От Кирил Попов

През соцреализма писателите работеха като редактори или на относително високи обществени постове. Днес работят всичко, познавам не един и двама, припечелващи пари за издаването на книгите си и за живота си като пастири, охранители, амбулантни търговци и даже придружители на инвалиди…

В том I на „Стилуети“ включихме статия за писателя Владимир Шумелов. Повече като нейно продължение все в един по-определен езиково-стилов аспект поместваме в том II и настоящия текст, отнасящ се до предпочитанието на писателя към динамичната проза с артистистична употреба и преупотреба на глаголни форми от всякакъв вид, време и наклонение… И с емоционално-оценъчна, експресивна и функционална характеристика на действия и герои. Винаги в зависимост от естеството на комуникацията, както и от нагласата и способността за диалог у реципиента на текста. А в науката битува твърдението, че предаваната между субектите информация, „ако не е нова в денотативно отношение, тя има стойност на новост в конотативно“¹.

Ярък художествен историк на своето съвремие, писателят Владимир Шумелов познава отлично тематичното и стилово-образно разнообразие в езиковото и поведенческото общуване между младите хора – „жизнени непукисти“, участници в Движението за натуракратично общество (разказа „Движението“), и в своите разкази и новели показва майсторско изобразяване и отразяване на така наречената модалност² в характеристиката на героите и развитието на действието. А тъй като героите на този писател в преобладаващата си част са погълнати в образователния процес, техният език от една страна е когнитивно натоварен, а от друга, изразява различна степен на достоверност, молба, желание, убеждение, чувство, идея…

Този писател е от малцината високостойностни разказвачи, превъплъщаващ скрупульозно делничната реч в художествено въздействаща. А извършва творческото си дело като невероятен работохолик: „Пиша като побъркан. В съседното помещение върви мач. Пиша, тичам, следя резултата, псувам. Главата ми е балон, докоснеш ли го с фас – гърми“ („Високо изтегнал крака“).

Трудно е да се изредят богатите възможности на този писател да изрази в различни структурно-изреченски аномалии идея, ситуация, образ. Тук само изреждаме предимно примери, които читателят лесно ще открие в книгата „И така нататък“³, на употреба на моноремна реч, на едносъставни, многосъставни, безглаголни, подбудителни и друг вид изречения с конотативен потенциал…

Ще се спрем отново на „Яйцето“ – художествено-реалистичен разказ, отнасящ се до времето от началото на сегашния век, изпълнен с жесток, груб идиолект на героите (вж. също „Пътеката“ и др.). Стилът на автора е богат на темпорални рефлексии и нюанси. Той е тониран с употребата на два глагола с финално значение в изречение с паралелно протичане на действието: „Вятърът спря и бирата свърши“. Смяната на вербалната тоналност настъпва спонтанно в следващото изречение, в което действието и действителността в картината са обективирани с пет глаголни форми: „В стаята притъмня, касата лежеше като опоскано прасе след сватба в ъгъла, пушекът на лениви вълни пълзеше към прозореца отсреща, всички приказваха и никой пикого не слушаше“.

Трета смислово-образна тоналност характеризира следващия момент от разказа: „На масата бе останала бутилка шампанско. Зад чашите с искрящо вино се набиваше в очи лицето на млад мъж. Скулите му бяха изпъкнали като на татарин, а главата му напомняше яйце на щраус. До него бе седнало момиче, което мечтаеше за ръцете на хлебар“.

Опитът за словесна портретизация на героите (и на поколението) стихва плавно в съзерцание: „Отвъд прозореца след време не се виждаше вече нищо. Шумът поутихна, само музиката продължаваше да бъде неукротим фон“. На тази релевантна основа от близко променяща се действителност се противопоставя постоянната резистентност и екзалтация на героите, студенти в Русия. Тяхната младежка възраст протича в атмосферата на една неповторима Северна Венеция. И във време, в което пориви, спомени и амбиции пламват и се стопяват безследно…

„И така нататък“ е безспорно една от най-интересните книги от последното десетилетие у нас. А нейният автор, както е известно, е и един от най-изявените и активни литературни критици и историци в съвременната българска литературна наука⁴. И точно както неговите любознателни, с динамична психика и характер герои от разказите му, Шумелов проявява всестранен интерес към сложни и противоречиви явления в литературния и обществен процес…

В текста на цитирания по-горе разказ постигнатото единство от противоположни по тоналност изречения прераства в максималво раздвижен диалог – сложни изречения спират действието в моноремен изказ от млади интелектуалци, устремени към върховете на познанието, но с нестабилно поведение в живота. Някои проявяват качества на непукисти, други живеят като аутсайдери, трети страдат от аутизъм. Езикът им отразява разкрепостения дух на човека след Втората световна война, език свободен от консерватизъм, а и от морални задръжки. Език, умъртвен в реки от алкохол и дрога…

Употребата на един и същ глагол (на с. 29 студентите се чукат с чаши, а в същия момент на вратата се чука) изразява едномислието на студентската младеж в период, през който животът е все още игра. Тяхното постоянно общуване се отличава с абрупция – с взаимно прекъсване и преминаване към друга тема на разговор. Младите се отнасят с презрение към критиката и предпочитат аргументацията на софистиката, а и на циниците, но не на логиката и истината. Спорят помежду си не с острия език на логиката, а с гъвкаво и подвижно слово. Убедени са точно като гръцките софисти, че силният е винаги прав… Верен и проникновен историк на своето съвремие, Владимир Шумелов пресъздава автентични образи на млади хора – поклонници на Плутос, готови да приемат за свое верую любимата песен на атиняните:

 

От всички богове

си най-очарователен

и привлекателен, Плутос.

Дори и долният човек

е благородник извисен…

 

Разнообразие в своя авторски език и стил Владимир Шумелов постига чрез употреба на фонетични, морфологични (със словообразователни и формообразователни афикси) и синтактични повторения – сякаш тази проза има предназначението да имплантира афекта на автора и героите в съзнанието на читателя: „Махай се, ако ще се махаш…“ (с. 13). Най-често диминацията има времеви характер: „Беше внасял коли от Австрия и Германия, беше сутеньор, беше събирал парсата от „пиратите“ по заведенията от неригата и не се бе оплаквал“ (с. 46).

Наситените с внушение за време и пространство заглавия („В началото“, „Движението“, „Емпромптю“, „Напрежение“…) съдържат и летрични асоциации („Мадам „Жълт Труд“), създават усещане за пастиш, за произведение, съставено от фрази, мотиви, образи и епизоди в оригинална форма от пъстрота и ефект. А Владимир Шумелов използва формата на пастиш пародийно за постигането на желано естетическо въздействие. Пастишът обаче „не може да се разграничи напълно от ПАРОДИЯТА – казва Роджър Фаулър. Докато пародиращият автор трябва само от време на време да препраща към оригинала, авторът на пастиш усърдно пресъздава своя оригинал и често смесва най-различни стилове подобно на Флан О’Брайън във „В кръчмата „Двете плуващи патици“ (1939)⁵.

Епизодично повтаряните в разказите на Шумелов любими му стилистични похвати или отделни изрази се сплавят в различен смислов ред и с различна степен на кохерентност. Затова, макар и в по-редки случаи, подобни разкази внушават усещане за римейк или за майсторска употреба на „центонизъм“…

Този писател притежава богат език, шлифован в години наред упражняван академичен труд и в изострена в различни житейски ситуации наблюдателност. Езикът на неговите герои много често е и език на улицата, изпълнен е с диалектни думи (мурафет, муфтеха, мастии…). Език на бохеми, но и на системно дрогиращи се млади хора („Джони му трампеше дрогата напоследък, макар че Иво задлъжняваше от минута на минута и трябваще от своя страна да смъква по две кожи от курвите, за да си плати“ – „Напрежение“, с. 35).

В инвентара от езикови средства на Владимир Шумелов съжителстват синхронно думи с разнопосочен смисъл и въздействие. Но ако езикът на неговите герои е прекалено нормативен, то той ще звучи книжно. Авторът помни добре уроците на проф. Любомир Андрейчин: „Книжовният език се изгражда върху основата на диалектите (най-често върху основата на определен диалект). Генетически свързан с диалектите, възникнал върху тяхната основа, изграден преди всичко от готов, създаден преди това от народа материал, функционално той стои над тях и играе ролята на тяхно обединително звено, на типично представителна форма на целокупния народен (национален) език“. И още: „Обогатяването и усъвършенстването на езиковите изразни средства трябва да се извършва в правилна връзка с обогатяването и усъвършенстването на нашите мисловни познавателни процеси, а не по формален път“.⁶…

Разказът в тази книга преимуществено е едноличен, а това изостря особено силно езиково-стиловата разнообразна употреба на натоварени с противоположен смисъл и емоции понятия: един от героите е с името на Джон Атанасов, друг носи прозвището Задника… А заради необходимостта да е съобразен с целите на разказа, езикът на този автор е строго функционален, наситен е със символно-изобразителни насочености, звуковоподражателни и ритмомелодични акценти. А и с повторения от най-различен вид: експресивно-огледални, констативно-ефективни; морфологични повторения като „неизбежна многократна експликация на еднакви граматически категории и флексии за тях при съгласуването на свързаната реч, което остава напълно прикрито⁷.

Увлекателно четивна, мнемонично и емоционално обогатяваща езика на читателите, книгата „И така нататък“ ще вълнува техните умове и сърца, за да не забравят никога артистично поднесените им послания на автора…

 

Бележки:

1. Вера Мавровска. Стилистика на българския език. Пловдив, 1998.
2. Модалност (англ. modality) – 1. Филос. Категория, която изразява степента на вероятност. 2. Грам. Наклонение.
3. Владимир Шумелов. И така нататък. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2009.
4. Вж. Владимир Шумелов. Накърнимото. ИК „Жанет 45“, Пловдив, 2004; Владимир Шумелов. Цветните спомени на греха. Изд. „Фабер“, В. Търново, 2009.
5. Роджър Фаулър. Речник на съвременните литературни термини. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1993, с. 105.
6. Любомир Андрейчин. Цит. ст. в сп. „Български език“, г. XVI, 2010, кн. 1–2, с. 5 и 14.
7. Мирослав Янакиев. Записки по стилистика на български език. С., 1970 (циклостил).

 

 

Други публикации: Попов, Кирил. Стилуети. Т. 2. София: Стилует, 2017, с. 283–289