людмила Филипова, „Изборът“, 2017, роман, изд.“Ентусиаст“,ред.Илияна Бенова и Мария Чунчева